Sanovnik.bg»Форум»Лично Творчество»Игрите на страха!

Игрите на страха!

  • 23.08.14 12:01#1D.M.D.M.Регистрация: 25.06.12Град: -Отговори: 39Игрите на страха!Здравейте! Отдавна не съм публикувала тук и се надявам да останете доволни от това, което ще прочетете.
    Приятно четене на всички.

    ВЪВЕДЕНИЕ, ДЕН ПРЕДИ БЕДСТВИЕТО. . . . . . . . . . .
    Както обикновено се събудих в лошо настроение. Беше неделя и като знаех, че утре съм на даскало просто се чувствах смазана. Майка ми ми мрънкаше да си подредя стаята, да измия чиниите, да напазарувам и какво ли още не. Естествено аз и се развиках, скарахме се и се наложи да изляза. Лутах се до късно по улиците и когато слънцето почти се бе изгубило зад хоризонта се прибрах у дома. Не обелих нито дума докато вечеряхме, а след като приключех се качих в стаята си.

    Изчаках родителите ми да си легнат и пак слязох долу, за да взема нещо сладко за успокоение на нервите. Докато хапвах и теглех най-новия епизод на любимия си сериал нещо привлече вниманието ми. По телевизията изведнъж започна някаква странна реклама, в която въоръжени младежи се биеха с побеснели орди от зомбита. Това продължи не повече от 5-6 секунди след, което спря така внезапно, както бе започнало. През главата ми мина само „е нищо необичайно, то какво ли не измислят вече“. После изключих телевизора и заключих вратата. Преди да легна и да изгледам сериала си направих ежедневната си тренировка. След нея естествено бях съсипана и почти веднага след началото на епизода се унесох и заспах. . . . . . . .

    Поредната скучна сутрин тепърва започваше. Алармата на телефона ми звънеше вече за трети път, а на мен все така не ми се ставаше от леглото. Знаех, че ако продължа да се излежавам ще изпусна автобуса, но сякаш нещо ме държеше под завивките. Най-сетне събрах сили и се изправих, обвих се с хавлията и се заклатушках към банята.
    Докато водата се стичаше по тялото ми и го сгряваше, а парата бавно изпълваше цялата помещение , в главата ми се въртеше една единствена мисъл. Какви ли изненади щеше де ми донесе предстоящият ден? Разсеях се и забравих, че гоня автобус. Изведнъж се стреснах и светкавично спрях водата, наметнах се с хавлията и изхвърчах през вратата. Успях да се оправя за отрицателно време и след като видях, че ми остават по-малко от 10 минути, за да стигна до спирката се затичах с все сила на там. Стигнах на време, противно на очакванията ми. Автобусът спря пред мен, качих се и чак тогава забелязах нещо странно, бях единствения пътник. Макар и странно това беше една сбъдната мечта за мен. Изтегнах се на задната седалка и си пуснах музика, пъхнах слушалките в ушите си и напълно забравих за реалния свят. Дори не усетих кога наближихме града. Когато автобусът спря с мъка се изправих и слязох от него. Пустош- най-точното определение за гледката, която се разкри пред очите ми. Обикновено по това време на деня беше доста пренаселено по улиците, а сега дори и уличните котки се бяха скрили. Най-щастливия ден в живота ми! Оставаше само да се обадя на единствения човек, който можеше да направи този ден още по-страхотен. Тъкмо набирах номера и я чух да ме вика. И преди да сте си помислили нещо относно сексуалната ми ориентация бързам да уточня, тя е най-добрата ми приятелка, нищо повече. Тя се зарадва да ме види и ме прегърна. Аз също бях доста радостна от факта, че я виждам, но за момента имах малко по-важен въпрос, който имаше спешна нужда от отговор.
    - Къде са всички днес? - избърза да попита тя.
    - Хмм, взе ми думите от устата и аз точно на това се чудех.
    - Звънях на Тедо и Пешо, но не вдигат.
    - Е те спят със сигурност. Едва 8:30 е, а те толкова рано до сега не са ставали.
    - Ооо, няма да ги чакаме. Хайде на кафе пък те като се събудят ще ни звъннат.
    - Точно така, че ако ги чакаме тук ще пуснем корени.
    Запътихме се към кафенето и се заоглеждахме притеснено. Дори по централната улица на града нямаше жива душа. За наш невероятен късмет една от служителките тъкмо отваряше любимото ни заведение. Влязохме и седнахме на едно от по-уединените сепарета, за да можем спокойно да разговаряме, но беше безсмислено да го правим поради факта, че заведението бе празно и така или иначе нямаше кой да ни чуе. Сервитьорката дойде и дори преди да попита какво ще обичаме зададе най-неочаквания въпрос:
    - Момичета, днес виждали ли сте други хора освен мен?
    - Честно казано само шофьора на автобуса - отвърнах аз леко озадачена от изненадата, с която ни гледаше.
    - Само родителите ми и брат ми сутринта преди да изляза. - каза Габи - Защо?
    - Ами странно ми е, че днес докато идвах насам не срещнах нито един човек, а и колежките още ги няма.
    - Става нещо странно и определено няма да се откажа, докато не разбера какво - заявих убедено.
    - Възможно ли е да са казали нещо по новините?
    - Габриела, ти си гений! Ще можем ли да пуснем телевизора - обърнах се аз към сервитьорката.
