Моите форумни теми

Здравейте!Аз съм момиче на 13 години и живея в Германия.(ако някой познава Германия:Баден-Вюртемберг) и преди съм се влюбвала, но този път е сериозно. Някъде през месец Март, моята най-добра приятелка в училище се влюби в едно момче на име Мариус (латински).Аз отидох да му кажа.Не го намерих там, където обикновено е и затова отидох при приятелите му.Там беше и Левин (момчето,което не ми излиза от главата въпреки всички мъки,които ми е създал).Тогава още не го харесвах, затова не се притеснявах да говоря с него.Там беше и Себастиян(приятел на Мариус) Аз:Хей,да знаете къде се е скрил Мариус? Левин:Сузан го харесва,нали? Аз се усмихнах показвайки зъби.Той ме погледна заинтересовано.Дотогава намирах сладък Себастиан.Нали знаете как когато си харесате някого фантазирате с него.Но от този ден нататък си представих всичко това с Левин.Но въпреки това все още не бях влюбена.В него забелязах нещо различно от другите момчета.Той беше висок!Може да ви звучи всякак,както и на мен в момента много странно,но това беше първото.След това осъзнах,че той не е шумен дивак като другите,а спокоен.Той наистина ми хареса. Отидох при Мариус и му казах.Когато го попитах дали той харесва Сузан,той каза,че не а и,че дори не я познава. Денят, в който се влюбих в него: Беше петък и си спомням,че имахме контролно.Сузан плачеше,защото само ден преди това Себастиян казал на Сузан,че Мариус не я обича.Това беше четвъртият път.Разбирам я.Това наистина боли.Както и да е,хубавото е,че учителите ни разрешаваха да стоим отвън.И така,7б сменяха час и вратата беше отворена.Левин седи точно пред вратата.През това време аз стоях със Сузан отвън и забелязах,че той ме гледа.Ето го и момента в,който се влюбих в него.Беше наистина красив.През междучасието казах на Сузан и Бетюл.Бетюл каза,че го познава от старото си училище и ,че той се казва Луис.Тя се е объркала.И така,събота и неделя си мислих за "Луис"!Смятах да му кажа,защото много съм си патила от срамежливостта и затова този път реших да бъда смела.Но и ,защото мислех, че ме харесва.Не можах да му го кажа аз самата и затова казах на Сузан.И така,Понеделник настъпи и нормално се отказвах.Но благодарение на приятелката ми Сузан той все пак разбра.Всъщност тя каза на едно познато момиче от неговия клас и тя му каза.Тогава тя разбра,че той се казва Левин,а не Луис!И каза на мен.Той разбра,че го харесвам,но нищо не каза. Не спирах да мисля за него.Обичах г с цялото си сърце.Не издържах повече.Имах чувството,че ако не направя нещо после ще съжалявам.А сега намирам решението си малко прибързано,но не чак толкова защото ако не беше то,нямаше да се случи едно нещо,което следва малко по-късно. Седмицата свършваше,а между нас не се случи нищо.Чаках с нетърпение всяко междучасие, за да го видя.Надявах се.А и се притеснявах.:"Какво ли си мисли той?" Е,в Петък стана взетото прибързано решение.Реших,че не му се вярва или го е срам,затова написах една поема за него.Колко го обичам беше достатъчно.Нямах достатъчно време да я доукрася,затова със Сузан се разбрахме тя да му я прочете.Аз се срамувах и стоях до входната врата,надниквайки накъде са те.Но едно "недоразумение" се случи.Сузан искала да му я прочете,а той искал да си я прочете сам и отказал да слуша,затова си запушил ушите.А аз помислих,че не иска да чува,защото му е писнало от мен или нещо такова.След по-малко от минута Сузан идва при мен.Усмихната! -Какво стана! -Не те обича!.....но.... -Но какво?! -Те намира за приятна и иска да сте приятели! И до ден днешен не вярвам на това,но както и да е. През следващата седмица просто живеех без капка радост.Сякаш не бях на себе си.Всички ме питаха какво ми има,а аз отвръщах,че съм доре и показвах фалшивата усмивка.Неописуемата болка,че отново се провалих и страха,че сте е тъка завинаги ме мъчеха безкрайно.Не стига това,ами него го нямаше цяла седмица.Те бяха на екскурзия.През седмицата научих някои неща за Левин от познатата му от неговия клас.Беше горе долу добре.