Пълните слънчеви затъмнения са на път да останат в миналото. След време за тях само ще си спомняме, но няма как да ги гледаме на живо.
Още през 1695-та година Едмънт Халей открива, че пълните слънчеви затъмнения, описани от древните историци, не съвпадат с изчисленията за времето или мястото на тези затъмнения, правени по негово време. За да установи откъде идва разликата, Халей използва за изчисленията си новата за онова време теория на Исак Нютон за общата гравитация от 1687-ма година. С нея той трябвало да определи къде и кога би трябвало да е имало пълни слънчеви затъмнения през древността. След това сравнява данните с реално наблюдаваните слънчеви затъмнения преди 2000 години.
Нито едно от направените изчисление не съвпада с това, записано от древните хроникьори и историци. Халей вярва на Теорията за гравитацията и не допуска, че за изминалото време силата на гравитацията маже да се е променила. Той предполага, че най-вероятната причина е, че дължината на деня на Земята се увеличава в годините, докато въртенето на планетата се забавя.
Днес учените знаят много повече около това, което се случва със Земята, отколкото преди. Ако въртенето на Земята се забавя, то Луната ще повиши своята ъглова инерция, с цел да запази общата ъглова инерция на системата Земя-Луна. Една подобна повишена ъглова инерция ще доведе до леко отдалечаване на орбитата ѝ от Земята, до нова орбита, по която ще обикаля планетата ни по-бавно.
Преди 2000 години Луната е била по-близо до Земята и се е въртяла малко по-бързо. Слънчевите затъмнения и реалното им наблюдаване преди 2000 години ще съвпадат, като разбира се се преизчислят териториите на небесните тела. Днес учените са повече от съгласни с Халей. Той обаче има един пропуск, и той е какво е нещото, което е забавило въртенето на Земята.
За щастие съвременните технологии са показали каква е причината, а именно - гравитационното привличане от Луната. То е причина за океанските приливи и отливи на Земята. Плитките континентални шелфове предимно в Берингово море се сблъскват с високи приливи и отливи, което води до забавяне на ротацията на планетата ни. А това логично води до едно отдалечаване на Луната от Земята.
За да установят скоростта на процеса на отдалечаване, през 1969 и 1972 г. астронавтите от Аполо оставят на Луната няколко лазерни рефлектори. Към тях ежемесечно се изпращат лазерни лъчи. Връщането им към Земята помага за измерване на разстоянието до Луната в рамките на няколко сантиметра. Това показва, че всяка година Луната се отдалечава от Земята с 3.8 см. Това намалява нейният диск, който пада като сянка върху планетата. Така слънчевите затъмнения стават все по-непълни. В бъдеще ни очакват само частични.
Тоталната липса на пълно слънчево затъмнение ще се случи след 620 милиона години. Тогава средното разстояние на Луната до Земята се увеличи с около 23 хиляди километра и дискът ѝ ще бъде твърде малък, за да скрие цялото Слънце. За щастие, поне за момента имаме време да се наслаждаваме на пълни слънчеви затъмнения макар и доста по-рядко, отколкото в древността.
Коментари