    - Разбира се, а какво очакваш да разбереш от там?
    - Ами причината за това внезапно обезлюдяване.
    И трите отправихме поглед към екрана. Уви обаче явно имаше някаква повреда, защото липсваше както звук, така и картина. Грабнах дистанционното и започнах нервно да превключвам каналите надявайки се да попадна на нещо.
    - Сприии
    - Какво има Габи?
    - Видях нещо, върни назад.
    Направих каквото поиска и наистина бях пропуснала нещо. Усилих звука и това, което видяхме и чухме буквално изправи всеки косъм по телата ни.

    Съобщение до всички граждани! Молим ви да не изпадате в паника.
    Опасна биологична зараза е излязла извън контрол. Имате 48 часа да
    напуснете домовете си и да се придвижите до един от следните градове:
    Бургас, Варна, София, Пловдив, Стара Загора.
    Там ще бъдете подготвени за предстоящите събития и при нужда ще бъдете извозени извън територията на страната.

    След това, което чухме и трите се спогледахме и съответно последва оглушителен писък от страна на Габриела.
    - Ох, Ушите ми. Габи моля те малко по-тихо.
    - Как тихо? ! Ти не чу ли?
    - Чух, но не бива да се паникьосваме.
    - Не бива? ! Ти сериозно ли? Ще умрем! Кой знае от кога е това съобщение.
    - Сигурно е от снощи - обади се сервитьорката - вчера не беше така пусто.
    - Възможно е, така че имаме ден и половина да съберем всички близки и приятели и да се изметем от тук.
    В този момент изглеждах страшно решителна и безстрашна, но истината бе, че вътрешно умирах от страх, че може да не се справим. Разделихме се и всяка пое към дома си , за да си събере необходимия багаж и да потеглим поне до обяд. При мен положението стоеше малко по-различно понеже трябваше да чакам автобус. След като пристигнах на спирката и седнах на една от пейките започнах да размишлявам усилено. Първо се зачудих каква ли може да е тази биологична зараза.
    Дали не беше някакъв мутирал щам на свински грип? Тази мисъл ме развесели и без да се усетя се разсмях на глас. За момент се почувствах адски неудобно от постъпката си, но се сетих, навсякъде беше пусто. Нямаше кой да ме чуе. Това ме развесели още повече и отново се изсмях. От страни може би изглеждах като луда, но не ми пукаше особено. Времето, в което трябваше да пристигне автобуса отдавна беше минало и това ме притесни сериозно. Нямаше как да чакам до 13ч. и се налагаше да измисля нещо. Единственото, което ми хрумна в случая бе да потърся кола, с която да се върна в къщи. На паркинга нямаше голям избор, така че нямах време да се чудя. Харесах си една Хонда, но точно преди да се опитам да отворя вратата се замислих. Това не беше ли престъпление? Нямаше ли да наруша закона?
    Но от друга страна ситуацията го изискваше. Бях гледала как става, но никога не бях пробвала. Предното стъкло бе леко открехнато, едва два сантиметра. Беше разбираемо поради факта, че вън беше почти 40 градуса и жегата едва се издържаше. Това в случая щеше да е от голяма полза за мен. Пъхнах пръсти и притиснах стъклото надолу. Късмет! То бавно започна да се отваря все повече и повече. Спрях когато можех спокойно да пъхна ръката си, за да отключа. След като го сторих отворих вратата, седнах и едва тогава се сетих, че нямам никаква представа как да запаля колата без ключ. Трескаво започнах да търся резервен из жабката и навсякъде другаде. Ужас! Нямаше резервни ключове, нямаше никакви. Не знаех как се пали без ключ, но нямах друг избор, трябваше да опитам! Намерих отвертка и се залових за работа. Дали бе късмет, или наистина бях научила нещо от стотиците клипове, които бях изгледала, но не след дълго опитите ми се увенчаха с успех. Когато двигателят изрева си помислих "мамка му, добра съм", а секунда по късно мислех "мамка му, дори нямам идея как се шофира". Налагаше се обаче да се науча да го правя и то бързо. Дадох назад, макар да не разбрах точно как успях да го направя, и изкарах колата от паркинга. Потеглих към дома си с бясна скорост сякаш цял живот бях шофирала, а не все едно ми бе за първи път. Почувствах се наистина жива и изпълнена с адреналин докато летях със 100 км. /ч. по шосето. Тялото ми сякаш бе в безтегловност и се чувствах лека, като перо. Когато възбудата от преживяното отмина забавих скоростта и понеже почти бях пристигнала и вече бях влязла в селото (да, живея в село, макар че не съм горда с този факт) започнах да се оглеждам. Едва сега виждах колко е пусто и безлюдно. Странно как ли не бях забелязала това още сутринта? О, вярно, аз бях толкова сънена, че дори и влак да бе преминал покрай мен нямаше да го забележа. Паркирах на площада и слязох от колата. Едва сега наистина осъзнах положението. Не беше просто пусто и празно беше като гробище. Ужасих се! Видях няколко трупа на пода в отсрещното заведение, а по целия площад, чак до фонтана пред общината бяха разпръснати телесни части. Кръв, разкъсани дрехи окървавени бастуни и патерици (от които не само ме побиха тръпки, но и се просълзих) , детски играчки, а едно куче все още глозгаше нечия бедрена кост. Косата ми се изправи и побелях като платно. Дали тази зараза не се разпространяваше по въздуха! ? Можехме ли изобщо да избягаме от нея? Внезапоно чух шум и се обърнах рязко. О, УЖАС! Някакъв човек тичаше към мен и викаше нещо, което не разбирах много добре. Не побягнах защото можеше да има нужда от помощ, а аз си бях хуманист по душа. Той забави ход и спря до мен, след което каза:
    - Момиче, сама ли си тук?