Мисля,че се чувствах по-жива,когато не го виждах,защото може би той уби всичко в мен и докато го нямаше, като магия,малко от истинската ми същност се върна,но....Неделя! Трагедията: Слушах музика,докато някой не звънна на вратата.Беше Сузан.Спомена за сбора на градчето. -Хайде,тъкмо ще се разсееш. -Левин сигурно вече е там. -Звачи отиваме? Е,както и да е,тя ме убеди.Левин обаче не беше там.Ние двете се веселихме там.Да си призная,доста се разсеях.Усмихнах се за първи път от вече 3 седмици Мариус си тръгна и Сузан предложи да отидем при Себастиан и Беркай.Те си направиха шега с мен.Казаха ми,че са си писали с Левин и той е казал,че идва но също тъка и,че аз трябва да се махам.Разтроих се.Тъкмо се отървах от тъгата,а ето,че пак се започва."Той наистина не ме обича!"Но после си признаха.Е,моментът дойде.Левин пресичаше пешеходната пътека,когато вече губих съзнание.Не буквално! "Започва се" Не знам как се озовах в тази ситуация,но нека да я опиша,тъй като е част от"Трагедията". Сузан ме дърпаше към Левин,а аз се укривах зад една кола.Тя се повтаряше:Върви!Не повтаряй грешката със Себастиан от нашия клас!(Да, и в него се бях влюбила...!) Е,Левин отиде на друго място,а Розали-моя приятелка и негова дълечна братовчетка ми предаде думите му:"Затваряй си устата!" "Защо?Та това не е в негов стил!Какво му става?Трябваше да разбера.Ето го и шансът ми!" Видях,че Левин се прибира. -Сега или никога!-каза Сузан. -Сега!-казах аз. Макар и цялата смелост,която събрах от някъде започнах да се колебая и буквално да се отказвам,но Сузан намираше да ми върне предишният дух.Не знам как точно се случи,но устата ми изрече името му.Нямах време за паника.Трябваше да действам. "Явно не е чул или се е направил,че не е чул"-помислих си и го направих отново. Той се обърна някак си...не знам,но изгарям,щом дори само си го спомня. -Левин,защо каза,че трябва да си затварям устата? -Какво трябваше да кажа?! -Хъм,ами не знам,но можеше да не ме обиждаш.Дори да го казваш не е нужно.Не може ли да ме оставиш просто? -Ами онази бележка? -Каква бележка? За миг забравих за тази бележка.Май не беше миг а милиарди мигове.Хей,моля не ме обвинявайте!Очите му сахотни! -Да й го кажа ли?-Левин се обърна към Сузан.Тя дигна рамене,но после каза "да". -Аз нямам чувства към теб. -Ок.-казах тъжно аз и запърпорих към обратната посока. -Мкх. Аз се обърнах.Видях Левин.Той се беше обърнал също,но по изражението му разбрах,че не той е издал онзи звук. -Довиждане?-каза Сузан след като аз и Левин се обърнахме едновременно. -Довиждане.-каза Левин. -Довиждане. -Ами извинение? -Извинявай. Само това чух.Повече не можех.Сърцето ми не го понасяше."Защо винаги съм грешна в любовта?!Кога най-сетне ще сполуча?Защо любовта ме мъче като е хубаво нещо?" Аз паднах буквално на земята.Почти бях припаднала. "От цялата случка едно не разбрах.Какво се случваше с мен през цялото време?Как се осмелих да отида при Левин?Как издържах да не заплача пред него?Какво ми помогна да стана в този труден за мен момент?" И тъка се изнизаха дните.Минаваха седмиците,а месеците носеха празници.Въпреки всички тези неиспратени писма,след всички тези изплакани горчиви сълзи,след всички тези несподелени мъки, аз успях.Станах на крака и се опитах да продължа напред.Помислих си,че съдбата е решила да ми помогне най-накрая,но уви.Ето и още един проблем.Осмокласника Макси беше много симпатичен.Следващото е много забавно: Макси си беше симпатичен и фантазирах само 1-2 пъти с него.Хареса ми,че е на 14-15.Някак си,когато си представях,че ме целува бях сигурна в ръцете му.Ето го и Важния ден. Беше Неделя.Бре!Все Недели,Петъци,Понеделници... Аз,Марти,Венци и мама отидохме на Макдоналтс.Говорихме си.Но ето,че и Макси беше там с един съученик от училище.Както и чийсбургера, тъка и Макси ми се ослади.Не знам.Нещо ми стана тогава.Няма значение.Те си тръгнаха.Но едно пърченце от него остана дълбоко в съзнанието ми.И тъка течеше живота ми.Проблеми с мама и тати,Левин и новакън Макси.Започвах да забравям Левин.Споделих на Сузан.А тя започна: -Макси!Макси!