Когато навърших 16-годишна възраст се разболях от един вид тумор. Мина цяла година преди лекарите да разберат от какво съм болна и да решат да ме оперират.
На операционната маса ми сложиха упойка, която ми подейства съвсем внезапно. В този миг „увиснах” над операционната, точно под големите лампи и наблюдавах тялото си, около което се суетяха анестезиолозите, сестрите и един от хирурзите. Въпреки, че бях на височина около 2 метра, всичко изглеждаше сякаш е в катедрала и таванът е висок поне 6 метра. Скоро в операционната надникна главният хирург, който учудено каза: „А, момичето вече е заспало! ” Наблюдавах оживлението в операционната, разни лекари, стажанти и студенти идваха да наблюдават, защото операцията беше извънредно рядка.
Докато висях над тялото си в очакване да започне операцията, възприемах света съвсем различно. Чувствах голямо облекчение, умиротворение и вътрешно спокойствие. Гледах заспалото тяло долу и знаех, че това съм аз, но всъщност не съм. Сякаш тялото ми беше машина, взета назаем за малко, с която да си свърша някои работи. Разбирах, че личността ми се състои от няколко части, една от които в момента бях напуснала (и която представляваше пол, възраст, народност, външен вид), но в другите продължавах да обитавам. Не усещах никакво съжаление към разпънатото на няколко машини тяло, нито усещах привързаност към него, сякаш то беше поносена и съблечена дреха. За мен тялото беше неодушевен обект.
През цялото време, през което наблюдавах операционната, усещах както емоциите на отделните хора, така и емоциите, които завладяваха всички. Скоро се събра екипът от хирурзи, главният от които по това време беше професор.
В момента преди да започнат, всички участници и наблюдаващи бяха обхванати от голямо напрежение, очакване, примесени с възбуда и страх. Няколко секунди всички мълчаха и никой нищо не правеше. След което главният хирург направи разрез на кожата. Туморът се намираше в лявата надбъбречна жлеза и тялото ми беше обърнато на дясната си страна и завързано. Наблюдавах постепенното срязване на тъканите, все по-надълбоко, до моментът в който надбъбречната жлеза не беше оголена. Напрежението нарасна неимоверно, известно време професорът оглеждаше жлезата и не я докосваше. Никой не знаеше какво може да се случи, очакваха при допир жлезата да отдели огромно количество хормони. Жлезата е малка по принцип, на нея се виждаше мъничко израстъче. Предполагаше се, че това е туморът и първоначалното намерение на лекарите беше да го отрежат. По-късно се оказа, че цялата сърцевина на надбъбречната жлеза се е превърнала в тумор, който леко беше разкъсал обвивката на жлезата и се беше показал на повърхността.
Професорът най-накрая реши да реже и усетих огромното напрежение от многото хора в операционната. В мига, в който скалпелът докосна жлезата, страховете на всички се оправдаха. Този миг, продължил една милисекунда, се разтегна, сякаш времето се забави рязко. Едновременно се случиха много неща. Усетих вълна на паника, която помете всички. В същия момент се чу силен писък от апарата, който отчита сърдечната дейност. Усетих порива на началото на светкавично движение, енергията, с която всеки в екипа се втурна да прави нещо. Времето толкова се разтегна, че заприлича на снимка, в която хората, преплели ръце, си подаваха разни неща и се опитваха да направят нещо. В този момент усетих мощно засмукване откъм гърба (мястото, където се намираха лампите), толкова силно, че не можех да му противостоя, въпреки, че се опитах. В същия момент, в който ме засмука, времето тръгна с бясна скорост, сякаш искаше да си навакса и хаосът и паниката долу, както и виковете бяха неописуеми, но това също продължи по-малко от секунда. В следващия миг се носех с бясна скорост през съвсем тъмен тунел, в който имаше някакви отблясъци, а далеч напред в тунела светеше жълта точка. Точката бързо се приближи и тунелът ме изхвърли, както човек пада през ръба на водна пързалка в басейн, на някакво странно място. То беше празно, усещането за горе, долу и настрани беше условно, нямаше под, но не летях. Въздухът „светеше” в млечно жълто, нещо подобно на най-гъстата мъгла, в която сте попадали, осветена от жълти фарове за мъгла, но през нея се виждаше.