    Трудно го разбрах понеже бе задъхан. Огледах се озадачено и му отвърнах:
    - Ами като гледам освен теб друг жив не виждам, така че най-вероятно съм сама.
    - Не, не, ти не разбираш.
    - Какво не разбирам. Сама съм. Гаджето ме заряза преди седмица, сама откраднах кола, за да се прибера тук и да спася нашите от опасна биологична зараза, паркирах тук и пак бях сама- креснах му аз и цялата се разтреперих.
    - А значи си сама, значи. . . . . можеш да ме качиш.
    Гневът ми лесно можеше да се прочете в погледа, който отправих към непознатия си събеседник. Дали от това или от нещо друго той се изплаши и побягна, а на мен ми остана само да се метна обратно зад волана и да отпраша към къщата на родителите си. Слизайки от колата забелязах, че вратата бе широко отворена и с кървави отпечатъци от пръсти по цялата дръжка.
    - Мамоооо. . . . . . таткооооо - извиках и влетях в двора.
    Не получих отговор, нямаше ги! Дали бяха успели да се спасят? Бях ужасена само от мисълта, че можа да ги е застигнала участта на хората, които видях по-рано. Обиколих цалата къща, градината, всичко, но освен няколко кървави отпечатъка нямаше нищо необичайно. Качих се в стаята си и събрах малко багаж - най-необходимото за оцеляването ми. Взех си и ножа, който много пъти ме е вкарвал в разправии с полицията, но нямах намерение да изхвърля. Спомних си как месеци наред го бях крила от родителите си за да не ми го вземат и ми стана отвратително. Ами ако не ги видех отново? Какво щях да правя? Отново се разплаках, метнах се в леглото и забих глава във възглавниците. Може би съм стояла така около 5-10 минути, може и да е било повече. Мигът ми на самосъжаление бе прекъснат от оглушителни трясъци и викове идващи изпод прозореца ми. Станах от леглото, приклекнах и допълзях до прозореца, надигнах се леко, за да видя какво се случва.
    - Какво по. . . . . . . стига бе! Ох, май го казах на глас.
    Тази реакция бе провокирана от "човека", вървящ в отсрещната градина. Той изглеждаше буквално като зомби. Да, зомби! Нямаше да повярвам, ако не го бях видяла с очите си, дори още не вярвах.
    - Ей, ей ти.
    Той като че ли се стресна, обърна се и извика:
    - Дени, помогни ми.
    Господи, беше жив и по-важното, познаваше ме. Вгледах се по-добре и го разпознах!
    - Миро! ?
    - Да, моля те слез и ми помогни.
    Грабнах ножа си и слязох долу. Той бе излязъл от градината, но едва ходеше. Какво по дяволите се случваше! ?
    - Миро, какво е станало? Кой те подреди така?
    - Сам се подредих докато бягах.
    - От кого?
    - По-скоро от какво, ти не знаеш ли?
    - Какво да знам?
    - Какво става със света.
    - Света, я чакай, не е ли само България?
    - Не апокалипсиса е засегнал всяка една страна.
    - Апокалипсис! ? Какъв апокалипсис?
    - Е сега, точно ти да не знаеш, не ми се вярва. Все пак е по твоята част.
    - В смисъл?
    - Амии. . . . зомбита.
    Ококорих се. Не вярвах на ушите си. Бях объркана, радостна и същевременно уплашена. Гледах го втренчено и не можех да обеля и дума.
    - Ехо, добре ли си ? - попита той размахвайки ръката си пред лицето ми.
    - Аз. . . . . . добре съм само. . . . ти сериозен ли си?
    - Да снощи чухме съобщението по новините, но помислихме че е някаква шега и го игнорирахме. Някъде към 5 сутринта се събудих от писъците на баба ми. Когато излязох видях как едно от тези същества я яде жива. Аз. . . . . . не направих нищо, не я спасих. . . . . . . . . дори не се опитах.
    - Не си можел, а и веднъж като е била ухапана нямало е как да и помогнеш.
    - Можех!
    - Нямало е как, повярвай ми, тя щеше да се превърне след няколко часа и да застраши твоето оцеляване.
    - Може и да си права, но ще го приема на по-късен етап. Сега какво ще правим?
    - Ами нашите ги няма вероятно са избягали без мен. . . . . ще трябва да се справяме сами.
    - Не говори така сигурен съм, че ако са можели са щели да те потърсят.
    - Тогава значи са мъртви. . . . . .
    - Неееее, стига! Сигурен съм, добре са.
    - От къде си толкова убеден?
    - Нашите ги измъкнаха на сила от вкъщи. Дойдоха някакви хора, издърпаха ги в някакъв фургон и ги отведоха. Точно след инцидента с баба.
    - А ти? Защо не са отвели и теб?
    - Нямам представа бях се скрил в къщата, те ме забелязаха, но не ме взеха просто ме оставиха.