-когато той беше наблизо. Заради нея всички разбраха за това.И ето,че се случи нещо ХУБАВО! : Крайя на училищния ден за Макси и неговият клас настъпи.Ние се отпращахме към стола.Сузан го забеляза и започна: -Макси!Макси! И те другите,да не останат назад!Нали се досещате! И... ето я хубавата част: Аз го погледнах.Исках да видя реакцията му.Той ме погледна и се усмихна ПАЛАВО: -Абриела! Сузан се засмя.Аз не обърнах какво каза той.По-скоро обърнах внимание на чара му- холивудската му усмивка!Тя беше смайваща. -Тя не се казва тъка.Тя се казва ГАБРИЕЛА!-каза Сузан. Аз чух името си и се стреснах. Той продължи да ми се усмихва,докато колоните не го скриха от мен."Тъпи колони!"-си помислих тогава. Но всеки си има лоша страна.Ето и Лошото Нещо: Класният учител на Макси ни преподава по немски и ми даде ключ,за да заключа вратата след като се върнем от часа по компютри.Аз забравих да му го върна и той изпрати Макси да го вземе от мен.Аз казах,че съм забравила и по теорията на Хайко и Емир,Макси ме е обидил.Нарекъл ме е полякиня.Тук в Германия Всички германци твърдят,че поляците крадат.Защо ме нарече тъка,като вече знае,че съм българка?Той сам ми вика- България България ...,когато се закачаше с мен.Защо прави тъка?Първо ми се усмихва палаво,а сега ме обижда?!Може и Хайко и Емир са ме избазикали.Не се знае.Но въпреки това,аз се влюбих в него! Още малко ми оставаше да забравя напълно Левин.Хората бяха прави.Времето ще ме излекува,а като си намеря друг,ще отмине по-бързо.Вече не мислех за Левин,докато не го виждах.Казах си,че няма смисъл да се мъча повече.Не е единствения на този свят! Но един Вторник... Беше обикновен ден.Имахме час в хора първият учебен час.Аз и Сузан не отиваме рано.Винаги в последния момент.Решихме да се бием с папките си-аз,Сузан и Кевин- най-добрият ми приятел.Но той е момче и само когато имаме нужда от съвет си говорим открито.Пред стаята ни се развихрихме,а на стълбите бяха Левин и Марвин-негов приятел.Сузан отиде до стълбата,за да си вземе папката и дочула какво си приказват: -Марвин-казах ли ти вече,че имам гадже?! Според Сузан той погледнал към мен докато го е казвал и "очевидно по мутрата му"(думи на Сузан) той е искал да чуя това.Явно той наистна има приятелка,защото всичките му приятели се изреждаха,за да му го кажат.Или това е нагласено? Защо го направи?Защо чувствата ми към него се върнаха? Същия ден след второто междучасие,сменяхме час: Аз много се натъжих.Случилото се ми повлия зле.Идваше ми да се разплачано се здържах.Сърцето ми просто щеше да се пръсне.Със Сузан излязохме навън.Не само ние сменяхме час.Левин седеше кротко на чина си.И кого гледаше?Мен!Защо ме гледа,щом не ме обича?!Да не би да си е променил решението?Апсурт!Та той си има приятелка!Защо го прави?!Защо точно сега?Точно тогава,когато бях на последната крачка да го забравя.Повярвайте ми!Не ми беше лесно да го забравя. В сряда не можах да го видя,защото първото еждучасие той помага при продажбата на закуски,а второто-ние всяка сряда трябва да отпътуваме към спортния салон. Но в Четвъртък разбрах,че той е казал на приятелите си,че когато съм наблизо той ставал агресивен,а те на Сузан и Севденур в понеделник.Тази работа не ми се вярва.Такова нещо не се забравя!А когато Сузан отиде малко по-близо до него чу,как казва на Марвин,че аз го преследвам. Първо-приятелката,после Агресивнстта,а сега това?!Дойде ми в повече.Всички тези неща ме убиваха.Имах нужда от почивка.Излязох навън.Седяхвърху чина и плачех.През това време нещо вътре в мен ми подсказа,че трябва да отида в тоалетната.Да измия лицето си. Но напът...Класът на Макси излязоха да играят футбол.И аз един късмет уцелих...точно,когато излизаха от стаята,аз минавах оттам. -Хей,говориш ли немски?-каза Макси и отново озари сърцето ми с усмивката си. Аз се ядосах и му се облещих!Не знам защо.Може би,защото си мислех,че той иска да ме обиди.Направих грешка,за която наистина съжалявам. Върнах се в класната стая и видях,че госпожата и този път я нямаше.Не знам как така,но гривната ми с скъса.