Sanovnik.bg»Форум»Лично Творчество»Игрите на страха!

Игрите на страха!

  • 23.08.14 12:01#1D.M.D.M.Регистрация: 25.06.12Град: -Отговори: 39Игрите на страха!Здравейте! Отдавна не съм публикувала тук и се надявам да останете доволни от това, което ще прочетете.
    Приятно четене на всички.

    ВЪВЕДЕНИЕ, ДЕН ПРЕДИ БЕДСТВИЕТО. . . . . . . . . . .
    Както обикновено се събудих в лошо настроение. Беше неделя и като знаех, че утре съм на даскало просто се чувствах смазана. Майка ми ми мрънкаше да си подредя стаята, да измия чиниите, да напазарувам и какво ли още не. Естествено аз и се развиках, скарахме се и се наложи да изляза. Лутах се до късно по улиците и когато слънцето почти се бе изгубило зад хоризонта се прибрах у дома. Не обелих нито дума докато вечеряхме, а след като приключех се качих в стаята си.

    Изчаках родителите ми да си легнат и пак слязох долу, за да взема нещо сладко за успокоение на нервите. Докато хапвах и теглех най-новия епизод на любимия си сериал нещо привлече вниманието ми. По телевизията изведнъж започна някаква странна реклама, в която въоръжени младежи се биеха с побеснели орди от зомбита. Това продължи не повече от 5-6 секунди след, което спря така внезапно, както бе започнало. През главата ми мина само „е нищо необичайно, то какво ли не измислят вече“. После изключих телевизора и заключих вратата. Преди да легна и да изгледам сериала си направих ежедневната си тренировка. След нея естествено бях съсипана и почти веднага след началото на епизода се унесох и заспах. . . . . . . .

    Поредната скучна сутрин тепърва започваше. Алармата на телефона ми звънеше вече за трети път, а на мен все така не ми се ставаше от леглото. Знаех, че ако продължа да се излежавам ще изпусна автобуса, но сякаш нещо ме държеше под завивките. Най-сетне събрах сили и се изправих, обвих се с хавлията и се заклатушках към банята.
    Докато водата се стичаше по тялото ми и го сгряваше, а парата бавно изпълваше цялата помещение , в главата ми се въртеше една единствена мисъл. Какви ли изненади щеше де ми донесе предстоящият ден? Разсеях се и забравих, че гоня автобус. Изведнъж се стреснах и светкавично спрях водата, наметнах се с хавлията и изхвърчах през вратата. Успях да се оправя за отрицателно време и след като видях, че ми остават по-малко от 10 минути, за да стигна до спирката се затичах с все сила на там. Стигнах на време, противно на очакванията ми. Автобусът спря пред мен, качих се и чак тогава забелязах нещо странно, бях единствения пътник. Макар и странно това беше една сбъдната мечта за мен. Изтегнах се на задната седалка и си пуснах музика, пъхнах слушалките в ушите си и напълно забравих за реалния свят. Дори не усетих кога наближихме града. Когато автобусът спря с мъка се изправих и слязох от него. Пустош- най-точното определение за гледката, която се разкри пред очите ми. Обикновено по това време на деня беше доста пренаселено по улиците, а сега дори и уличните котки се бяха скрили. Най-щастливия ден в живота ми! Оставаше само да се обадя на единствения човек, който можеше да направи този ден още по-страхотен. Тъкмо набирах номера и я чух да ме вика. И преди да сте си помислили нещо относно сексуалната ми ориентация бързам да уточня, тя е най-добрата ми приятелка, нищо повече. Тя се зарадва да ме види и ме прегърна. Аз също бях доста радостна от факта, че я виждам, но за момента имах малко по-важен въпрос, който имаше спешна нужда от отговор.
    - Къде са всички днес? - избърза да попита тя.
    - Хмм, взе ми думите от устата и аз точно на това се чудех.
    - Звънях на Тедо и Пешо, но не вдигат.
    - Е те спят със сигурност. Едва 8:30 е, а те толкова рано до сега не са ставали.
    - Ооо, няма да ги чакаме. Хайде на кафе пък те като се събудят ще ни звъннат.
    - Точно така, че ако ги чакаме тук ще пуснем корени.
    Запътихме се към кафенето и се заоглеждахме притеснено. Дори по централната улица на града нямаше жива душа. За наш невероятен късмет една от служителките тъкмо отваряше любимото ни заведение. Влязохме и седнахме на едно от по-уединените сепарета, за да можем спокойно да разговаряме, но беше безсмислено да го правим поради факта, че заведението бе празно и така или иначе нямаше кой да ни чуе. Сервитьорката дойде и дори преди да попита какво ще обичаме зададе най-неочаквания въпрос:
    - Момичета, днес виждали ли сте други хора освен мен?
    - Честно казано само шофьора на автобуса - отвърнах аз леко озадачена от изненадата, с която ни гледаше.
    - Само родителите ми и брат ми сутринта преди да изляза. - каза Габи - Защо?
    - Ами странно ми е, че днес докато идвах насам не срещнах нито един човек, а и колежките още ги няма.
    - Става нещо странно и определено няма да се откажа, докато не разбера какво - заявих убедено.
    - Възможно ли е да са казали нещо по новините?
    - Габриела, ти си гений! Ще можем ли да пуснем телевизора - обърнах се аз към сервитьорката.
    - Разбира се, а какво очакваш да разбереш от там?
    - Ами причината за това внезапно обезлюдяване.
    И трите отправихме поглед към екрана. Уви обаче явно имаше някаква повреда, защото липсваше както звук, така и картина. Грабнах дистанционното и започнах нервно да превключвам каналите надявайки се да попадна на нещо.
    - Сприии
    - Какво има Габи?
    - Видях нещо, върни назад.
    Направих каквото поиска и наистина бях пропуснала нещо. Усилих звука и това, което видяхме и чухме буквално изправи всеки косъм по телата ни.

    Съобщение до всички граждани! Молим ви да не изпадате в паника.
    Опасна биологична зараза е излязла извън контрол. Имате 48 часа да
    напуснете домовете си и да се придвижите до един от следните градове:
    Бургас, Варна, София, Пловдив, Стара Загора.
    Там ще бъдете подготвени за предстоящите събития и при нужда ще бъдете извозени извън територията на страната.