    - Това е нечувано. Вярно е, не сме деца, можем да се грижим сами за себе си, но предвид ситуацията. . . . главата ми не го побира.
    - Имам теория.
    - Ще я споделиш ли с мен?
    - Разбира се. Значи мисля си, че събират само възрастните, за да ги извозят в безопасност, а с нас си правят експерименти колко дълго ще оцелеем сами. Накрая тези които оцелеят печелят играта. Нещо като "Игрите на глада" в зомби апокалипсис вариант.
    - А аз си мислех, че съм царицата на конспиративните теории. Съмнявам се, че правителството е толкова извратено, че да си играе игрички с нас за забавление.
    - Но преди време бях чел, че подготвят нещо подобно, мащабна игра с реални хора избиващи се един друг в името на оцеляването.
    - Ако е така тогава трябва сериозно да си поговоря с болния мозък родил тази идея. На четири очи!
    - И какво ще му направиш?
    - Не ти трябва да знаеш, повярвай ми.
    - Щом казваш, а ще може ли да гледам?
    - Даже ще е желателно.
    - Хахахах, добре ще очаквам с нетърпение този момент.
    - Хайде стига сме говорили, да се качваме в колата и да потегляме, губим ценно време.
    - Твоя ли е? Не знаех че имаш книжка.
    - Нямам и колата не е моя, откраднах я. Кофти ми е да го призная, ама си е така.
    - Няма защо да се чувстваш зле, вече често ще се налага да крадем.
    - Дано не си прав. . . . . . . .
    Скочихме в колата и отпрашихме към площада. Паркирах до автобусната спирка и потърсих телефон.
    - Какво търсиш - озадачен ме попита Миро.
    - Телефон. Трябва да се обадя на Габриела.
    - Няма сигнал, доста пъти пробвах преди да го осъзная.
    - О не, сега как ще се свържа с нея, как ще и кажа какво става и какъв е плана?
    - Ама ние имаме и план ли?
    - Дам, потегляме към Стара Загора!
    - Ами остави и бележка.
    - Имаш ли химикалка?
    - Не, само перманентен маркер.
    - Още по-добре, дай го.
    - Ето вземи, но какво ще. . . . .
    Преди да довърши аз вече бях излязла от колата, готова да приведа плана си в действие. Написах на стъклото на спирката с кого съм и на къде сме поели, каква кола карам и на кои места мисля да спра за почивка. Адресирах това до Габриела и пак влязох в колата.
    - Е, сега вече сме напълно готови да потеглим. . - казах аз докато си закопчавах колана.
    - Ами храна, вода?
    - Оу, прав си. Докато бях до спирката ми се стори, че вратата на магазина е отворена, да проверим там.
    - Хайде, но да побързаме преди онези гадини да са ни надушили.
    - Ооооо да, определено - кимнах с глава слизайки от колата. ;
    Вратата се оказа само леко открехната. Бутнах я, а тя тежко и бавно се отвори. Не знаех дали от склада няма да изскочи някое зомби и да се наложи да се борим за живота си, а Миро допълнително напрягаше обстановката.
    - Видя ли всичката кръв отвън ? - попита ме докато прибираше в един плик бутилки вода от хладилника.
    - Не мисля, че това е най-подходящата тема, която да обсъждаме предвид ситуацията в която сме.
    - Ммм да, май си права. Вземи шоколад, знаеш че имам ниско кръвно.
    - Знам и аз съм така. Няма как да пропусна, бъди спокоен. А и май имам хипоглекимия, така че без шоколад ще я закъсаме сериозно.
    - Оу не знаех. Извинявай.
    - Няма проблем, аз не му отдавам особено значение, а и само предполагам, може нищо да ми няма.
    - Нека не говорим за такива неща.
    - Прав си. Имаме работа за вършене.
    - Така е и май вече приключихме с нея.
    - Мисля че си прав, все пак не бива да прекаляваме.
    Грабнахме торбите с провизии и ги замъкнахме с мъка до колата. Натоварихме багажника, погледнахме за последно площада, на който не веднъж бяхме се събирали и играли на криеница до 8-9 вечерта и очаквано и двамата се разплакахме.
    Ясно ни беше, че може би за последно виждаме родното си място или поне това, което бе останало от него. Миро се приближи до мен и ме прегърна, а аз отвърнах защото определено имах нужда от подкрепа в момента. Поплаках малко в прегръдките му, след което се дръпнах, изтрих сълзите си и отправих поглед към пустия площад.
    - Сбогом, скъп дом! - промълвих едва.
    Качих се в колата, запалих, обърнах и потеглихме по безлюдното шосе към големия град. Нямахме представа какво ще ни донесе утрешният ден, но бяхме готови да го посрещнем без капчица страх и колебание.





    2


    Пътуването вървеше гладко, но никой не смееше да наруши неловкото мълчание. Дали Миро все още беше в шок или просто нямаше какво да ми каже? Аз исках да задам толкова много въпроси, но не смеех да отворя уста, защото виждах как той гледа през прозореца отнесено и сякаш всички неща, които бе видял и изпитал се изписваха по лицето му. Можех да видя болката, страха и отчаянието му. Личеше си че му липсва стария живот. Не мога да си кривя душата и да кажа, че на мен нямаше да ми липсва, но все пак бях и доволна от случващото се. Това щеше да е едно приключение, за което стотици пъти бях фантазирала вечер преди да заспя. Е разбира се това не беше единственото нещо, което се въртеше в главата ми преди сън, но другите ми мисли бяха на съвсем друга тематика подходяща само за лица над 18 години. При тази мисъл лицето ми се появи усмивка Миро забеляза доволното ми изражение и най-сетне наруши гробната тишина възцарила се в колата.
