Нощ на ужасите (част 9)
редакция:
АнонименНовак
За щастие обаче и Веско бе усетил приближаващата опасност. Докато останалите слизаха по стълбата той ме издърпа в страни и прошепна в ухото ми:
- Усещаш го нали? Знаеш какво ни чака!
- Знам - прошепнах с едва доловим глас - и ми се плаче!
- Трябва да им кажем да внимават! Само от нас зависи дали всички ще се приберат живи!
След тези думи той ме хвана за раменете и силно ме разтърси. Дадох си сметка, че сега наистина е най-неподходящия момент да се размеквам. Бяхме на финала на своето приключение и не трябваше да показваме страх.
Все пак селото беше на не повече от 10-15 минути път пеша. Това ми даде кураж и след няколко секунди размисъл погледнах Веселин право в прекрасните тъмно кафяви, почти черни очи и гордо казах:
- Всички ще се измъкнем живи, всички!
Хванах ръката на Веселин и го изтеглих до стълбата. Направих жест с рака, за да го подканя да мине пред мен и той естествено го направи.
След като всички вече бяхме слезли Боби и Иван свалиха стълбата и я прибраха в раницата на Габи, защото сало тя беше почти празна.
- Оффф, натежа миии - започна да недоволство тя.
- Ще търпиш - скастри я Боби - На всички ни е тежко не си само ти.
- Хубаво де, не ми викай - отвърна му троснато.
- Стига сте се лигавили, тръгваме - намеси се Иво.
Габи и Боби млъкнаха засрамени и се отправиха към пътеката. След тях тръгнаха Иван и Иво, а аз Марти и Веско вървяхме най-отзад. Понеже все още не бяхме навлезли в гората и навсякъде около нас имаше поляни, отрупани с полски цветя.
Всевъзможни видове и цветове.
За любителка на природата, като мен, тази гледка беше уникална. А аромата ли? Той беше опияняващ! Пленителен! В миг усетих как Мартин пуска ръката ми и и се наведе, скъса едно красиво бяло цвете и ми го подаде.
- Ооо, благодаря ти! Прекрасно е - възкликнах, като го поех от ръката му.
- Красиво цвете за красивото ми ангелче - отвърна той.
Това още повече подразни Веселин и той избърза напред.
- Какво му е - попита ме Мартин?
- Нямам представа, може би ревнува?
- Възможно е - нервно каза Марти.
- Не се цупи сладичкото ми, аз съм си твоя и на никой друг - опитах се да го успокоя.
- Права си така е - каза той и ме целуна тъй страстно сякаш не бе ме целувал от години.
В този миг силни крясаци огласиха гората и от дърветата си разхвърчаха птици. Двамата само се спогледахме и хукнахме по посока на писаците. Още от далече видяхме, че всички останали се бяха струпали около нещо.
Но някой май липсваше! Щом стигнахме при другите разбрахме, че един от страховете ни се е сбъднал. Габриела лежеше на земята, а единият и крак бе оловен в капан за вълци.
- Какво се случи - притеснено заразпитвах.
- Както си вървеше и си закачаше с мен изведнъж изпищя и се свлече. Тогава забелязахме капана, скрит в нападалите борови иглички - обясни Божидар.
- О, ужас! Сега ще сме по-бавни и по-лесна мишена - уплашено каза Габи, която вече едва издържаше да не се разпищи от болка - Оставете ме тук, така ще успеете поне вие да се измъкнете.
- Те луда ли си! В никакъв случай! Иване, хвани я, за да махнем капана и да я превържем - каза Иво.
- Не, не, не, ще болиии - запротестира Габи.
- Искаш ли да живееш - извика Иво.
- Ами искам - каза тя стреснато.
- Млък тогава.
Той внимателно отвори капана и измъкна крака на Габи, след което го превърза и драмата с Иван и помогнаха да се изправи. През времето, в което Иван и Иво упорито се бореха с хленчещата Габриела, Веско бе успял да направи две патерички, с които тя можеше да се придвижва и без наша помощ.
Пак потеглихме по пътечката, но вече внимавахме и добре оглеждахме местата, където стъпвахме. Скоро щяхме да излезем от гората и да стигнем язовира, а после оставаха само стотина или двеста метра, за да влезем в самото село. Някой обаче беше твърдо решен да ни попречи! Неговият поглед зорко ни наблюдаваше измежду дърветата!
- Усещате ли това - попита Боби?
- Кое - отвърнахме.
- Сякаш дърветата ме гледат - оглеждайки се каза Божидар.
- Прав си, все едно някой се взира право в мен - каза и Иван и също уплашено започна да се оглежда.
В този миг покрай ухото ми профуча нещо със страшна скорост.
Беше нож, който се заби в гърба на стоящият пред мен Иван. Аз гледах как той се свлече и закрещя, но за пореден път се бях вцепенила. Останалите се обърнаха и щом го видяха моментално му помогнаха да се изправи. Нямахме повече време да се оглеждаме и чудим дали дърветата ни гледат.