    След това, което чухме и трите се спогледахме и съответно последва оглушителен писък от страна на Габриела.
    - Ох, Ушите ми. Габи моля те малко по-тихо.
    - Как тихо? ! Ти не чу ли?
    - Чух, но не бива да се паникьосваме.
    - Не бива? ! Ти сериозно ли? Ще умрем! Кой знае от кога е това съобщение.
    - Сигурно е от снощи - обади се сервитьорката - вчера не беше така пусто.
    - Възможно е, така че имаме ден и половина да съберем всички близки и приятели и да се изметем от тук.
    В този момент изглеждах страшно решителна и безстрашна, но истината бе, че вътрешно умирах от страх, че може да не се справим. Разделихме се и всяка пое към дома си , за да си събере необходимия багаж и да потеглим поне до обяд. При мен положението стоеше малко по-различно понеже трябваше да чакам автобус. След като пристигнах на спирката и седнах на една от пейките започнах да размишлявам усилено. Първо се зачудих каква ли може да е тази биологична зараза.
    Дали не беше някакъв мутирал щам на свински грип? Тази мисъл ме развесели и без да се усетя се разсмях на глас. За момент се почувствах адски неудобно от постъпката си, но се сетих, навсякъде беше пусто. Нямаше кой да ме чуе. Това ме развесели още повече и отново се изсмях. От страни може би изглеждах като луда, но не ми пукаше особено. Времето, в което трябваше да пристигне автобуса отдавна беше минало и това ме притесни сериозно. Нямаше как да чакам до 13ч. и се налагаше да измисля нещо. Единственото, което ми хрумна в случая бе да потърся кола, с която да се върна в къщи. На паркинга нямаше голям избор, така че нямах време да се чудя. Харесах си една Хонда, но точно преди да се опитам да отворя вратата се замислих. Това не беше ли престъпление? Нямаше ли да наруша закона?
    Но от друга страна ситуацията го изискваше. Бях гледала как става, но никога не бях пробвала. Предното стъкло бе леко открехнато, едва два сантиметра. Беше разбираемо поради факта, че вън беше почти 40 градуса и жегата едва се издържаше. Това в случая щеше да е от голяма полза за мен. Пъхнах пръсти и притиснах стъклото надолу. Късмет! То бавно започна да се отваря все повече и повече. Спрях когато можех спокойно да пъхна ръката си, за да отключа. След като го сторих отворих вратата, седнах и едва тогава се сетих, че нямам никаква представа как да запаля колата без ключ. Трескаво започнах да търся резервен из жабката и навсякъде другаде. Ужас! Нямаше резервни ключове, нямаше никакви. Не знаех как се пали без ключ, но нямах друг избор, трябваше да опитам! Намерих отвертка и се залових за работа. Дали бе късмет, или наистина бях научила нещо от стотиците клипове, които бях изгледала, но не след дълго опитите ми се увенчаха с успех. Когато двигателят изрева си помислих "мамка му, добра съм", а секунда по късно мислех "мамка му, дори нямам идея как се шофира". Налагаше се обаче да се науча да го правя и то бързо. Дадох назад, макар да не разбрах точно как успях да го направя, и изкарах колата от паркинга. Потеглих към дома си с бясна скорост сякаш цял живот бях шофирала, а не все едно ми бе за първи път. Почувствах се наистина жива и изпълнена с адреналин докато летях със 100 км. /ч. по шосето. Тялото ми сякаш бе в безтегловност и се чувствах лека, като перо. Когато възбудата от преживяното отмина забавих скоростта и понеже почти бях пристигнала и вече бях влязла в селото (да, живея в село, макар че не съм горда с този факт) започнах да се оглеждам. Едва сега виждах колко е пусто и безлюдно. Странно как ли не бях забелязала това още сутринта? О, вярно, аз бях толкова сънена, че дори и влак да бе преминал покрай мен нямаше да го забележа. Паркирах на площада и слязох от колата. Едва сега наистина осъзнах положението. Не беше просто пусто и празно беше като гробище. Ужасих се! Видях няколко трупа на пода в отсрещното заведение, а по целия площад, чак до фонтана пред общината бяха разпръснати телесни части. Кръв, разкъсани дрехи окървавени бастуни и патерици (от които не само ме побиха тръпки, но и се просълзих) , детски играчки, а едно куче все още глозгаше нечия бедрена кост. Косата ми се изправи и побелях като платно. Дали тази зараза не се разпространяваше по въздуха! ? Можехме ли изобщо да избягаме от нея? Внезапоно чух шум и се обърнах рязко. О, УЖАС! Някакъв човек тичаше към мен и викаше нещо, което не разбирах много добре. Не побягнах защото можеше да има нужда от помощ, а аз си бях хуманист по душа. Той забави ход и спря до мен, след което каза:
    - Момиче, сама ли си тук?
    Трудно го разбрах понеже бе задъхан. Огледах се озадачено и му отвърнах:
    - Ами като гледам освен теб друг жив не виждам, така че най-вероятно съм сама.
    - Не, не, ти не разбираш.
    - Какво не разбирам. Сама съм. Гаджето ме заряза преди седмица, сама откраднах кола, за да се прибера тук и да спася нашите от опасна биологична зараза, паркирах тук и пак бях сама- креснах му аз и цялата се разтреперих.
    - А значи си сама, значи. . . . . можеш да ме качиш.
    Гневът ми лесно можеше да се прочете в погледа, който отправих към непознатия си събеседник. Дали от това или от нещо друго той се изплаши и побягна, а на мен ми остана само да се метна обратно зад волана и да отпраша към къщата на родителите си. Слизайки от колата забелязах, че вратата бе широко отворена и с кървави отпечатъци от пръсти по цялата дръжка.
    - Мамоооо. . . . . . таткооооо - извиках и влетях в двора.
    Не получих отговор, нямаше ги! Дали бяха успели да се спасят? Бях ужасена само от мисълта, че можа да ги е застигнала участта на хората, които видях по-рано. Обиколих цалата къща, градината, всичко, но освен няколко кървави отпечатъка нямаше нищо необичайно. Качих се в стаята си и събрах малко багаж - най-необходимото за оцеляването ми. Взех си и ножа, който много пъти ме е вкарвал в разправии с полицията, но нямах намерение да изхвърля. Спомних си как месеци наред го бях крила от родителите си за да не ми го вземат и ми стана отвратително. Ами ако не ги видех отново? Какво щях да правя? Отново се разплаках, метнах се в леглото и забих глава във възглавниците. Може би съм стояла така около 5-10 минути, може и да е било повече. Мигът ми на самосъжаление бе прекъснат от оглушителни трясъци и викове идващи изпод прозореца ми. Станах от леглото, приклекнах и допълзях до прозореца, надигнах се леко, за да видя какво се случва.
    - Какво по. . . . . . . стига бе! Ох, май го казах на глас.
    Тази реакция бе провокирана от "човека", вървящ в отсрещната градина. Той изглеждаше буквално като зомби. Да, зомби! Нямаше да повярвам, ако не го бях видяла с очите си, дори още не вярвах.