Пред мен мигом се появиха пет светещи също в жълто човешки фигури. Една от тях беше главна. Усетих, че е жена, но не познавах никой от тях. Исках да разгледам чертите на лицето й, но колкото повече се взирах, толкова повече нищо не виждах. Когато се отказах, „усетих” чертите на лицето й, както когато се опитвате да видите нещо с периферното си зрение. Групата излъчваше топло приемане и общувахме мислено. Заведоха ме на странно място – насред жълтата мъгла бяха разположени три съвършени сфери, поставени така, че образуваха равностранен триъгълник, а по средата му имаше още една сфера, но по-голяма от другите три. Попитах какво е това, но не получих отговор, а усетих промяна. В началото не разбрах каква е, само забелязах как жълтата мъгла постепенно потъмнява. Усетих, че се движа. Жълтото стана тъмно синьо, след това черно и видях звезди. Беше толкова… широко! Разбрах, че ако се обърна, ще видя Земята. Обърнах се и се вцепених от възхитителната гледка. Земята беше великолепна и толкова близо. Почувствах, че е жива, сякаш самата планета е същество. Като й се полюбувах, се огледах и забелязах стотици дребни обекти, които се въртяха около нея. Тя бяха общо два типа. Първите бяха грозни, груби, разкривени, сглобени от безброй части и изглеждаха нелепи и допотопни. Вторият тип изглеждаха блестящи, излети от най-фини материали и бяха обитаеми. Около и в тях имаше живи същества. Съществата бяха поне 3-4 различни вида.
В непосредствена близост до мен се намираше един апарат със същества, високи между 2, 5 и 3 метра, които ме наблюдаваха. Аз ги попитах: „Кои сте вие? ”, а те ми отговориха: „Ваши приятели.” Аз ги попитах: „Какво правите? ”, но точно тогава се случи нещо и вместо да ми отговорят, те ми посочиха Земята, която беше от лявата ми страна. Обърнах се към нея и видях син лъч светлина, подобен на лазер, който се движеше през космоса. Странното е, че имаше начало и край, както един влак, а не както лъч светлина, чийто начало и край не се виждат. Лъчът достигна Земята, премина през нея и продължи нататък през космоса. Земята засия в прекрасен син ореол. Почувствах, че се е случило велико знаменателно събитие, което е добро. В този миг усетих голямо оживление на Земята, както събуден кошер с пчели. Усещах въодушевление, щастие, умиротворение и ентусиазъм едновременно, които избликваха от съществата на Земята. В този миг усетих как гравитацията ме придърпа към Земята. Успях само набързо да махна за довиждане на високите същества, които ми отвърнаха с усмивка (усещане за усмивка е по-точно). Полетях към Земята и беше малко страшно и доста вълнуващо и в един момент, когато вече се движех с много висока скорост, се озовах в жълтата мъгла, без да падам и без да се приземявам. Изобщо пространството на това място беше доста условно, а и усещането за време беше неясно.
Групата стоеше настрани и наблюдаваше как две момченца на 7 и 14 години ме посрещат. Момченцата ме заведоха на едно друго странно място – природна картина, която беше като макет в жълтата мъгла, но щом „влезеш” в макета, всичко е съвсем истинско и реално. Озовах се насред хълмиста област край едно средно голямо езеро. Беше ранна есен. С децата седнахме на брега на езерото и наблюдавахме природата. Листата на дърветата пожълтяха, после опадаха, заваляха дъждове, паднаха мъгли. Това продължи дълго. После дъждът спря и заваля сняг. Езерото замръзна. Валя много дълго. После снеговалежът спря и още цяла вечност всичко беше замръзнало. Беше извънредно дълга зима. Най-накрая потекоха капчуци и ручеи, а езерото оглушително започна да пращи докато ледът се топеше. Много се учудих, защото не бях чувала такъв пукот на лед през живота си. Пролетта дойде, всичко разцъфна, после дойде знойното лято с много насекоми и отново стана ранна есен. Смисълът на този годишен цикъл на сезоните и досега не разбирам. Тогава децата ми посочиха вдясно от езерото път, който минаваше под един хълм, а по пътя вървеше много висок човек, цял великан, леко прегърбен и на ръст около 1, 80 м. (Сигурно звучи смешно, но така го възприех.) Мъжът беше около 40-45 годишен и водеше кон с каруца. Връщаше се от 2-3 дневно пътуване в съседен град, където беше ходил да продава нещо. Вървеше умислен и унил и гледаше в краката си. Времето беше мрачно.
Изведнъж сякаш аз бях този човек и наблюдавах света през неговите очи. Той имаше дребна жена и осем деца, като последното беше новородено. Беше беден селянин, който едва изхранваше семейството си, но сред селяните се водеше за средно заможен. Родният му език беше немски, но говореше добре и френски. Живееше извън града и обработваше земята. Всичко това разбрах в мига, когато започнах да виждам през неговия поглед. Той заобиколи хълма и пред него се разкри обширна равнина, по средата на която имаше грозен, сив, потискащ град, за нашите разбирания – малък. Историческото време беше Средновековие. Той стигна до града и влезе в него. Картината, която видях през очите му, беше толкова потресаваща, че не може да се види и в най-смело режисирания и реалистичен холивудски филм за Средновековието. Улиците бяха тесни около 2 метра. Бяха покрити с половин метър кал и животински и човешки изпражнения. Една старица с вид на вещица, без зъби, грозна, мръсна и противна ми набута пред лицето нещо гнусно, което се опитваше да ми продаде. В една пресечка широка около 1, 5 м стояха мръсни деца без гащи и ме гледаха опулено, изглеждаха умствено изоставащи. Пробивах си път през тълпата, докато не стигнах центъра на града. На площада се беше събрал целият град. Хората стояха зад кордон от войници, облечени в смешни ризници и въоръжени с мечове. Най-високите хора бяха около 1, 60 м. По средата на площада бяха издигнати четири бесилки. Хората, които щяха да бъдат обесени, бяха с въжетата на шията.