Странно за метал!Аз и Сузан излязохме,за да оправим гривната ми.Вратата на 7б беше отворена.И ето какво отново се случи.Погледа му беше изцяло засреоточен към мен!Защо пак?! Защо ми причиняваше това?! Петък-последния ден преди двуседмичната ваканция,която свършва след 5 дена и затова имам нужда от пмощ.Смятам след тази ваканция да действане както ми се ще,а както трябва.През часовете и междучасията-нищо.Аз реших да го игнорирам.Да го направя щастлив.Нали той това искаше.След часовете аз,Сузан и още една приятелка стояхме извън стола.Не знам защ всъщнст.Но щом видях левин,станах рязко и изчезнах.Той ме забеляза.Гледаше ме,докато тази зла колона не го скри. Е,край на историята.Сега ще ви помоля да ми помогнете.Какво да сторя?Да се пробвам ли с Левин или с Макси?С кого имам шанс?Защо Левин постъпи тъка?Кажете мнение и за 4-те случки с Левин.Да говоря ли с него?Има ли смисъл?Да го питам ли дали е вярно и защо постъпва така?Или не?А Макси?Да изчакам ли той да направи първата стъпка?Личи си,че го интересувам,защото,когато говори с приятели те все ме гледат.Или не е вярно?Какво да правя?Моля ви!Вие сте последната ми надежда! П.П.Моля да ме извините за правописните грешки.

Беше един студен ранен зимен ден.Сандра -момичето с красивите очи имаше рожден ден.За съжаление тя и семейството й бяха от скоро дошли и нямаха пари дори за подарък.Само от 6 месеца.Сандра обаче не искаше да крие че има рожден ден от приятелите си и приготви заедно с майка си Евелин кифлички. -Сандра мила сигурна ли си че ще ги харесат?Ако искаш да ги оставиш и да вземеш шоколади.....-възрастната жена бе прекъсната. -Не мамо ще ги харесат.Не се тревожи.-каза Сантра с чинията увита в найлон в рака и се сбогува с майка си. Беше в зградата когато видя най-близката си приятелка. -Хей Сантра как е.....какво е това?-каза Сузан.Тя имаше гадже и в този момент се връщаше от класа му.Той беше в паралелният клас. -Какво може да е Сузан?-каза Сантра сякаш Сузан трябваше да знае нещо.Сузан спря за секунди и се досети. -Днес е Рожденният ти ден нали?-Сузан каза с усмивка и хвана раката на Сантра.-Честит рожден ден Сантра.Да ти помотна ли? -Няма нужда.Хайде да се качваме в класната стая.-каза Сандра с натежалата чиния.Не искаше да дава чинията защото изненадата увита в найлон щеше да се разкрие. Сандра и Сузан влязоха вътре.Беше като другите дни.Момчетата си играеха на Фудболни карти или си говореха или бяха пръснати из стаята на групички.Всяка групичка беше шумна и правеше нещо.През минута две влизаше по едно момче в стаята.Най-накрая момчето което Сантра харесваше се появи.Сузан започна да говори на висок глас така че да я чуе и той и да обърне внимание на Сантра.Себастиян всеки ден показваше че харесва Сантра но беше упорит като казваше на Сузан че не я харесва.Но той може би се срамуваше. -Сантра има рожден ден днес!Себастиян няма ли да дойдеш да и кажеш нещо?-извика Сузан намеквайки на Себастиян че трябва да и признае.Но той винаги се правеше на ударен сякаш беше глупав и не знаеше за какво става въпрос. -Сузан!-извика Сантра опитайки се да я спре.-Сузан той не ме обича! -Напротив Сантра.Ти сама ми казваш дори и аз го виждам често как се заплесва по теб и Алекс който е най-добрият му приятел не може да му помогне с това.Просто здраво е захласнал но май го е срам защото колкото и да го питам той отрича.Трябва ти на направиш първата стъпка. -Аз?Първата стъпка?Та аз ще умра от срам като разберат че съм си паднала по един от тях. -Сандра не виждаш ли че се занимава с теб и търси информация за теб от мен?!Кажи му! -Не! -Добре аз ще го направя.Себастиан......-устата на Сузан беше запушена от раката на Сантра. -Себастиан....Себастиян тя .......Себастиян тя......-Сантра не позволи на Сузан да му каже,но в този момент господинът по немски влезе в стаята. -Сантра ще те помоля да седнеш на мястото си.-каза кротко учителят -Да,Господине.-каза Сандра и седна. -Господине, Сандра трябва да почерпи. -Сузан!-извика Сандра. -Какво. Да не излъгах нещо!? -Ооо!Сандра.