    - Ей, ей ти.
    Той като че ли се стресна, обърна се и извика:
    - Дени, помогни ми.
    Господи, беше жив и по-важното, познаваше ме. Вгледах се по-добре и го разпознах!
    - Миро! ?
    - Да, моля те слез и ми помогни.
    Грабнах ножа си и слязох долу. Той бе излязъл от градината, но едва ходеше. Какво по дяволите се случваше! ?
    - Миро, какво е станало? Кой те подреди така?
    - Сам се подредих докато бягах.
    - От кого?
    - По-скоро от какво, ти не знаеш ли?
    - Какво да знам?
    - Какво става със света.
    - Света, я чакай, не е ли само България?
    - Не апокалипсиса е засегнал всяка една страна.
    - Апокалипсис! ? Какъв апокалипсис?
    - Е сега, точно ти да не знаеш, не ми се вярва. Все пак е по твоята част.
    - В смисъл?
    - Амии. . . . зомбита.
    Ококорих се. Не вярвах на ушите си. Бях объркана, радостна и същевременно уплашена. Гледах го втренчено и не можех да обеля и дума.
    - Ехо, добре ли си ? - попита той размахвайки ръката си пред лицето ми.
    - Аз. . . . . . добре съм само. . . . ти сериозен ли си?
    - Да снощи чухме съобщението по новините, но помислихме че е някаква шега и го игнорирахме. Някъде към 5 сутринта се събудих от писъците на баба ми. Когато излязох видях как едно от тези същества я яде жива. Аз. . . . . . не направих нищо, не я спасих. . . . . . . . . дори не се опитах.
    - Не си можел, а и веднъж като е била ухапана нямало е как да и помогнеш.
    - Можех!
    - Нямало е как, повярвай ми, тя щеше да се превърне след няколко часа и да застраши твоето оцеляване.
    - Може и да си права, но ще го приема на по-късен етап. Сега какво ще правим?
    - Ами нашите ги няма вероятно са избягали без мен. . . . . ще трябва да се справяме сами.
    - Не говори така сигурен съм, че ако са можели са щели да те потърсят.
    - Тогава значи са мъртви. . . . . .
    - Неееее, стига! Сигурен съм, добре са.
    - От къде си толкова убеден?
    - Нашите ги измъкнаха на сила от вкъщи. Дойдоха някакви хора, издърпаха ги в някакъв фургон и ги отведоха. Точно след инцидента с баба.
    - А ти? Защо не са отвели и теб?
    - Нямам представа бях се скрил в къщата, те ме забелязаха, но не ме взеха просто ме оставиха.
    - Това е нечувано. Вярно е, не сме деца, можем да се грижим сами за себе си, но предвид ситуацията. . . . главата ми не го побира.
    - Имам теория.
    - Ще я споделиш ли с мен?
    - Разбира се. Значи мисля си, че събират само възрастните, за да ги извозят в безопасност, а с нас си правят експерименти колко дълго ще оцелеем сами. Накрая тези които оцелеят печелят играта. Нещо като "Игрите на глада" в зомби апокалипсис вариант.
    - А аз си мислех, че съм царицата на конспиративните теории. Съмнявам се, че правителството е толкова извратено, че да си играе игрички с нас за забавление.
    - Но преди време бях чел, че подготвят нещо подобно, мащабна игра с реални хора избиващи се един друг в името на оцеляването.
    - Ако е така тогава трябва сериозно да си поговоря с болния мозък родил тази идея. На четири очи!
    - И какво ще му направиш?
    - Не ти трябва да знаеш, повярвай ми.
    - Щом казваш, а ще може ли да гледам?
    - Даже ще е желателно.
    - Хахахах, добре ще очаквам с нетърпение този момент.
    - Хайде стига сме говорили, да се качваме в колата и да потегляме, губим ценно време.
    - Твоя ли е? Не знаех че имаш книжка.
    - Нямам и колата не е моя, откраднах я. Кофти ми е да го призная, ама си е така.
    - Няма защо да се чувстваш зле, вече често ще се налага да крадем.
    - Дано не си прав. . . . . . . .
    Скочихме в колата и отпрашихме към площада. Паркирах до автобусната спирка и потърсих телефон.
    - Какво търсиш - озадачен ме попита Миро.
    - Телефон. Трябва да се обадя на Габриела.
    - Няма сигнал, доста пъти пробвах преди да го осъзная.
    - О не, сега как ще се свържа с нея, как ще и кажа какво става и какъв е плана?
    - Ама ние имаме и план ли?
    - Дам, потегляме към Стара Загора!
    - Ами остави и бележка.
    - Имаш ли химикалка?
    - Не, само перманентен маркер.
    - Още по-добре, дай го.
    - Ето вземи, но какво ще. . . . .
    Преди да довърши аз вече бях излязла от колата, готова да приведа плана си в действие. Написах на стъклото на спирката с кого съм и на къде сме поели, каква кола карам и на кои места мисля да спра за почивка. Адресирах това до Габриела и пак влязох в колата.
    - Е, сега вече сме напълно готови да потеглим. . - казах аз докато си закопчавах колана.
    - Ами храна, вода?
    - Оу, прав си. Докато бях до спирката ми се стори, че вратата на магазина е отворена, да проверим там.
    - Хайде, но да побързаме преди онези гадини да са ни надушили.
    - Ооооо да, определено - кимнах с глава слизайки от колата. ;
    Вратата се оказа само леко открехната. Бутнах я, а тя тежко и бавно се отвори. Не знаех дали от склада няма да изскочи някое зомби и да се наложи да се борим за живота си, а Миро допълнително напрягаше обстановката.
    - Видя ли всичката кръв отвън ? - попита ме докато прибираше в един плик бутилки вода от хладилника.
    - Не мисля, че това е най-подходящата тема, която да обсъждаме предвид ситуацията в която сме.
    - Ммм да, май си права. Вземи шоколад, знаеш че имам ниско кръвно.
    - Знам и аз съм така. Няма как да пропусна, бъди спокоен. А и май имам хипоглекимия, така че без шоколад ще я закъсаме сериозно.
    - Оу не знаех. Извинявай.
    - Няма проблем, аз не му отдавам особено значение, а и само предполагам, може нищо да ми няма.
    - Нека не говорим за такива неща.
    - Прав си. Имаме работа за вършене.
    - Така е и май вече приключихме с нея.
    - Мисля че си прав, все пак не бива да прекаляваме.
    Грабнахме торбите с провизии и ги замъкнахме с мъка до колата. Натоварихме багажника, погледнахме за последно площада, на който не веднъж бяхме се събирали и играли на криеница до 8-9 вечерта и очаквано и двамата се разплакахме.
    Ясно ни беше, че може би за последно виждаме родното си място или поне това, което бе останало от него. Миро се приближи до мен и ме прегърна, а аз отвърнах защото определено имах нужда от подкрепа в момента. Поплаках малко в прегръдките му, след което се дръпнах, изтрих сълзите си и отправих поглед към пустия площад.
    - Сбогом, скъп дом! - промълвих едва.
    Качих се в колата, запалих, обърнах и потеглихме по безлюдното шосе към големия град. Нямахме представа какво ще ни донесе утрешният ден, но бяхме готови да го посрещнем без капчица страх и колебание.





