Суфизъм е мистична ислямска традиция и практика, в която мюсюлманите се стремят да открият истината на божествената любов и знание чрез пряк личен опит с Бог. Състои се от разнообразни мистични пътеки, които са предназначени да установят същността на човечеството и на Бог и да улеснят преживяването на присъствието на божествената любов и мъдрост в света.
Ислямският мистицизъм се нарича taṣawwuf (буквално „да се обличаш във вълна“) на арабски, но се нарича суфизъм в западните езици от началото на 19 век. Думата произлиза от арабския термин за мистик, fūfī, която от своя страна произлиза от fūf, „вълна“, препратка към вълнената дреха на ранните ислямски аскети.
Суфитите са известни също като „бедните“, fuqarāʾ, множествено число на арабския faqīr, на персийски darvīsh, откъдето произлизат широко известните думи факир и дервиш. За корените на ислямския мистицизъм по-рано се е смятало, че произхождат от различни неислямски източници в древна Европа и дори Индия. Сега по-нови изследвания на мистичното течение на исляма смятат, че то е израснало от ранния ислямски аскетизъм, който се е развил като противовес на нарастващия световен характер на разширяващата се Мюсюлманска общност.
Едва по-късно чужди елементи, които са съвместими с мистичното богословие и практики, са приети и приведени в съответствие с исляма. Чрез образованието на масите и задълбочаването на духовните грижи на мюсюлманите, суфизмът е изиграл важна роля за формирането на мюсюлманското общество. Мистиците на суфизма внимателно спазват заповедите на божествения закон. Суфитите са допълнително отговорни за мащабната мисионерска дейност по целия свят, която все още продължава.
Суфитите са разработили образа на пророка Мохамед - основателя на исляма, като по този начин до голяма степен са повлияли на мюсюлманското благочестие чрез техния мохамед-мистицизъм. Суфийският речник е важен в персийската и други свързани с нея литератури, като турски, урду, синдхи, пушту и пенджаби. Чрез поезията на тези литератури мистичните идеи се разпространяват широко сред мюсюлманите. В някои страни суфийските лидери дори успяват да станат активни политически.
Най-ранната школа на ислямската мистика се утвърждава в Багдад около Джунайд (830-910 г.). Той разработва възгледите за „фана“ и „джам“. „Джам“ е събиране, пределно единство, самосъсредоточаване на мистика и негово единение с присъстващия в Името си Аллах. Възгледът за „фана“ също става централен за целия суфизъм.
Пътят на суфизма като метод предполага единство на външно и вътрешно пътешествие и се основава на разбирането за изначално дълбинно знание (ма'рифа), в постигането на което човекът става съвършен.
Един от най-известните последователи на суфизма Ал-Кубра разработва възгледа за десет принципа или десет необходими компонента, степени на мистичния път към съвършенството и достигане до бога - покаяние (тауба), аскеза (зухд), уповаване на Аллах (таууакул, което означава и самоотречение), самоограничение до най-необходимото (канаат), усамотение (узлат), дхикр (зикр; постоянно припомняне на Аллах), съзерцателност (тауаджух – пълно отвръщане от мирското), търпеливост (сабр, която включва и пълно неприемане на джихад като военни действия), съзерцание (мураккаба – пълно съсредоточаване върху Аллах, върху пророка, върху аяти на Корана) и доволство (риза).
Суфизмът е недолюбван от религиозните екстремисти и често неговите последователи са подлагани на преследване. Пресен пример за това е управлението на талибаните в Афганистан, които започват гонения и масови екзекуции на суфистите в централно азиатската страна.
