Човешкият ум е невероятен инструмент. Той може да създава цели светове, преди още реалността да е направила първата си крачка.
Може да си представя, планира, сънува. Може да чертае бъдещето, да преживява миналото, да изгражда сценарии - едни вдъхновяващи, други – ужасяващи. Но има едно тънко и често незабележимо отклонение, което мнозина от нас правят: започваме да вярваме на въображаемите си светове повече, отколкото на реалния. Особено когато тези светове ни плашат, блокират и държат в капан.
Замисли се колко пъти си преживявал ситуация в ума си, която още не се е случила – но въпреки това е предизвикала в теб реални емоции: тревожност, страх, безсъние, дори сълзи. Мисли от типа: „Ами ако ме напусне? “, „Ами ако се проваля? “, „Ами ако се изложа? “, „Ами ако стане най-лошото? “... Те нахлуват неканени и започват да чертаят картини, в които ние сме безсилни, слаби, провалени или наранени. И макар тези сцени да не съществуват в реалността, ние ги преживяваме така, сякаш вече са се случили.
Защо създаваме въображаеми реалности
Това създаване на въображаеми и плашещи реалности често е несъзнателен процес. То не идва от лоши намерения или слабост. Обикновено произлиза от желанието ни да се защитим. Ако си представим всичко лошо, което може да се случи, може би ще бъдем по-подготвени. Може би няма да бъдем толкова разочаровани, когато нещо не се случи както искаме. Може би ще избегнем болката. Но в тази стратегия има една огромна ирония: за да се предпазим от възможната болка в бъдещето, си причиняваме съвсем реална болка в настоящето.
Въображаемите реалности имат способността да завладеят вътрешния ни свят. Те изкривяват начина, по който гледаме на себе си, на другите, на живота като цяло. Заради тях взимаме решения от страх, а не от смелост. Ограничававаме себе си, отказваме възможности, пазим се от връзки, от изразяване, от действие. Казваме си: „Няма смисъл да опитвам, защото сигурно ще се проваля“, още преди реалността да ни е дала и най-малък знак, че това ще се случи. Така ние се отказваме от части от живота си в полза на едно въображение, което се захранва от страх, а не от истина.
Има и още нещо. Тези въображаеми реалности не се появяват на празно място. Те често се коренят в стари рани – преживяни разочарования, отхвърляне, провали, травми. Умът ни използва миналото като база за проектиране на бъдещето. „Ако ме нараниха тогава, сигурно ще се случи пак.“ „Ако не бях достатъчен тогава, значи няма да бъда и сега.“ И така, преживяванията ни се превръщат в сценарии, които сами поддържаме с мисли, убеждения и страхове.
Но колкото и реални да изглеждат тези въображаеми страхове, те не са факти. Те са мисли. Мисли, които идват и си отиват. Мисли, които ние можем да наблюдаваме, да разбираме и да се научим да поставяме под съмнение.
Как да спрем да създаваме въображаеми реалности, които ни плашат и пречат?
Първата крачка към това да спрем да създаваме парализиращи въображаеми реалности, е осъзнаването. Да започнем да забелязваме кога умът ни се лута в сценарии, които ни карат да се свиваме, вместо да се разгръщаме. Да си задаваме въпроса: „Това ли е реалността в момента? Или това е просто мисъл? “ Може да звучи просто, но тази малка пауза между мисълта и реакцията е ключова. Тя създава пространство, в което не сме жертва на въображението си, а наблюдатели на неговите игри.
Следващата стъпка е свързана с връщането в тялото и настоящия момент. Умът може да бъде в миналото или в бъдещето, но тялото винаги е тук и сега. Дъхът, усещанията, звукът около нас – те ни връщат в реалността. А реалността, колкото и несъвършена да е, винаги е по-неутрална от страховете ни за нея.
Важно е да си дадем и пространство за мекота. Няма нужда да се борим с тези мисли. Те няма да изчезнат веднага. Но можем да изберем как да се отнасяме към тях. Вместо да вярваме на всяка тревожна история, която умът ни създава, можем да кажем: „Да, разбирам те. Страх те е. Но това не е истина. Това е само мисъл.“ Можем да развием вътрешен глас, който е по-силен от страха – глас на състрадание, на разбиране, на присъствие.
Да спрем да създаваме въображаеми реалности, които ни плашат, не значи да спрем да мислим. Не значи да се преструваме, че опасности не съществуват. А значи да изберем да не позволяваме на страха да диктува живота ни. Да си върнем правото да преживяваме света такъв, какъвто е – без филтри, без изкривявания, без сценарии, които ни отнемат силата.
Истинската свобода идва, когато разберем, че не сме мислите си. Ние сме онези, които могат да ги наблюдават, разбират и насочват. А от това място започва нов свят - реален, жив, и много по-лек, отколкото сме си представяли.
Вижте още пък как да създавате добри реалности, както и разберете как транссърфинг на реалността ще промени живота ви.
Коментари