    2


    Пътуването вървеше гладко, но никой не смееше да наруши неловкото мълчание. Дали Миро все още беше в шок или просто нямаше какво да ми каже? Аз исках да задам толкова много въпроси, но не смеех да отворя уста, защото виждах как той гледа през прозореца отнесено и сякаш всички неща, които бе видял и изпитал се изписваха по лицето му. Можех да видя болката, страха и отчаянието му. Личеше си че му липсва стария живот. Не мога да си кривя душата и да кажа, че на мен нямаше да ми липсва, но все пак бях и доволна от случващото се. Това щеше да е едно приключение, за което стотици пъти бях фантазирала вечер преди да заспя. Е разбира се това не беше единственото нещо, което се въртеше в главата ми преди сън, но другите ми мисли бяха на съвсем друга тематика подходяща само за лица над 18 години. При тази мисъл лицето ми се появи усмивка Миро забеляза доволното ми изражение и най-сетне наруши гробната тишина възцарила се в колата.
    - На какво се радваш?
    - Оу, не нищо - отвърнах гузно.
    - Определено не е нищо съдейки по доволната ти усмивка. Хайде де можеш да ми кажеш.
    Как можех да му кажа какво бе предизвикало усмивката ми, та ние на практика почти не си говорехме преди всичко това да се случи. Вярно е че бяхме роднини, но това, че бях аутсайдер в повечето случаи ме е държало далече от компанията, в която движеше той. Не се и познавахме толкова добре, че ако му споделя да не ме помисли за смахната.
    - Хайде де, какво го мислиш? Кажи ми.
    - Не съм сигурна дали би разбрал, все пак знаеш в какви отношения бяхме преди.
    - В какъв смисъл?
    - Ами ние почти не сме си общували, знаеш го добре. Нито ти ме познаваш, нито аз теб, а сме роднини. Не мислиш ли, че е жалко.
    - Имаш право - засрамен отговори той и наведе глава.
    - А защо е така?
    - Не знам ти никога не си общувала с мен и аз мислех, че просто съм ти неприятен или си прекалено надута.
    - Моля? ! Аз, надута? Ти определено не ме познаваш! Не говорех с теб, понеже и ти никога не си го правел. Мислех, че ме смяташ за луда и умишлено страниш от мен, за това не се и натрапвах. Приех мястото на изгнаник и честно казано се чувствам много добре така.
    - Явно и двамата доста сме грешили по отношение на другия.
    - Определено! Пък и на мен не ми е особено приятна компанията, в която си ти, така че не съжалявай.
    - И защо? Какво и е?
    - И питаш, само надути курви със самочувствие без покритие. Да, вярно външният им вид е повече от удивителен, но ако се крепят само на това. . . . . . .
    - Не е вярно, не са такива.
    - Щом казваш. Нямам намерение да водя безсмислени спорове. Сега ще кажеш, че говоря така защото завиждам и. . . . . . . . . . . . .
    - Не, не казвам че им завиждаш, но. . . . . . . .
    - Но какво? Аз не ги познавам ли? Живеят срещу нас вече 10 години и няма да ти казвам на какви покъртителни гледки съм ставала свидетел, когато вечер седя на прозореца и гледам звездите. Просто е отвратително, дори и само факта, че това което вършат се случва на вдигнати завеси.
    - Ти сериозно ли?
    - Ами не, шегувам се щото ми е скука.
    - Ох, слава богу за момент си помислих че говориш сериозно.
    - Оффф, явно сърказма не е за всеки.
    - Значи. . . . сериозно. . . . . господи не съм вярвал че са такива.
    - Е може би не цялата компания, но за съседките ми съм убедена.
    - Явно наистина не мога да преценявам хората.
    - Възможно е. Ще ме извиниш за въпроса, но мен за каква ме мислеше?
    - Амииии, нали няма да се обидиш?
    - Нищо не обещавам но кажи.
    - Смятах че си доста глупава и то не за друго, а защото бе се вързала на глупостите на онзи.
    - Кого имаш предвид? Бившия ми ли?
    - Точно! Той е лъжец и то първокласен. Не те заслужаваше, питай всеки който го познава и той ще ти каже същото.
    В този момент нямах какво да кажа. Само въздъхнах дълбоко и замълчах. Колкото и да не ми се искаше да го призная, той беше прав. За съжаление обаче го бях осъзнала прекалено късно. Е, не че не го знаех и след първия път в който ме заряза, но не исках да си призная че съмненията ми са били основателни. Не исках да призная пред себе си, че се бях влюбила в грешния човек.
    - Какво има, защо замълча? Да не би да те обидих.
    - Не просто. . . . . . . си напълно прав. Аз съм една влюбена глупачка.
    - В него ли? Момиче не ме разсмивай той не заслужава дори да си спомняш за него.
    - Какво да направя, не влияя на чувствата си, а и той беше съвсем различен в началото. Бе мил, грижовен, добър. Накара ме да се почувствам наистина обичана, а това не е постигал никой друг преди него.
    - Казах ти, изпечен лъжец е.
    - Мислиш, че не знам ли - гневно отвърнах - толкова пъти съм го хващала в лъжа, че им изгубих бройката. За бога той дори е ходел с друго момиче, когато беше с мен. Ако не беше разстоянието. . . . . . . . . . .
    Нервите ми не издържаха и вече бе трудно да сдържам сълзите си. Отбих от пътя и опрях глава в облегалката. Сълза след сълза запрепускаха по зачервените ми бузи. Ръцете ми затрепериха неудържимо, усмивката на лицето ми отдавна се бе изпарила. Миро протегна ръка и я сложи на рамото ми.
    - Стига, моля те, не си заслужава.
    - За него всичко си заслужава - прошепнах аз през сълзи. След което свалих лентата от китката си.
    - Какво е това?
    - До това се стига, когато болката е прекалено силна. Когато виждаш какво се случва и не можеш да направиш нищо, за да го спреш.
    - Заради него ли си причини това?
    - Заради него и безценната му Мария. И дори тя не е единствената.
    - Глупак, нещастник, копеле! Сега разбирам защо от няколко месеца насам не сваляш тази лента от ръката си.
    - Нямам избор, ако нашите разберат ще ме вкарат в лудница.
    - Ще го накарам да си плати не се бой. . . . . . . . . . Дени, чуваш ли ме всичко ще бъде наред.
    - Благодаря ти за загрижеността, но няма смисъл.
    - Има, има ти недей да го мислиш. Успокой се и не го мисли. Дай аз да покарам, за да си починеш.
    - Става, но след малко. Нека постоим още няколко минути тук.
    - Добре, твоя воля.
    - Не за друго, а за да ни понастигнат Габа и родителите й, ако въобще са се измъкнали живи от града.
    - Не говори така, естествено че са.
    И ето че отново настана тишина. Двамата гледахме празния път и не обелвахме и дума. От време на време се поглеждахме един друг, но без да кажем нищо. Това продължи около 15 минути, след което без дори да каже дума той слезе от колата дойде до моята врата и я отвори. Разбрах намека и покорно слязох. Минавайки зад колата погледнах пътя и забелязах тъмна фигура клатушкаща се на около километър зад паркирания ни автомобил. Побързах да се кача понеже ме беше страх, не че може да е едно от онези същества, а защото можеше да е непознат, търсещ превоз. В такива времена трябваше да внимаваме кого качваме в колата си, кого пускаме в дома си или временното си убежище.
    .
    .
    .
    ОтговорОтговор с цитат
  • 05.10.14 11:15#2viktoriqviktoriqРегистрация: 25.08.14Град: СофияОтговори: 48от: Игрите на страха!няма да те убият това е просто сюжет да е по-интересно за синьоОтговорОтговор с цитат
  • 09.10.14 10:51#3D.M.D.M.Регистрация: 25.06.12Град: -Отговори: 39от: Игрите на страха!И в тази част няма много екшън, но все пак се надявам да ви хареса. За сметка на това има доста откровения и драма. Обещавам следващата да е доста по кървава и напрегната. . Приятно четене и благодаря за положителното мнение и подкрепата.