Забързахме през гората до колкото ни позволяваше състоянието на Иван и Габи и се надявахме всеки момент да видим язовира. И ето че това се случи. Бистрите води, осветявани от слънцето, се показаха между дърветата. Щом вече бяхме извън гората дадохме няколко минутки почивка на двамата ранени и седнахме на пясъка.
Предполагах, че дърварят няма да напусне сигурното си убежище, за да ни гони из селото, така че поне за миг бях спокойна. Той обаче беше на съвсем друго мнение!
Следващата част е финала!
- Усещаш го нали? Знаеш какво ни чака!
- Знам - прошепнах с едва доловим глас - и ми се плаче!
- Трябва да им кажем да внимават! Само от нас зависи дали всички ще се приберат живи!
След тези думи той ме хвана за раменете и силно ме разтърси. Дадох си сметка, че сега наистина е най-неподходящия момент да се размеквам. Бяхме на финала на своето приключение и не трябваше да показваме страх.
Все пак селото беше на не повече от 10-15 минути път пеша. Това ми даде кураж и след няколко секунди размисъл погледнах Веселин право в прекрасните тъмно кафяви, почти черни очи и гордо казах:
- Всички ще се измъкнем живи, всички!
Хванах ръката на Веселин и го изтеглих до стълбата. Направих жест с рака, за да го подканя да мине пред мен и той естествено го направи.
След като всички вече бяхме слезли Боби и Иван свалиха стълбата и я прибраха в раницата на Габи, защото сало тя беше почти празна.
- Оффф, натежа миии - започна да недоволство тя.
- Ще търпиш - скастри я Боби - На всички ни е тежко не си само ти.
- Хубаво де, не ми викай - отвърна му троснато.
- Стига сте се лигавили, тръгваме - намеси се Иво.
Габи и Боби млъкнаха засрамени и се отправиха към пътеката. След тях тръгнаха Иван и Иво, а аз Марти и Веско вървяхме най-отзад. Понеже все още не бяхме навлезли в гората и навсякъде около нас имаше поляни, отрупани с полски цветя.
Всевъзможни видове и цветове.
За любителка на природата, като мен, тази гледка беше уникална. А аромата ли? Той беше опияняващ! Пленителен! В миг усетих как Мартин пуска ръката ми и и се наведе, скъса едно красиво бяло цвете и ми го подаде.
- Ооо, благодаря ти! Прекрасно е - възкликнах, като го поех от ръката му.
- Красиво цвете за красивото ми ангелче - отвърна той.
Това още повече подразни Веселин и той избърза напред.
- Какво му е - попита ме Мартин?
- Нямам представа, може би ревнува?
- Възможно е - нервно каза Марти.
- Не се цупи сладичкото ми, аз съм си твоя и на никой друг - опитах се да го успокоя.
- Права си така е - каза той и ме целуна тъй страстно сякаш не бе ме целувал от години.
В този миг силни крясаци огласиха гората и от дърветата си разхвърчаха птици. Двамата само се спогледахме и хукнахме по посока на писаците. Още от далече видяхме, че всички останали се бяха струпали около нещо.
Но някой май липсваше! Щом стигнахме при другите разбрахме, че един от страховете ни се е сбъднал. Габриела лежеше на земята, а единият и крак бе оловен в капан за вълци.
- Какво се случи - притеснено заразпитвах.
- Както си вървеше и си закачаше с мен изведнъж изпищя и се свлече. Тогава забелязахме капана, скрит в нападалите борови иглички - обясни Божидар.
- О, ужас! Сега ще сме по-бавни и по-лесна мишена - уплашено каза Габи, която вече едва издържаше да не се разпищи от болка - Оставете ме тук, така ще успеете поне вие да се измъкнете.
- Те луда ли си! В никакъв случай! Иване, хвани я, за да махнем капана и да я превържем - каза Иво.
- Не, не, не, ще болиии - запротестира Габи.
- Искаш ли да живееш - извика Иво.
- Ами искам - каза тя стреснато.
- Млък тогава.
Той внимателно отвори капана и измъкна крака на Габи, след което го превърза и драмата с Иван и помогнаха да се изправи. През времето, в което Иван и Иво упорито се бореха с хленчещата Габриела, Веско бе успял да направи две патерички, с които тя можеше да се придвижва и без наша помощ.
Пак потеглихме по пътечката, но вече внимавахме и добре оглеждахме местата, където стъпвахме. Скоро щяхме да излезем от гората и да стигнем язовира, а после оставаха само стотина или двеста метра, за да влезем в самото село. Някой обаче беше твърдо решен да ни попречи! Неговият поглед зорко ни наблюдаваше измежду дърветата!
- Усещате ли това - попита Боби?
- Кое - отвърнахме.
- Сякаш дърветата ме гледат - оглеждайки се каза Божидар.