    - На какво се радваш?
    - Оу, не нищо - отвърнах гузно.
    - Определено не е нищо съдейки по доволната ти усмивка. Хайде де можеш да ми кажеш.
    Как можех да му кажа какво бе предизвикало усмивката ми, та ние на практика почти не си говорехме преди всичко това да се случи. Вярно е че бяхме роднини, но това, че бях аутсайдер в повечето случаи ме е държало далече от компанията, в която движеше той. Не се и познавахме толкова добре, че ако му споделя да не ме помисли за смахната.
    - Хайде де, какво го мислиш? Кажи ми.
    - Не съм сигурна дали би разбрал, все пак знаеш в какви отношения бяхме преди.
    - В какъв смисъл?
    - Ами ние почти не сме си общували, знаеш го добре. Нито ти ме познаваш, нито аз теб, а сме роднини. Не мислиш ли, че е жалко.
    - Имаш право - засрамен отговори той и наведе глава.
    - А защо е така?
    - Не знам ти никога не си общувала с мен и аз мислех, че просто съм ти неприятен или си прекалено надута.
    - Моля? ! Аз, надута? Ти определено не ме познаваш! Не говорех с теб, понеже и ти никога не си го правел. Мислех, че ме смяташ за луда и умишлено страниш от мен, за това не се и натрапвах. Приех мястото на изгнаник и честно казано се чувствам много добре така.
    - Явно и двамата доста сме грешили по отношение на другия.
    - Определено! Пък и на мен не ми е особено приятна компанията, в която си ти, така че не съжалявай.
    - И защо? Какво и е?
    - И питаш, само надути курви със самочувствие без покритие. Да, вярно външният им вид е повече от удивителен, но ако се крепят само на това. . . . . . .
    - Не е вярно, не са такива.
    - Щом казваш. Нямам намерение да водя безсмислени спорове. Сега ще кажеш, че говоря така защото завиждам и. . . . . . . . . . . . .
    - Не, не казвам че им завиждаш, но. . . . . . . .
    - Но какво? Аз не ги познавам ли? Живеят срещу нас вече 10 години и няма да ти казвам на какви покъртителни гледки съм ставала свидетел, когато вечер седя на прозореца и гледам звездите. Просто е отвратително, дори и само факта, че това което вършат се случва на вдигнати завеси.
    - Ти сериозно ли?
    - Ами не, шегувам се щото ми е скука.
    - Ох, слава богу за момент си помислих че говориш сериозно.
    - Оффф, явно сърказма не е за всеки.
    - Значи. . . . сериозно. . . . . господи не съм вярвал че са такива.
    - Е може би не цялата компания, но за съседките ми съм убедена.
    - Явно наистина не мога да преценявам хората.
    - Възможно е. Ще ме извиниш за въпроса, но мен за каква ме мислеше?
    - Амииии, нали няма да се обидиш?
    - Нищо не обещавам но кажи.
    - Смятах че си доста глупава и то не за друго, а защото бе се вързала на глупостите на онзи.
    - Кого имаш предвид? Бившия ми ли?
    - Точно! Той е лъжец и то първокласен. Не те заслужаваше, питай всеки който го познава и той ще ти каже същото.
    В този момент нямах какво да кажа. Само въздъхнах дълбоко и замълчах. Колкото и да не ми се искаше да го призная, той беше прав. За съжаление обаче го бях осъзнала прекалено късно. Е, не че не го знаех и след първия път в който ме заряза, но не исках да си призная че съмненията ми са били основателни. Не исках да призная пред себе си, че се бях влюбила в грешния човек.
    - Какво има, защо замълча? Да не би да те обидих.
    - Не просто. . . . . . . си напълно прав. Аз съм една влюбена глупачка.
    - В него ли? Момиче не ме разсмивай той не заслужава дори да си спомняш за него.
    - Какво да направя, не влияя на чувствата си, а и той беше съвсем различен в началото. Бе мил, грижовен, добър. Накара ме да се почувствам наистина обичана, а това не е постигал никой друг преди него.
    - Казах ти, изпечен лъжец е.
    - Мислиш, че не знам ли - гневно отвърнах - толкова пъти съм го хващала в лъжа, че им изгубих бройката. За бога той дори е ходел с друго момиче, когато беше с мен. Ако не беше разстоянието. . . . . . . . . . .
    Нервите ми не издържаха и вече бе трудно да сдържам сълзите си. Отбих от пътя и опрях глава в облегалката. Сълза след сълза запрепускаха по зачервените ми бузи. Ръцете ми затрепериха неудържимо, усмивката на лицето ми отдавна се бе изпарила. Миро протегна ръка и я сложи на рамото ми.
    - Стига, моля те, не си заслужава.
    - За него всичко си заслужава - прошепнах аз през сълзи. След което свалих лентата от китката си.
    - Какво е това?
    - До това се стига, когато болката е прекалено силна. Когато виждаш какво се случва и не можеш да направиш нищо, за да го спреш.