Беше един красив и весел пролетен ден.Е доколкото можеше да се нарече весел?Докато не бях вкъщи бях много добре.Но щом се намирах вкъщи се налагаше ние тримата с братята ми трябваше да търпим виковете и караниците на нашите.Е за съжаление и днес трябваше да се прибера и нищо чудно- пак се караха а съседката щом ме видя и започна да мърмори. -Здравейте госпожо Колинсън. -Здравей.Вашите пак се карат.Писна ми вечеда ви слушам.Надувате ми главата всеки Божий ден..Престанете вече!Еее...!-обърна се овдовялата 63 годишна съседка а аз се засмях леко.Прибрах се и на виковете от кухнята не обърнах внимание.те вече ми се превърнаха в навик.Като че ли беше нормално да има скандали вкъщи всеки ден. -Миена моля те ела тук.Искаме да поговорим с теб.-каза мама .Аз въздъхнах като правех онази физиономия която показваше че ми е омръзнало. -С баща ти ще се размеждаме.-каза мама. Аз си помислих на ум."Най-накрая намериха решение на всичките тези скандали.Добре че сега няма да виждам често този Дявол." -Вие тримата децата оставате при мен.-каза мама а аз леко се усмихнах. -Не!Ще ти попреча!-каза баща ми с висок глас. -Не можеш да направиш нищо.Законът е на моя страна.

Не се предавай Има хора които са прекалено добри.Жертват себе си за да спасят нечий друг живот.Правят всичко възможно за да оживее другият а за себе си забравят.И най-големият им враг да е в смъртна опастност - ще им помогнат.За нищо на света не си отмъщават.За разлика от тези добри души деца на хиляди Ангели има и лоши хора.Те търсят или да се забавляват докато мъчат някого или да си искарат яда на жертвата или пък да си отмъстят.Те са деца на Дявола.Те са нагли и егоисти.Мислят само за себе си или за групата с която дружат.Аз се срещнах с едно такова дете на Дявола.Той бе мой баща!одини наред го търпяхмеаз и семейството ви.Мама и двете ми малки брадчета - Ангел и Даниел.Те са малки.Ангел беше на 6 а Даниел на 4 години.Прекалено малки бяха.Не можеха да ми помонат.Но аз съм вече голяма и съм силна.Преди да открия че съм Ангел бях обикновен 15 годишен тийнейджър. Живеехме в САЩ от 16 години. Имахме си двуетажна къща.Мама работеше като лекар по домовете.Имаше офис на края на градчето-Грейпфъл в щата Калифорния.О името ми?!Напълно забравих.Казвам се Миена. След хиляди въпроси защо се казвам тъка и от къде идваме щом не сме американци следваха само тъжни погледи с които мама ме поглеждаше всеки път. Баща си мразех защото се държеше ужасно с мен. Мразеше ме както и аз него. Според него винаги бях грешна спрямо нещо а всички други хора ме уважаваха и ме имаха за пример на своите деца. Мислиха ме за най-добрата и според тях бях перфектната дъщеря.Оценяваха таланта ми.Само тъка нареченият МОЙ БАЩА не ме обичаше.Мама винаги ми е казвала че той ми е биологичния баща.Но на мен не ми изглеждаше вярно.Та аз не приличах на него! Кога и как разбрах че съм Ангел? Е сега ще разберете.