Как умрях и пак оживях

През 1986 година служех в армията. Бях в едно поделение в гр. Шумен и застъпих на пост в покрайнините на военен погреб. В един момент(около 11. 10ч. преди обяд), а бях застъпил поста в 11. 00ч., ми стана лошо и отидох до едни високи треви сред които имаше един изоставен автомобил "Варшава', на който предната седалка стоеше.

Реших да поседна вътре на сянка(беше 27. 05. 1986)и беше адски топло, въпреки, че закона това действие го третира като престъпление. Просто ми беше адски зле. Седнах вътре, оставих автомата си в скут-а и съм загубил съзнание.

Започнах в един момент да усещам, че "излизам"от тялото си. Виждах се отгоре в тясното купе как съм полегнал безжизнен. След това започнах да се издигам нагоре, понеже ми стана много интересно.

Издигах се, издигах се и достигнах такава височина, че се изравних с облаците. По едно време видях самолет, безмоторен(имаше световно по безмоторно летене тогава)и реших да го последвам.

Доближих се до пилотската кабина и погледнах вътре, а пилота не ме виждаше. След това, като видях, че нямам пролем с развиването на каквато и да е скорост, реших да си отида до Пловдив.

Да ви кажа, само за няколко секунди, подобно на светлинен лъч, като кълбо, което е изстреляно от някакво странно оръдие се озовах над нашата къща и видях майка и татко да работят нещо в градината. Опитах да им извикам, слязох на метри от тях, но никой не ме видя.

Тогава реших да се погледна, но не виждах ни ръце, ни крака, нито тяло. Изплаших се. Започнах да се връщам, но с по - ниска скорост, а на по - голяма височина. Бях забравил за тялото си.

В един момент към мен се приближиха два ангела(така ги оприличих), бяха с огромна мощ, на ръст може би 4-5м. височина, с бели одежди като мантии на съдиите в съда(тоги), които може би бяха от облачна материя, като плътен снежно бял дим. Бяха слаби, високи, но много мощни.

Хванаха ме от двете страни под ръка, но както идваха към мен, та аз останах с лице към гърбовете им. Все едно полицаи завлачват някой протестиращ. Секунда-две след като ме хванаха, ме "дръпнаха" с агонизираща скорост нагоре.

Все едно, че космическа ракета ме дръпна, а от отработените газове на реактивните двигатели се завъртя един своеобразен "тунел", фуния която виждах, но надолу към земята.

Имах чувството, че ще се разпадна от високата скорост, а исках и да задавам въпроси, но не можех понеже някак ми бе "забранено". След известно поддържане на тази агонизираща скорост, изведнъж скоростта започна да се усилва и доби немислими стойности. Не ми го побираше съзнанието.

Няколко минути след това, видях Земята колкото орех в дланта си. Планетата беше колкото един орех...! В един момент ме пуснаха и аз останах в безтегловност сред една необятна шир, едно пространство на тишина, топлина, спокойствие.

Не можех да мръдна. Бях като паралезиран, но не от това което виждам, а от нечия "заповед". След това някой ми каза да застана на колене и да събера длани като за молитва. Направих го и секунда след това чух страшен глас. "Водите ми го сега, защо? Той не ми е необходим сега! "

Настана страшна суетня. Усетих как някой бе направил грешка и бе порицан за това. След това "страшния"глас се обърна към мен с огромна топлина:"-ТИ НЕ СИ МИ НЕОБХОДИМ СЕГА, ВЪРВИ СИ, НЕ ОСТАВЯЙ СЕМЕЙСТВОТО СИ, ПРИЯТЕЛИТЕ...! ИЗПОЛЗВАЙ РЪЦЕТЕ СИ И УМА СИ И ТВОРИ С ТЯХ! ЕДИН ДЕН ЩЕ ТЕ ПОВИКАМ. "

След тези думи двамата, които ме заведоха до онова място ме хванаха под ръце само, че сега те бяха с лица надолу към земята в посоката в която пътувахме и с познатата вече скорост ме замъкнаха обратно.

Когато стигнахме 3-4 хиляди метра височина ме пуснаха и единия ми направи жест да се прибирам. Бавно се заспусках докато стигнах тялото си, след което започнах страшно болезнено да се "напъхвам" в него.

И когато го сторих, един от ангелите ми духна в лицето, което ме накара да поема въздух и сякаш нещо се взриви вътре в мен. Заби сърцето ми, започнах да се затоплям(беше изстинало тялото ми).

Свестих се, а първото нещо, което направих бе да погледна часовника си. Показваше 13. 05ч. Задавах си въпроса как не е дошъл някой в това време и да обърка всичко?

Някой се бе погрижил тялото ми да не бъде обезпокоявано през тези два часа, които на мен ми се сториха около 5 минути. След минута се появи караула и аз излязох от колата и отидох при тях.

Не казах никому за тази случка, понеже тя се проясни в съзнанието ми чак вечерта. Нещо като освободена"пауза" на плеъра! От тогава пиша стихове, рисувам, а съм сигурен, че призванието ми още не се е проявило напълно.