Ужасен кошмар два дни след Нова година

Значи сънят ми беше такъв : Аз работех в някакъв затвор. От начало започнаха да стават странни работи, при които се налагаше да идват разследващи полицаи.


Намираха мъртви затворници, насечени на
парчета, от които течеше кръв. Аз виждах тези парчета.


Започна масово разследване, за да се разбере какво предизвиква раздробяването
наброявахме към 10-тина и повече жени. Тогава си помислих, че мога да напиша тази история за книга и дори в съня си започнах да търся химикал.

Може и да съм бълнувала, не помня. Знам само, че това беше дълъг сън, от които се събуждах и заспивах отново, но всеки път се озовавах все в онзи затвор.

Когато случаите на пръсване на телата на затворници зачестиха, аз също се включих в разследването и се установи, че това не са редки убийства, а отравяне на хората с някаква храна.

В затвора започна всеобща паника и вече никой не знаеше как да се спаси. Болните, поради една или друга причина, незнам, ги извеждаха извън стените на затвора и ги разстрелваха.

Спомням си звука от изстрелите и ми беше много мъчно, защото хората бяха в пълно съзнание, а на някои от тях им оставаше малко да излязат от пандиза.

Полицаите се бяха настанили, за да разследват, но след разтрела всички затворници се настървиха срещу нас и най- вече срещу мен и ме намразиха.

Персоналът не ме закачаше, но хората по килиите ме обвиняваха, че едва ли не и тяхната съдба ще бъде там, на стената.

Стигнахме до там, че когато излизахме да работим от едната до другата сграда, затворниците ни нападаха и ни блъскаха. Едва можехме да се доберем, а на пазачите не им пукаше.

Двама или трима човека ( вече не помня колко) дойдоха при мен, и след като горещо ме помолиха да им помогна да оцелеят, аз тайно им посочих как да избягат от затвора, но първо се уверих, че не носят болестта в себе си.

Болните и здравите бяха на едно място и всеки момент се очакваше болестта да покоси всички, и органите им да се пръснат на парчета след редица промени.

Никой не се интересуваше от здравите, а в затвора имаше и мъжа и жени. Каква беше тази храна, по дяволите и аз не знам.

Лично аз разкрих, че това е източникът на заразата, затова бойкотът падна върху мен, но аз не очаквах, че ще има толкова драстични мерки като разтрели.

За това когато онези дойдоха и ме помолиха с добро да им помогна, аз не възразих и им посочих една тайна врата, но първо ги разгледах дали не са болни. Е, не бяха.

Никой не разбра за това, обаче лошото не закъсня - в затвора започнаха масови разтрели, и вече никой не се интересуваше кой е болен, и кой здрав. дори полицаите вече не идваха в затвора от страх.

Ясно си спомням онази циганка, която плачеше със сълзи. Бяхме в градината на затвора, когато я видях. Тя май не беше болна, но тогава не знаех, никой не знаеше.

Ах, защо не дойде при мен, глупачката, сигурно и на нея щях да й помогна да избяга.

Изведнъж видях как я водят отвъд стените, заедно с още няколко. Вече знаех какво ще се случи. Казвам ви, полудях и избягах от градината, а сълзите й бяха още в ушите ми.

Нейният случай още и още го виждам пред мен съвсем ясно. Този път дори не се напрегнах да чуя ехото от изстрелите, а влязох вътре при колегите ми.

Тогава чух един от пазачите, който каза : Сега, когато трябва да излезете, по- добре се скриите от рано, защото затворниците от градината ще ви убият".

Той гледаше към мен, а аз ясно си спомних онзи път, когато настървени ни блъскаха край оградата.

Една от жените каза: По - добре да избягаме, и да се скрием, преди да са ги пуснали в градината за почивката им."

Тази част от съня я помня много ясно: как една се скри на едно място, друга на друго, аз бягах последна и не можех да си намеря подходящо място. Накрая се скрих да няколко от колежките ми в едно покрито място.

Никоя не ме погледна гадно, а ме приеха добре, сякаш на никоя не й пукаше за съдбата на затворниците, а всички изглеждаха усмихнати.

На края като влязохме всички в другата сграда, аз си отдъхнах когато казаха, че са прибрали затворниците от градината за почивка.

Значи нямаше да ни нападнат отново, но се случи нещо друго- ние се озовахме в едно огромно помещение, в което имаше огромно количество плодове, някои сочни, други развалени праскови в огромни картони.

Тогава най - неочаквано ни издебнаха в гръб, когато вратата се затвори с трясък. Всички скочихме уплашени и се скрихме зад кашоните, но влезлите вътре затворници ни разкриха.

Едната от тях започна да блъска и да замерва кой където хване с развалени праскови. Аз притаих дъх и се скрих по- уверено, когато усетих, че тя приближава , сякаш ме подуши от далеч.

Помня, че сърцето ми биеше с всичка сила. тогава я чух като ми каза: "Точно ти ми трябваше". Приближи се и ме замери с прогнилите праскови в лицето. Обиждаше ме и какво ли не ми каза.

Вече виждах как устните й се движат все по- уверено, но губех връзката със съня. Спомням си само, че след това наистина се разплаках и плаках толкова много, че колежките ми ме утешаваха.

Дори помня думите, които в мъката си редях. Викях, не ми тежи чистенето, инхалациите, работата, само това ми тежи, че те ме мразят. Казах, ще се махна вече, а те ми казваха, не се махай още.

Тогава се събудих и дълго лежах в леглото без да знам какво да мисля. не знам дали ако бях продължила да сънувам щях и аз да се разболея, за да ме разтрелят на стената. Сигурно онази е мислила, че тези праскови ще ме заразят, не знам, но се събудих и всичко потъня в дълбините.

Сега търся в някакъв съновник по опорните думи : затвор, кръв, разтрел, циганка, трупове, праскови и аз.