В този миг, мъжът, през чиито очи гледах, видя, че на една от бесилките стои собственият му 14-годишен син (едното от момчетата, които ме придружаваха). В този миг ги обесиха. Човекът (аз) пусна повода на коня, изрева и хукна към бесилките. Един от рицарите го пресрещна и го прониза с меча си право в сърцето. Човекът падна на земята и умря и тогава започнах да наблюдавам събитията като невидим сред тълпата. Като видя всичко това, тълпата побесня, разкъса кордона и настана страшна сеч. В тълпата беше жената на убития и майката на обесеното момче, заедно с едно от децата си, което беше на 7, но изглеждаше на 3-4 години. Тълпата откъсна детето от майка му и тогава един от войниците в доспехи го видя и без причина извади меча си и отсече главата на детето. Това беше другото момче, което ме придружаваше. Изведнъж се озовах на брега на езерото, бях в шок, съзнанието ми се беше свило, мяркаха ми се картини от току-що видяното, плачех и треперех (въпреки, че нямах физическо тяло, така го усещах). Децата много дълго ме успокояваха, докато дойда на себе си. Когато се свестих, ме изведоха от „макета” и се озовах в жълтата мъгла. Групата беше там и ме чакаше.
Тогава внезапно стана тъмно, сякаш някой изключи „осветлението на мъглата”. Уплаших се много, но още повече се уплаших, като видях, че хората в моята група изпаднаха в паника. И аз изпаднах в паника. Започнах да викам: „Какво става? Какво става? ” Другите само ме гледаха с ужас. Разбрах, че всеки момент с мен ще стане нещо лошо, че се решава съдбата ми. Никой не ми отговори, всички стояха ужасени. Тогава чух глас отдалече, от много далече: „Спокойно! Всичко ще се оправи, всичко е наред! ” Заслушах се в гласа и малко се успокоих. След малко отново стана светло и видях как групата си отдъхна с огромно облекчение. (По-късно, когато разказвах това на родителите ми, майка ми се разплака и каза, че по време на цялата операция ми е говорела вътрешно същите думи.) Тогава децата ме отведоха настрани и проведоха сериозен разговор с мен за нещата, които предстоят в живота ми, като ме предупредиха, че ще забравя за какво сме говорили. Беше дълъг разговор и когато свърши, се сбогувахме и за се събудих на операционната маса. Усещах как ме шият, но не можех да кажа нищо, нито да помръдна или да покажа, че съм будна и че ме боли. Пред очите ми децата ми махаха отдалеч в жълтата мъгла и ми повтаряха, че скоро пак ще се видим.
Днес знам, че една от задачите, които обсъждахме тогава и бях забравила, вече съм изпълнила. Това е лично, затова няма да го разказвам. Също така знам, че в онзи ден трябваше да умра и не трябваше да се връщам на Земята отново. Но същества с голяма духовна сила „ме откупиха”, не само това, тогава в този ден, трябваше да отида на тъмно и неприятно място за дълго време, може да го наречете ад, ако ви харесва. Няма значение, че бях още дете, лошите дела, които съм правила преди, трябваше да ме отведат на място, където да ги изкупя, преди да се върна отново на Земята и да имам възможност да живея отново като човек, но с тежка съдба. Сега знам и за какви дела беше определено това възмездие, но това е една друга дълга история.
След това преживяване на физическа смърт не се събудих моментално друг човек. С времето се промених много и днес имам напълно различни разбирания за света и за това, какво трябва и не трябва да правя. Осъзнах, че имам голяма нужда от духовно израстване и просветление и че това е единственият път и цел, че без това, животът няма смисъл и е пропиляно време. След операцията имам способност да виждам напред във времето, както и назад и си припомних много минали животи. За свое съжаление, останах много разочарована от ниското си съзнание в миналото. Също така осъзнах, че свръхестествените способности са нормално нещо за всеки човек, но не бива да се използват, защото ограничават душата в ниските нива на духовните светове. На всички, които са прочели дотук искам да кажа: да умреш не е нищо особено, много по-особено и важно е да живееш и то осъзнато за ролята и целта на живота си. Последното, което искам да кажа е, че не се съмнявам в съществуването на Бог – като една разумна сила и неговата същност е изцяло любов, милост и прошка. Той никога не отказва нищо, което му е поискано, но най-много дава на тези, които искат да се приближат към него.
Коментари