    VIII

    Когато се събудих на следващата сутрин бях сама в стаята. Реших да се поизлежавам и да се възползвам от усамотението, за да помисля. Нужно ми беше малко време, за да осмисля случилото се предишната нощ. Любопитно ми беше, защо точно сега Мартин бе решил да признае грешките и лъжите си и дали въобще това е била причината да ме издърпа при себе си. Дали не искаше просто да ми припомни къде ми е мястото? Или пък смяташе да направи опит да ме придума да се върна при него? Все още ми беше симпатичен, но нямах намерение да се оплитам в мрежите му отново. Нямаше да повторя тази грешка за трети път! Както си лежах, потънала в размисли, чух тихичко почукване.

    - Да, кой е?
    - Аз съм – чу се от другата страна гласа на Владимир.
    - Какво искаш? - отрязах го грубо.
    - Може ли да вляза?
    - Да!
    Той плахо открехна вратата и след като седна до мен ме погледна в очите и директно попита:
    - Какво се случи вчера в килера.
    - Моля!?
    - Видях те да се изнасяш от там тичешком и със сълзи на очи. Предполагам не си си правила късния джогинг.
    - Не, просто.......изплаших се от една мишка.
    - Ти, изплашена от мишка? Не можеш да ме заблудиш. Знам че Мартин беше отишъл там да търси храна. Какво се случи в онази стая, кажи ми.
    - Амиии....проведохме един неприятен и меко казано откровен разговор.
    - Как така да не би да ти се е карал за нещо?
    - Не, това са лични неща.
    - Е как, вие едва се познавате, или пък не?
    - Какво знаеш?
    - Нищо. Само предполагам.
    - И какво предполагаш?
    - Че не сте напълно непознати. Прав ли съм.
    Замълчах. Явно не се бяхме справили добре с прикритието. Чудех се единствено как да се измъкна от неприятната ситуация.
    - Да приемам ли мълчанието ти, като знак на съгласие.
    - Да. - тихичко прошепнах.
    - И какво е имало между вас?
    - Не смятам че ще е уместно да ти разкажа. Той няма да одобри.
    - Той заслужава ли да уважаваш мнението му?
    - Честно казано не.
    - Е тогава спокойно можеш да ми кажеш, нали?
    - Амии......да.
    - Е, целият съм в слух.
    - Ами накратко казано между нас имаше доста болезнена и трудна връзка, изпълнена с много лъжи, разбити надежди и едно единствено разбито сърце, моето.
    - Как така? Та вие сте били на близо 300 километра един от друг.
    - И точно в това беше проблема.
    - Но какво точно е станало?
    - Не ми се говори за минали болки, прекалено ми е тежко.
    - Разкажи ми и ще ти олекне.
    - Силно се съмнявам.
    - Е, поне опитай.
    - Добре! Бяхме двойка и след година той изведнъж реши, че чувствата му са „охладнели“ и ме заряза с едно красноречива съобщение. Преглътнах го и изкарах 4 дълги месеца изпълнени със самота и самосъжаление. И тогава една нощ съдбата отново ни събра. След 2 или 3 месеца аз разбрах, че той си има друга и вероятно е с мен само, за да не е на сухо, когато се прибира. Не му казах, просто чаках съвестта му да го разяде до толкова, че да ми признае. Правех намеци, държах се дръпнато но без резултат. Прекарах още 4 мъчителни месеца, през които всяка нощ заспивах плачейки и таях надежда, че утре той ще си признае.Един ден когато бях решила да му ида на гости той ми се обади докато пътувах и само след като чух „Трябва да ти кажа нещо“ ми стана ясно, че това ще е едно болезнено посещение. Той обясни, че майка му не искала да продължава да е с мен и трябва да прекратим връзката си, уж за кратко. - очите ми, все още подути от плач отново се насълзиха – Прекарах следващите 3 часа от пътуването в тихичко ридание, свила се на кълбо върху седалката. След като пристигнах се срещнах с него, наивно таейки надежда, че когато ме види ще промени мнението си. Уви обаче не стана така. Когато го видях така сериозен аз...... - устните ми затрепериха и притворих очи - ....разплаках се като малка дете. Започнах да го моля и да разпитвам, а той............дори не ме гледаше в очите. Обърна ми гръб и даже не ми говореше.........
    - Ами после, ти не си ли тръгна?
    - Ами да, но...... преди да го сторя му позволих да се възползва от мен за последно и това бе най-голямата ми грешка.
    - Защо мислиш така?
    - Ами защото следващите 2 месеца бяха ад.
    - В смисъл, какво се случи?
    - Казах ти достатъчно, не ме разпитвай повече. - измърморих раздразнено.
    - Не разбирай погрешно любопитството ми, просто искам да разбера какво ти е, за да помогна.
    - И как по точно? Ще върнеш времето, ще махнеш с ръка и спомените ще изчезнат или пък ще изтриеш спомена за него?
    - Не, ще му покажа как е било редно да се държи с теб, като истински мъж.
    - Той, мъж? Не ме разсмивай. Един мъж ще остави ли момиче да се оправя само, ако тя му каже, че има вероятност да чака дете от него?
    - Дете ли!? - изгледа ме той учудено.
    - Да, дете.
    - И как така, ти беше ли сигурна когато му каза?
    - Не, само предполагах. Но в последствие се оказа че греша. Но факта, че след като му казах той повече не ме потърси казва достатъчно.
    - Какъв негодник. Не мога да повярвам. Поне не прояви ли желание да де подпомогне финансово, ако се окаже, че наистина чакаш дете от него?
    - Не! Последните думи, които чух от него бяха „Добре, ще го измисля и до 2-3 дни ще ти се обадя“.
    - И от кога не сте се чували?
    - Почти половин година.
    - Това е нечувано. Мислех, че той е добро момче, но явно.......
    - Много дълбоко си се заблудил, той......
    В този момент Миро влетя през вратата задъхат. Едва успявайки да си поеме въздух той каза:
    - Отвън.....зомбита, навсякъде са.
    - Успокой се. - отвърна му Владимир – Къде са останалите?
    - Събират нещата си.
    - Добре, нека се оправят и след 5 минути да се съберат в главния коридор.
    - Разбрано – каза Миро и побърза да излезе.
    - Ами сега? - обърнах се аз към събеседника си.
    - Изнасяме се през задния вход.
    - Ами колите, те са на паркинга?
    - След като всички излязат някой ще освободи залостената врата и ще пусне бродещите, след което ще избяга, а през това време останалите ще се промъкнат и ще се качат в камионите.
    - Хубав план, но не мисля, че ще има някой толкова луд. Или пък.....
    - Не си го и помисляй! - прекъсна ме той.
    - Какво?
    - Да го направиш ти.
    - Защо не?
    - Няма значение.
    - За мен има.
    - Не искам да се излагаш на опасност.
    - А не мислиш ли, че нямаш право да ми казваш какво мога да правя и какво не? - раздразнено попитах аз.
    - Знам, но не искам да рискувам да те изгубя, ти си важна част от екипа.
    - Щом казваш. Ами тогава кой ще го направи?
    - В групата има едно момче, пъргаво и с доста бързи рефлекси. Мисля че ще се навие да го направи.
    - Иди да говориш с него, веднага.
    - Слушам сър – пошегува се Влади и излезе смеейки се на висок глас.