    - Заради него ли си причини това?
    - Заради него и безценната му Мария. И дори тя не е единствената.
    - Глупак, нещастник, копеле! Сега разбирам защо от няколко месеца насам не сваляш тази лента от ръката си.
    - Нямам избор, ако нашите разберат ще ме вкарат в лудница.
    - Ще го накарам да си плати не се бой. . . . . . . . . . Дени, чуваш ли ме всичко ще бъде наред.
    - Благодаря ти за загрижеността, но няма смисъл.
    - Има, има ти недей да го мислиш. Успокой се и не го мисли. Дай аз да покарам, за да си починеш.
    - Става, но след малко. Нека постоим още няколко минути тук.
    - Добре, твоя воля.
    - Не за друго, а за да ни понастигнат Габа и родителите й, ако въобще са се измъкнали живи от града.
    - Не говори така, естествено че са.
    И ето че отново настана тишина. Двамата гледахме празния път и не обелвахме и дума. От време на време се поглеждахме един друг, но без да кажем нищо. Това продължи около 15 минути, след което без дори да каже дума той слезе от колата дойде до моята врата и я отвори. Разбрах намека и покорно слязох. Минавайки зад колата погледнах пътя и забелязах тъмна фигура клатушкаща се на около километър зад паркирания ни автомобил. Побързах да се кача понеже ме беше страх, не че може да е едно от онези същества, а защото можеше да е непознат, търсещ превоз. В такива времена трябваше да внимаваме кого качваме в колата си, кого пускаме в дома си или временното си убежище.
    .
    .
    .
    ОтговорОтговор с цитат
  • 19.10.14 06:43#2viktoriqviktoriqРегистрация: 25.08.14Град: СофияОтговори: 48от: Игрите на страха!за синия господин-напълно си прав за това което написа не исках да те обидя исках да видя как ще реагираш явно съм те засегнала или си объркан честно казано аз бях написала онази тема за да видя какво мислят другите по този въпрос явно не си разбрал но не съм очаквала всеки има различна логика именно това ми харесва някои от нас се изразяват по странен начин който ти възприемаш грешно но това е факт който няма да се промени именно защото сме различни :wink: ОтговорОтговор с цитат
  • 22.10.14 08:50#3********Регистрация: 19.08.14Град: ПлевенОтговори: 361от: Игрите на страха!Да, различни сме, но има виши сили, които твърдят, че сме еднакви. Но с тях не може да се спори - просто понякога някой полудява и пребива някоя бълхарка (дай боже бременна с червей). Знаеш ли защо, фъстъчка? ОтговорОтговор с цитат
  • 23.10.14 11:27#4D.M.D.M.Регистрация: 25.06.12Град: -Отговори: 39от: Игрите на страха!амиии не честно казано ОтговорОтговор с цитат
  • 23.10.14 04:19#5********Регистрация: 19.08.14Град: ПлевенОтговори: 361от: Игрите на страха!Защото всъщност не са педали или трансове. Някъкъв процент от тези, които Вие мислите за такива се оказва че са способни на това брутално доказателство.
    "Еднакви" се има в предвид като в разговор на Кастанеда с едната сестричка. Тя му казва, че са еднакви там - долу. След което го приласкава да го направят. Щеше да го убие. Но това са едни невероятни неща, които една нормална жена не е способна да направи, защото всичките те са с "норми" в мозъците - те са ташак. Понякога рискуват и попадат под беса и гнева на силният пол.

    Всъщност трябваше да не ми отговаряш и да изчакаш да отшумя, както правят "съгласните". А сега си сама от тази гледна точка. Несъгласна Фъстъчка.    ОтговорОтговор с цитат
  • 24.10.14 09:31#6viktoriqviktoriqРегистрация: 25.08.14Град: СофияОтговори: 48от: Игрите на страха!животът е много странен от пълни педали до интелигентни хора които знаят какво вършат ps: но животът е и много хубав защото има хора които те карат да се чувстваш щастлив ОтговорОтговор с цитат
  • 24.10.14 10:13#7********Регистрация: 19.08.14Град: ПлевенОтговори: 361от: Игрите на страха!Доколкото съм забелязал това е валидно за другите хора - тези, които не са нарочени за луди мазохисти. Но хората са в мафии и са съгласували мненията си, така, че ми е известно какво може да се очаква от тях - здравословен им садизъм. Няма хора, които те карат да се чувстваш добре. И вече важна остава издръжливостта ти, ако искаш да останеш по-дълго на белия свят, макар и в това положение. ОтговорОтговор с цитат
  • 24.10.14 10:55#8viktoriqviktoriqРегистрация: 25.08.14Град: СофияОтговори: 48от: Игрите на страха!зависи от човека но до голяма степен си прав
    ОтговорОтговор с цитат
  • 24.10.14 03:27#9********Регистрация: 19.08.14Град: ПлевенОтговори: 361от: Игрите на страха! - Понеже в "игрите на страха" става дума за страх, трябва да има увеличаващи силата му фактори - да вкараме в сценария шоколад(шок и луд). За да се усети по-силно и да разтрепери костния мозък с неговата кръвотворческа дейност. ОтговорОтговор с цитат
  • 26.10.14 12:49#10D.M.D.M.Регистрация: 25.06.12Град: -Отговори: 39от: Игрите на страха!синьо - наистина до голяма степен си прав ОтговорОтговор с цитат