- Прав си, все едно някой се взира право в мен - каза и Иван и също уплашено започна да се оглежда.
В този миг покрай ухото ми профуча нещо със страшна скорост.
Беше нож, който се заби в гърба на стоящият пред мен Иван. Аз гледах как той се свлече и закрещя, но за пореден път се бях вцепенила. Останалите се обърнаха и щом го видяха моментално му помогнаха да се изправи. Нямахме повече време да се оглеждаме и чудим дали дърветата ни гледат.
Забързахме през гората до колкото ни позволяваше състоянието на Иван и Габи и се надявахме всеки момент да видим язовира. И ето че това се случи. Бистрите води, осветявани от слънцето, се показаха между дърветата. Щом вече бяхме извън гората дадохме няколко минутки почивка на двамата ранени и седнахме на пясъка.
Предполагах, че дърварят няма да напусне сигурното си убежище, за да ни гони из селото, така че поне за миг бях спокойна. Той обаче беше на съвсем друго мнение!
Следващата част е финала!
Facebook
Любими
Twitter
Pinterest
Подобни Истории
Рейтинг
3.6
Общо гласували: 52
514
416
311
211
10
Дай твоята оценка:
Коментари
Мислех края да е друг, но нямах време все пак всички искаха края възможно най-скоро
- Той идва - каза Иво, сочейки към дърветата!
- Няма да посмее да се покаже - успокоих го.
- Така ли? Тогава значи халюцинирам и това, че излиза от гората с брадва е само плод на въображението ми.
Аз само го изгледах с недоумение и рязко извърнах глава към дърветата. Противно на очакванията ми той наистина беше там и то по-ядосан от всякога. Очите му бяха вперени в двамата ни ранени приятели. Явно идваше да прибере улова си! Веднага разбрах, че ако не предприема нещо той ще избие всички ни. Инстинкта ми на закрилница и покровителка на слабите се задейства! Плъзнах ръката си към ножа, който все още не бях свалила от кръста си и скочих на крака. Лудият обаче ме забеляза. Изгубих шанса си за нападение от засада и трябваше да действам директно. Започнах с бавно да се отмествам към гората като с всяка следваща крачка скъсявах дистанцията по между ни. Той само ме следеше с поглед, но не предприемаше нищо. Аз, като котка, дебнеща жертвата си, пристъпвах безшумно по пясъка, дори бях събула и чехлите си. Внезапно нечий телефон иззвъня. Дърварят се стресна и отклони погледа си от мен. Това беше шансът ми! С няколко бързи и добре преценени скока се озовах зад него. Тогава обаче се появи проблем. Поради ниския си ръст трудно можех да достигна гърлото му. Реших да действам по друг начин! Замахнах с ножа и го забих в бедрото му. Той премина през дебелия панталон, като през масло и дълбоко се заби в плътта му. Изтеглих го и отново го забих, но този път в другия крак. Врагът ми започна да крещи и се обърна към мен. Замахна с брадвата и в този миг си казах, че всичко приключва. Краят на приключението за мен щеше да настъпи. Останалите наблюдаваха уплашени случващото се, но не смееха да помръднат. Късмета явно бе на моя страна в този ден, защото дърварят не уцели и брадвата се заби на милиметри от лявата ми ръка. Останалите си отдъхнаха, аз се възползвах от положението и забих ножа си право в сънната му артерия. След като го издърпах голямо количество кръв изпръска лицето ми. Педи да се усетя някои хвана ръката ми и ме изтегли изпод дърваря, а той се строполи по очи върху напоения с кръв пясък.
Ароматът на спасителя ми отново бе познат. Марти отново се бе появил в подходящия момент. След като спря да ме прегръща отидохме при останалите и аз с изненада в гласа се обърнах към Боби:
- Чий беше този телефон?
- Моят е - отвърна той.
- А стига бе! Ние сериозно ли сме били такива идиоти и не сме се сетили да повикаме някого на помощ - отговорих гневно!
- Знаеш как стоят нещата, нали?
- Кои неща?
- Ем горе няма покритие. Дори не знам как Мартин успя да се обади на Стаси снощи.
- И аз бях изненадан, но имаше слаб сигнал за момент, а след това се изгуби - намеси се Мартин.
- По-добре да не мислим как се е случило, а да се придвижим до село и да повикаме бърза помощ.
Всички кимнаха одобрително и като помогнахме на Габи и Иван да се изправят поехме по пътечката над язовира. Поехме към дома отново с усмивки на лице!
След като всичко се оправи и ранените ни другари се възстановиха отново се бяхме събрали под липата. Всеки бе разказал за случката на родителите си, но никой не вярваше явно и самите те не бяха убедени в съществуването на дърваря, а го използваха само, за да ни държат далеч от гората.
В крайна сметка прибраха тялото на Валя без да ни задават въпроси погребаха я и забравиха. Но по странното беше, че друго тяло не бе намерено, нито на Станислава, нито на дърваря. Сякаш бяха потънали в дън земя.