    Аз също тихичко се подсмивах докато събирах нещата си както и тези на групата. След около 5 минути вече бях въоражена и изнасях багажа.

    - А ето къде си била – чух глас иззад себе си.
    - Обърнах се и видях че по коридора към мен се приближават Дидо и Тедо, които бяха толкова спокойни, че дори бе плашещо.
    - Ами да тук съм и бързам, а вие къде се губите?
    - Защо бързаш, какво е станало?
    - Сериозно!? Ама вие къде бяхте до сега?
    - Амиии..... - започна да овърта Дидо.
    - Ясно, по-добре да не питам.
    - Не, просто бяхме се скрили в мазето на сградата, за да.......сещаш се.
    - Ясно, няма да питам. Хайде взимайте багажа и към главния коридор, бързо.

    Те изпълниха без да задават въпроси и скоро всички се бяхме събрали на уговореното място. Влади разясни плана и го приведохме в действие. Беше обезпокоително как бяхме готови да рискуваме живота на един от нас, за да си спасим кожите, но все пак нямахме особено голям избор. Приведохме плана в действие и всичко мина по ноти. Когато излязохме извън града всички отдъхнахме облекчени и макар отново да бях „в капан“ между Владимир и Мартин бях облекчена, че всичко е уредено или поне така си мислех.....
    Налагаше се да спрем за храна, защото провизиите ни бяха на привършване, а и имахме нужда да се пораздвижим. Все пак ни предстояха 4 часа път. Избрахме си една голяма крайпътна бензиностанция и след като и последния камион спря на паркинга, Влади слезе и каза:

    - Ще дойдеш ли с мен?
    - Кой, аз ми – избърза да попита Мартин.
    - Не, говорех на дамата.
    - Но защо аз?
    - Защото не искам да ви оставям насаме.
    - Е, ако останем какво? - попита Мартин.
    - Не искам да се опиташ да я нараниш отново.
    - Какво, не бих и помислил да правя подобно нещо.
    - Хмм, вчера пееше друга песен.
    - Да, нооо.....
    - Не ми се обяснявай! - прекъсна го Владимир – Моля те Дени, слез.
    - Добре щом това желаеш, но нека вземем още някого за по-сигурно.- казах аз докато слизах от камиона.
    - Добре! Марто, слизай, идваш с нас.

    Мартин изпълни заповедта с неприкрито недоволство и когато се уверихме, че и тримата сме добре въоръжени започнахме тихичко да се промъкваме към супермаркета. Измежду бензиновите колонки се виждаше, че вратите са широко отворени и сякаш ни приканват да влезем и да вземем каквото ни е необходимо. Това не беше много далеч от истината, защото когато се приближихме забелязахме, че на едно от стъклата бе залепена бележка, на която с много нечетлив почерк пишеше нещо от типа на „Заповядайте и вземете каквото ви е нужно“. Естествено ние и без покана мислехме да направим точно това, но някак си това ни даваше някаква фалшива сигурност. Все пак не можехме да знаем какво ни очаква вътре и с какво можеше да се сблъскаме докато се опитваме да осигурим понататъчното си оцеляване.     ОтговорОтговор с цитат
  • 10.10.14 08:11#4viktoriqviktoriqРегистрация: 25.08.14Град: СофияОтговори: 48от: Игрите на страха!харесва ми наистина се чудя какво ще стане и го чакам с нетърпения :y: ОтговорОтговор с цитат
  • 14.10.14 08:23#5D.M.D.M.Регистрация: 25.06.12Град: -Отговори: 39от: Игрите на страха!IX

    След като влязохме и тримата започнахме да се оглеждаме и да преценяваме до каква степен сме в безопасност. На пръв поглед мястото беше празно, но от съборените по пода стоки и разкъсаните кутии с храна можеше да се съди, че някой бе минал от там съвсем на скоро. Имаше предостатъчно останала храна и с момчетата започнахме да прибираме това, което ни беше необходимо, както и някои малки глезотийки, като скъпи кутии с шоколадови бонбони, марков алкохол и какво ли още не. Незнайно защо Мартин бе решил, че в склада ще има нещо по-различно и се насочи натам. В момента, в който отвори вратата той надане вик и моментално я затвори отново и опря гръб в нея.

    -Какво има? - попитах аз изненадано докато изнасях торбите пред вратата.
    -Помогни ми, а не питай.

    Отзовах се и след като опрях ръце във вратата отново заразпитвах.

    -Защо правим това? - усетих натиск от другата страна на вратата.
    -Пълно е с бродещи! – отвърна той – Влади, трябва ни помощ.
    -Амиии малко съм възпрепятстван в момента.

    Гласът му се чуваше близо, но въпреки това нямах представа къде се намира той, а и глухото ръмжене на зомбитата зад вратата затрудняваше точното определяне на положението му. Внезапно той изскочи пред мен задъхан и целия в кръв и попита:

    -На кой гений му хрумна да отваря врата, над която пише не влизай?

    Вдигнах глава и чак сега забелязах надписа над вратата.

    -Ти това не го ли видя? - посочих нагоре и погледнах въпросително Мартин.
    -Честно казано, не.
    -А къде по-точно си гледал? - попита го Влади.
    -Наблюдавах нея.
    -И защо? Тя вече не е твоя грижа.
    -Ти пък какво знаеш?
    -Много повече от колкото подозираш!
    -Казала си му. - гневно извика Марто.
    -Какво можех да направя, той ме е видял как тичам плачейки по коридора. - отвърнах аз.
    -Можеше да излъжеш.
    -Не и дръж сметка, нямаш право. - кресна му Влади.
    -И защо, какво ще стане?

    Без да каже и дума Владимир ме избута в страни и дръпна Мартин от вратата. В следствие на този необмислен ход вече нямаше какво да възпира зомбитата да излязат. Моментално измъкнах катаната от ножницата и започнах да разчиствам. Когато осъзна какво се е случило и колко необмислена е била постъпката му Владимир също извади нож и се присъедини към мен. Опитах се да накарам зомбитата да ме последват и улисана в разсейването им не забелязвах, че Владимир и Мартин се бяха вкопчили един в друг и си разменяха удари. За щастие броя на бродещите беше малък и се справих лесно с отстраняването им. Бях съборила последното зомби на пода когато чух разярените викове на Владимир, който бе притиснал Марто до една стена и му нанасяше удар след удар. Забих катаната в черепа на бродещия и с бързо движение я изтеглих. Избърсах я в ризата си и я прибрах, след което притичах измежду труповете и хванах ръката на Владимир преди да удари за пореден път вече омаломощения и насинен Мартин.