  • 27.10.14 08:38#11viktoriqviktoriqРегистрация: 25.08.14Град: СофияОтговори: 48от: Игрите на страха!той винаги е прав но много хора го оспорват дори и аз но това е факт логиката му е такава че не можеш да я разбереш освен ако не ти го обясни :y: и чакам продължение ОтговорОтговор с цитат
  • 27.10.14 02:24#12D.M.D.M.Регистрация: 25.06.12Град: -Отговори: 39от: Игрите на страха!Ще има такова уверявам ви. Може би не толкова скоро колкото ви се иска, но ще има. ОтговорОтговор с цитат
  • 27.01.15 02:11#13D.M.D.M.Регистрация: 25.06.12Град: -Отговори: 39от: Игрите на страха![i]
    X

    Пътувахме вече доста време, а Влади все така мълчеше. Чувствах се виновна, че бях предизвикала у него такива чувства, на които практически нямаше как да отвърна. Сърцето ми бе объркано и съзнанието ми все още се възстановяваше от шока. Искаше ми се нещата да не се бяха подреждали така. Да не се беше стигало до тук, да бях го предотвратила. Но бях наясно, че не може да влияеш на съдбата си както и на това, което ще ти поднесе утрешния ден. Мислех как да се измъкна от ямата, в която бях изпаднала. С всички сили се борех да излазя, да се изкача по стръмния склон на тази яма от несполуки, но безуспешно. Всеки път когато успявах с мъка да издрапам и да възродя надеждата, мрачната сянка, от години стояща над мен, ме блъсваше по склона и ме притискаше към дъното. Така се чувствах и сега! Безпомощна, сама, почти безсилна и безнадеждно изгубена.
    - Бях ужасен, това е причината да не предприема нищо – рече той.
    - Не, причината беше в десетимата здравеняци, които ни държаха на мушка.
    - Можех да се справя с тях, но щях да рискувам да те ранят или по лошо.
    - Престани! - отсякох грубо.
    - Чу дамата, стига фантазира. - намеси се един от пазачите.
    - Щях да ви ступам за норматив, но противният ви шеф щеше да и прекърши врата, не исках да рискувам.
    - Да бе. - разсмя се едрият тип и ме издърпа на пода. - Хайде мъжаго, спаси я.
    Започна игра в която всеки изпитваше търпението на другия. Пазачът ме буташе и подритваше, хващаше косата ми, караше ме да се изправя, а после пак ме бутваше. Влади го гледаше втренчено и от време на време горната му устна леко потреперваше сякаш искаше да захапе наглия тип и да го разкъса като озверял питбул. Това продължи доста дълго през цялото време не обелих и дума, дори когато пазачът попита Владимир дали иска да ме види как се моля за живота си докато се влача след камиона. Останалите горили, макар това да беше силна дума за някои от тях, се смееха и ме сочеха, но след един мой поглед дръпваха ръка и гледаха, като неандерталци току-що открили огъня.
    Търпението ми започваше да се изчерпва и нямах намерение да го оставя да прави каквото поиска още дълго време. Мускулите по шията ми потрепваха и по челото ми избиха ситни капки пот, когато един от другите пазачи се изправи и свали колана си, но се стараех да се държа на положение. Вече бях загубила по-голямата част от облеклото си и не възнамерявах да губя още, така че се изправих с голямо усилие и вперих поглед в колана.
    - Какво възнамеряваш да правиш с това?
    - Ами, ако си непослушна ще видиш.
    - Хммм, но аз съм много непослушна, покажи ми.
    - Просиш ли си го?
    - Не, предизвиквам те!
    - Е получаваш го. – той вдигна колана и замахна с все сила.
    Дръпнах се на време и усетих само как кожената препаска профуча покрай ухото ми. Сините очи на младежа с колана се втренчиха в мен и ръката му сграбчи гърлото ми. Той пусна колана и го замени с електрошокова палка. Усетих как го допря в бедрото ми.
    - Ами сега? – попита той с подигравателен тон.
    - Сега ще стане забавно.
    - Така ли мислиш?
    - Не мисля, убедена съм.
    - Смела си, но си безсилна.
    - А ти си уверен, но пропускаш нещо съществено.
    - И какво е то?
    - Че краката ми не са вързани.
    След тези думи нахалникът отнесе коляно в чатала и се свлече в краката ми последва и едно в главата. Другият ме издърпа и ме бутна до Влади, който тихичко се подсмихваше наблюдавайки случващото се.
    - Още една такава изцепка и ще си изпатиш малката. – кресна ми първия.
    - Ти пръв започна аз просто се защитавах.
    - Млъкни! Да не съм те чул повече.
    Не казах нищо, само погледнах доволното изражение на Влади и го побутнах леко. Той ме погледна и прошепна тихо:
    - Ти си луда.
    - А ти още нищо не си видял.
    - Аз............ – започна той.
    - Какво?
    - Аз исках да те попитам нещо.
    - Какво?
    - Ти сериозно ли прие това, че.....
    - Кое? Че имаш симпатии към мен ли?
    - Дам.
    - Ами ти ще ми кажеш. Имаш ли?
    - Ами аз.....
    - Спокойно, можеш да ми кажеш.
    - Дори и да имам това няма да промени нищо. Твоето сърце.......повече от очевидно е, че принадлежи на друг.
