Марианската падина - загадки на 6000 м. под водата

Бездните на океана все още са непреодолима загадка за човечеството. Дълго време океанолозите възприемаха като абсолютна лудост идеята за съществуване на живот в зоните на непроницаем мрак, чудовищно налягане и ниски температури с дълбочина повече от 6000 м, известни като “адските дълбини”.

Но резултатите от проучванията на френски учени край бреговете на Япония доказаха, че на 6 км под морското равнище, налягане от 600 кг/кв.см. и близка до нулата температура, край вулканични пукнатини, съществуват огромни колонии от живи организми - чудовищни червеи без уста и анус с дължина 1, 5 м., неидентифицирани мекотели с размери, надхвърлящи 2 м., необикновени морски звезди и октоподи-мутанти. В 1994 г. 10, 5 тонният японски батискаф “Кайко” се спусна на 11 км дълбочина и по време на 35 - минутният си престой на океанското дъно засне морски охлюв, червей и скарида там, където водите на Пасифика биха притиснали човек с теглото на петдесет реактивни пътнически самолета.

Наричана “четвърти полюс на планетата”, най-загадъчната и недостъпна зона на планетата - Марианската падина, се простира на дължина 2926 км. и ширина 80 км. в западния край на Тихия океан. На разстояние 320 км. южно от остров Гуам (Мариански архипелаг), се намира най-дълбоката точка в запълнената с вода утроба на Гея - Предизвикателната бездна (11 022 м.). Защитени от 12-сантиметровите стоманени стени на батискафа “Триест”, на 23 януари 1960 г., офицерът от американските военноморски сили Дон Уолш и швейцарският изследовател Жак Пикар стават единствените досега смъртни, докоснали дъното на водната преизподня на 10 915 м.

Плахите опити на великите сили в дълбоководните проучвания САЩ, Франция и Япония да разбулят тайните на Падината неизменно завършват с фиаско, а очевидното оттегляне през последните четири десетилетия, обосновавано с огромните разходи и екстремалните условия засилва подозренията, че привидно необитаемата сърцевина на океана крие страховити тайни, чието разкриване науката панически избягва.

Страховити срещи с чудовищни видове в района на Марианската падина ни напомнят, че все още сме неканени гости в демоничния подводен бастион на праисторията. Още схемата на единственото засега спускане на хора в сърцето на Предизвикателната бездна подсказва, че изследователите са се бояли от враждебно чуждо присъствие. След продължило близо 5 часа спускане с “Триест” Пикар и Уолш престояват на дъното само 20 минути и се връщат възможно най-бързо на повърхността.

При едно от спусканията на дълбочина 7 км. в района на Падината по непонятни причини германският научноизследователски апарат “Хайфиш” отказал да изплава. Хидронавтите включили инфрачервената камера и пред ужасените им погледи се изправило подобно на праисторически гущер същество, впило в корпуса чудовищните си зъби. Екипът бил подготвен за подобна ситуация и включил устройство, наречено електрическа пушка. Поразено от мощния импулс, съществото раззинало своите ужасни челюсти.

Напоследък станаха известни и сензационните резултати от потапянето в Марианската падина на американски безпилотен батискаф. Платформата, снабдена с мощни прожектори и високотехнологични сензори и камери, се спускала с помощта на стоманени въжета с дебелина от 20 мм. Няколко часа след достигане на дъното както камерите, така и микрофоните не регистрирали каквото и да е интересно за науката.

Внезапно на екраните на телевизионните монитори, в светлината на прожекторите започнали да се мяркат силуетите на странни големи тела, каквито не би трябвало да съществуват на такава огромна дълбочина предвид страшното налягане от над тон на квадратен сантиметър. Когато апаратът бил спешно изваден на повърхността, било установено, че част от неговата конструкция е сгъната, като че ли под силен натиск.

В материал на британското списание “Ню Сайънтист” от 13 юни 2002 г. бяха представени данни за мистериозен звук от дълбините на Пасифика, засечен от подводни сензори на американската система SOSUS за проследяване на съветски подводници от времето на Студената война. Специалисти, изучаващи наскоро получените записи от чувствителните хидрофони, уточняват, че регистрираният шум обединявал “позивните” на различни морски обитатели, но бил далеч по-мощен от звуците, произвеждани от което и да е същество, обитаващо Земята.

Мистериозният сигнал, фиксиран през 1997 г. бил значително по-мощен и от инфразвуците, посредством които най-големите китове общуват помежду си на стотици километри. Дали това не е поредното свидетелство за риска, който Хомо Сапиенс поема, прекрачвайки границите на обгърнатата в студ, мрак и скрита агресия адска обител в утробата на океана?