    -Не си струва Влади, това му е достатъчно. Моля те спри.
    -Щом така мило ме молиш, ще уважа желанието ти, но и двамата знаем, че това дори му е малко.
    -Така е, но не можеш да го превъзпиташ с бой, пусни го.

    Владимир покорно изпълни молбата ми и пусна Марто, а той без да каже и дума се заклатушка към вратата. Аз и закрилникът ми го последвахме като пътьом взехме торбите с провизии и след като ги натоварихме в камионите и самите ние се качихме. Отново потеглихме към целта и както обикновено мълчанието царуваше в карусерията на камиона. Владимир, вперил поглед в пътя, все още трепереше от яд и видимо му беше трудно да се сдържа. А Мартин само му хвърляше по някой и друг презрителен поглед и отново увесваше нос. Чувствах се спокойна, че поне не си разменят словестни заплахи, защото ми бе писнало да слушам и да участвам в спорове, но въпреки това бях готова да очаквам всичко.
    Пътувахме вече почти два часа когато забелязахме група хора в далечината. Те явно бяха чули рева на двигателите, защото се обърнаха и започнаха да махат енергично и да крещят. Владимир дори не трепна, натисна газта и ги подмина.

    -Защо не спря, можехме да ги вземем? - попитах аз озадачена от постъпката му.
    -Те са от отцепниците, щяха да създават проблеми.
    -Но щом вече не са с групата си може да са променили решението си.
    -Съмнявам се.
    -Моля те спри, нека поговоря с тях.
    -Сигурна ли си, че го искаш?
    -Убедена съм – заявих.

    Той не ми отвърна, а само спря и даде знак на другите да направят същото, след което слезе от камиона и ми подаде ръка. Аз не се възползвах от помощта му, а пъргаво скочих от седалката на земята. Поех уверено към групичката, която бе останала на място и гледаше объркано това, което се случваше, но нещо ми подсказваше, че бях взела грешно решение. Когато ги приближих се спрях и с решителен и уверен тон попитах:

    -Кои сте вие и какво искате от нас?
    -Само помощ и превоз, групата ни ни изостави – отвърна ми едно момче.

    На пръв поглед ми изглеждаше безобиден, дори не носеше оръжие. Стори ми се съмнително, че група от 4-ма души се разхожда невъоръжена, но на този етап оставих предположенията на заден план.

    -Защо не носите оръжие?
    -Лидерът на старата ни група взе всичките ни оръжия когато ни прогони.
    -А защо го направи?
    -Вероятно, за да няма с какво да се защитаваме от изродите.
    -Не, питам защо ви е прогонил?
    -Сметна, че няма полза от нас. Ние не можем да се бием достатъчно добре, за да защитаваме ефективно групата.
    -Истина ли е това?
    -Защо да ви лъжем, сами и беззащитни сме, искаме само малко помощ.
    -Как да съм сигурна, че можем да ви вярваме?
    -Амиии не можете, но.......

    В този момент нещо сякаш ме накара да им обърна гръб и да си тръгна. За съжаление в момента, в който се обърнах разбрах каква е била истинската им цел. Всеки един от камионите бе обграден, Владимир бе коленичил в страни, а в главата му някакъв противен дребосък бе опрял пушка. Внезапно усетих нечие хладно дуло опряно в тила ми.

    -Ръцете зад гърба, веднага.

    Изпълних и почти веднага след това чух щракване на белезници. Това определено беше едно от най-лошите неща, които можеха да се случат.

    -Ами сега любопитке, какъв въпрос мислиш да ми зададеш?
    -Ще имаш ли доблестта да ме гледаш в очите, когато ме държиш на мушка? - отвърнах му нагло и се усмихнах.

    Усетих как дулото бавно се плъзна по шията ми и се озова под брадичката ми. Той го притисна силно в мен и се наведе толкова близо, че можех да усетя дъха му и прошепна в ухото ми.

    -Доволна ли си сега кучко?
    -Бих те попитала същото копеле!
    -Мммм правим се на остроумни? - той пое дълбоко дъх – Ухаеш доста добре.
    -На кръв?
    -Не, по-приятно е.

    Той постави свободната си ръка на рамото ми и я плъзна нагоре по шията ми. Опитвах се да запазя самообладание и да не го предизвиквам, но това ми идваше малко в повече и когато той промени решението си и ръката му се насочи в противоположната посока бях готова да викам.

    -Не я докосвай боклук такъв! - изкрещя най-изненадващо Владимир.
    -Оооо, имаме си и закрилник. Я да видим до колко му пука за теб. - след тези думи непознатият ме избута напред и ме събори на земята.
    -Много смела постъпка, да си играеш с мен докато съм обезоръжена. - продължих да му се репча.
    -Мълчи, тези устни не бива да се похабяват по този начин. Е Влади, коя е малката ти приятелка?
    -Теб какво ти интересува? - Владимир го гледаше със злоба.
    -Интересна ми е, а и не е някоя грозотия, разбирам защо си падаш по нея.
    Непознатото момче приклекна до мен и отново опря дулото на пистолета в главата ми. Не изпитвах страх, но не знаех какво е намислил и това ме притесняваше.
    -Стани малката, хайде.
    -Ами ако не искам!?
    -Ще ти се наложи да промениш мнението си.

    Колкото и да ми беше неприятно се налагаше да изпълнявам. Претърколих се по гръб и седнах на земята с лице към Владимир, който гледаше отчаяно и в погледа му ясно личеше страха, но не за неговия живот, а за моя.

    -А сега на колене малката, по-живо.

    Изпълних и тази негова прищявка. Владимир ме гледаше и сякаш знаеше какво е намислил странникът.

    -Много ли я харесваш Владимир?
    -И какво ако я харесвам, има ли някакво значение за теб? - попита Влади, леко уплашен.
    -Всъщност да, ще ми е по-приятно да я докосвам, ако знам че имаш някакви симпатии към нея.
    -Да не си посмял извратено копеле такова. - изкрещя моя закрилник и с поведението си предизвика дребосъка, който го държеше под прицел да го удари с приклада на пушката.
    -Дразниш се, явно много си хлътнал? - започна да се подхилва непознатия, след което извади нож и сряза ръкавите на ризата ми, за да я свали.
    -Ей, тази ми беше от любимите – изнервих се аз.
    -Ооо, дано и потничето не ти е любимо – разхили се той и сряза и него.
    -Владиии, какъв е този извратен откачалник? – развиках се аз, като едва се сдържах да не заплача.
    -Извратен откачалник така ли? Малката, още нищо не си видяла.
    -Не, моля те! - захленчи Владимир, като малко дете – Не я наранявай, ще правя каквото поискаш.
    -Искам да страдаш, така както страдах аз. - след тези думи той застана зад гърба ми и бе толкова близо, че усещах как дрехите му се опират в плътта ми.