    Въздъхнах. Не обичах да говоря с непознати за чувствата си, но той определено трябваше да знае.
    - И на кого мислиш, че принадлежи?
    - Мартин.
    - Може би много отдавна бе негово, но не и сега. Този на когото принадлежи вероятно вече е мъртъв.
    - Нищо не се знае.
    Нова въздишка. Последва мълчание, което сякаш продължи цяла вечност.



    XI


    Внезапно камионите спряха. Смъкнаха ни от тях и едва тогава забелязах къде се намирахме. Изоставена бензиностанция на пуст междуградски път. Мъже с оръжия заизлизаха от камионите. Започнаха да пълнят туби с бензин и да зареждат резервоарите, а водачът им стоеше на около десетина стъпки и се взираше в нас усмихвайки се доволно. Сякаш виждах какво се върти в болната му глава и гледката не ми харесваше. Малко по малко започвах да разбирам истинските подбуди на този заслепен от собственото си его глупак. Импулсивността ми за пореден път ме накара да извърша нещо, което беше толкова смело, колкото и глупаво. Втурнах се към дребосъка и внезапно усетих пареща болка във врата. Строполих се и изгубих съзнание. Нямам идея колко време съм била в това състояние, но когато се свестих бях на седалката на един от камионите, а въпросното малко злобно човече седеше на шофьорското място.
    - Я, кой се събуди. Проспа доста малката.
    - Кой го казва. – засмях се.
    - Абе ти си била много смела.
    - Същото мога да кажа за теб. Да рискуваш да ме държиш на сантиметри от себе си, знаейки че искам да те разкъсам.
    - Хм, трудно ще ти е да го направиш. Погрижил съм се и за това.
    - Кажи ми нещо, защо го правиш?
    - Кое?
    - Защо ме използваш, за да дразниш Владимир. Защо плени групата ни?
    - Това е нещо между мен и него.
    - Е не смяташ ли че след това, което изтърпях заслужавам да знам?
    - Не! Ти си просто средство.
    - А каква е целта.
    - Казах ти не е нужно да знаеш. – ръката му потрепна и стисна с все сила волана.
    - Знаеш ли какво мисля?
    - Не и не ме интересува. – раздразнено ми отвърна той.
    - Мисля си че на времето сте били много добри приятели, дори неразделни. Съдейки по татуировката на ръката ти сте смятали, че това ще трае вечно. Влади има същата нали така, „B4E“ – братя за винаги, права ли съм. Но нещо се е объркало и то много, появило се е момиче може би? Тогава всичко се е объркало и двамата сте се изправили един срещу друг. Ти си надделял, но тя е предпочела него. Това те е вбесило ти си се държал добре с нея, бил си мил и внимателен, а тя е предпочела сексапилния и мускулест сладур пред дребното невзрачно момче с голямо сърце.
    - Достатъчно! – извика той и посегна да ме зашлеви.
    - Давай, удари ме, това няма да промени нищо. Фактите са си факти братче.
    - Ти си луда! Говориш безсмислици.
    - Може да съм луда, но както вече казах това не променя факта, че съм права.
    Спътникът ми замлъкна и се загледа напред. Дълго време обмисляше какво да каже или просто не му бяха останали думи. Стоях и наблюдавах реакциите му, а той самият бе потънал в дълбок размисъл.
    - Ти не го обичаш, нали? – промълви най-сетне той.
    - Не, друг е този който притежава сърцето ми, а и го познавам едва от няколко дни.
    - Но той е мъж при него нещата стоят по различен начин. Нещо в теб го е грабнало.
    - Той е свестен, добър, красив и умен, но истината е че не ме привлича. Мога да го нарека приятел, но това е максимума.
    - Той ме накара да страдам......
    - А ти накара него, квит сте.
    - Не сме! – заяви дребосъка и замълча.
    Сметнах че е най-добре да замълча и да не го предизвиквам повече. Струваше ми се че някъде, дълбоко в него се крие един боязлив, добър и свестен тип, но не можех да разчитам на предчувствията си, не и този път. Наблюденията ми и анализите на човешкото поведение ми бяха помогнали да разбера, че когато даден човек е наранен той не може да мисли трезво. Заслепен и афектиран от случващото се той прави необмислени и глупави постъпки, като например да отвлече група хора и да се гаври с беззащитно момиче. В крайна сметка всичко отминава, но последствията от него никога не избледняват. Знаех как става това бях го виждала много пъти. Привидно хрисими и добри хора се превръщат в отмъстителни чудовища за секунди. Стават неузнаваеми, показват най-ужасните си страни, превръщат се в същински зверове. Странна черта, присъща на всеки.
    Не спирах да се чудя какъв ли е планът му и какво мислеше да прави с нас, но съдейки по това, че все още ни държеше живи бях оптимистично настроена. И макар оптимистично в дадената ситуация да значеше единствено, че се радваме че сме доживели следващия ден все си беше нещо. [/i]



    ОтговорОтговор с цитат
  • 06.02.15 10:38#14D.M.D.M.Регистрация: 25.06.12Град: -Отговори: 39от: Игрите на страха!Към тези които все още не са разбрали.
    Следващите 3 глави можете да намерите като нова тема във форума със заглавието "Игрите на страха 12 и 13"    ОтговорОтговор с цитат
Facebook
Любими
Twitter
Pinterest