    Цялата настръхнах и започнах да треперя. Усетих ръцете му да обхождат раменете ми, да се спускат надолу. Когато видях безпомощния поглед на Влади извърнах поглед и затворих очи. Макар да бях само средство за отмъщение се чувствах виновна, че той страда заради мен.

    -Хайде малката, признай си честно какво има между вас.
    -Нищо!
    -Не ме лъжи. - кресна непознатият и ме хвана за гърлото с едната си ръка, а другата бавно започна да спуска към гърдите ми.
    Аз се дърпах и всячески се опитвах да се отскубна, но без особен резултат.
    -Остави я животно такова – Владимир бе готов да му се нахвърли.
    -Да я оставя? Та аз сега започвам. Ти не заслужаваш да притежаваш нещо толкова апетитно и сочно. - сграбчи ме и прошепна в ухото ми – Опърничава си, това ми харесва. Сега разбирам какво е видял Владимир у теб.
    -Ти си болен! Защо по дяволите го правиш? - попитах опитвайки се да го накарам да махне гнусните си ръце от мен.
    -Просто искам да го накарам да се чувства безпомощен, нищо лично малката.
    -Но с какво е заслужил такава омраза?
    -Не е твоя работа, това е между мен и него.
    -А не смяташ ли, че заслужавам да знам предвид положението, в което си ме поставил.
    -Не, ти значиш нещо за него, а не за мен.
    -Вярно ли е това Влади? - попитах макар да знаех отлично какъв ще е отговорът.
    -Ами мисля, че и сама можеш да видиш истината. Не си ли забелязвала как те гледам? - попита ме той.
    -Забелязах, но отказвах да призная, че е реалност.
    -Хайде стига лигавщини! - прекъсна ни непознатият – Виждам, че малката ме иска и смятам да и дам полагаемото.
    -Не, не разкарай се пусни ме. - започнах да се дърпам и да опитам да се изправя, но той ме избута и паднах по очи на земята. Когато усетих, че той коленичи над мен затворих очи и една сълза се стече по бузата ми. Исках да променя нещата, но знаех че няма какво да направя и съм в безисходно положение.
    -Добре печелиш, няма да се съпротивляваме и ще изпълняваме твоите заповеди само я пусни – промълви отчаяно Влади и сведе глава.
    -Добре, за сега ще се възползвам от предложението ти, но опиташ ли нещо тя ще го отнесе.

    Той кимна и ме погледна облекчено. Заповядаха ни да се качим при другите в задната част на камионите и ние изпълнихме покорно. Едва когато го направихме ми стана ясно защо никой не се е намесил. Всички лежаха в безсъзнание и няколко въоражени ги пазеха. С Влади не смеехме да се погледнем, а ни се налагаше да стоим един до друг. Когато камионите потеглиха ме обзе истински ужас. На къде смятаха да ни водят? Какво щяха да правят с нас? Защо го правеха? Толкова много въпроси без отговор, а единствения, който можеше да ми го даде, сега бе увесил нос и не можеше да ме гледа в очите от срам. Единственото, което ми оставаше бе да чакам.     ОтговорОтговор с цитат
  • 16.10.14 12:15#6********Регистрация: 19.08.14Град: ПлевенОтговори: 361от: Игрите на страха!... в задната част на камионите и ние изпълнихме порно... не можеше да ме гледа в очите от срамм... :n: ОтговорОтговор с цитат
  • 16.10.14 12:40#7D.M.D.M.Регистрация: 25.06.12Град: -Отговори: 39от: Игрите на страха!е синьо понякога така се получава като бързаш ОтговорОтговор с цитат
  • 16.10.14 09:20#8********Регистрация: 19.08.14Град: ПлевенОтговори: 361от: Игрите на страха!Да, разбира се, че е така - първият път е показателен, а като ти мине графика отново през същата спирка и вторият път е заключително-доказателствен. След това се возиш в други автомобили, бягайки от зомбитата.

    Целият ти разказ е порнография, но аз съм гледал такава с любов, земи се пообразовай малко и ти.    ОтговорОтговор с цитат
  • 16.10.14 10:41#9D.M.D.M.Регистрация: 25.06.12Град: -Отговори: 39от: Игрите на страха!Не съм и очаквала всички да харесат това, което пиша. Аз не го правя, за да търся одобрение просто изливам чувства. А до колкото до това колко съм образована не мисля, че трябва да споря предпочитам да си замълча. Не съм длъжна да доказвам нищо на никого. ОтговорОтговор с цитат
  • 17.10.14 10:48#10********Регистрация: 19.08.14Град: ПлевенОтговори: 361от: Игрите на страха!Нееее, аз не че не харесвам това, което пишеш, аз не харесвам теб, поради това, че си фъстъчка, вместо Фустичка, което вече знаеш. Освен това сигурно си и слончо, което те прави при наднормените, а те обикновено сами не се харесват и се чувстват виновни, поради планините въглехидрати, които преместват от околната среда в себе си.ОтговорОтговор с цитат
  • 18.10.14 10:01#11D.M.D.M.Регистрация: 25.06.12Град: -Отговори: 39от: Игрите на страха!Не знам как си стигнал/а до подобно заключение, но определено не си преценил/а точно характера ми, както и всичко друго. ОтговорОтговор с цитат
  • 18.10.14 02:35#12viktoriqviktoriqРегистрация: 25.08.14Град: СофияОтговори: 48от: Игрите на страха!мисля че историята ти е страхотна развръската която стана ме заинтригува много и чакам продълвение и недей да обръщаш внимание на синьо той си е пиян кретен но понякога е готов да ти помогне с всичкин усилияОтговорОтговор с цитат
  • 18.10.14 06:55#13********Регистрация: 19.08.14Град: ПлевенОтговори: 361от: Игрите на страха!Кретен? Да влага и прави всичко му възможно да ви помага? Защо ми е да правя това?
    Вики, ти си сладурана и не ти правим никакви забележки нито за писането ти, нито за нещо друго. Кажи ми, моля ти се - "пиян" даденост ли е - нещо възприето от раз, което винаги си е съществувало и ще съществува? Аз ида от някои други реалности, но Ти зачиташ това "пиян" като мой признак. Нали Ти искаше да помислим, преди да пишем? Или не си била ти?

    *******


    Хубава горна фустичка! Поздравления за решението!    ОтговорОтговор с цитат
  • 18.10.14 11:30#14D.M.D.M.Регистрация: 25.06.12Град: -Отговори: 39от: Игрите на страха!Към викито - отново благодаря за поощрението а към синьо - нямам нищо против конструктивната критика и аз забелязвам, че понякога прекалявам, но все пак както ти казах в разказите си просто изливам чувства ОтговорОтговор с цитат
  • 19.10.14 12:53#15********Регистрация: 19.08.14Град: ПлевенОтговори: 361от: Игрите на страха!"просто изливам чувства"

    В никакъв случай не бих ти попречил да правиш това!    ОтговорОтговор с цитат
  • 19.10.14 01:24#16********Регистрация: 19.08.14Град: ПлевенОтговори: 361от: Игрите на страха!reliabilityОтговорОтговор с цитат
Facebook
Любими
Twitter
Pinterest