Sanovnik.bg»Форум»Лично Творчество»Игрите на страха!

Игрите на страха!

  • 23.08.14 12:01#1D.M.D.M.Регистрация: 25.06.12Град: -Отговори: 39Игрите на страха!Здравейте! Отдавна не съм публикувала тук и се надявам да останете доволни от това, което ще прочетете.
    Приятно четене на всички.

    ВЪВЕДЕНИЕ, ДЕН ПРЕДИ БЕДСТВИЕТО. . . . . . . . . . .
    Както обикновено се събудих в лошо настроение. Беше неделя и като знаех, че утре съм на даскало просто се чувствах смазана. Майка ми ми мрънкаше да си подредя стаята, да измия чиниите, да напазарувам и какво ли още не. Естествено аз и се развиках, скарахме се и се наложи да изляза. Лутах се до късно по улиците и когато слънцето почти се бе изгубило зад хоризонта се прибрах у дома. Не обелих нито дума докато вечеряхме, а след като приключех се качих в стаята си.

    Изчаках родителите ми да си легнат и пак слязох долу, за да взема нещо сладко за успокоение на нервите. Докато хапвах и теглех най-новия епизод на любимия си сериал нещо привлече вниманието ми. По телевизията изведнъж започна някаква странна реклама, в която въоръжени младежи се биеха с побеснели орди от зомбита. Това продължи не повече от 5-6 секунди след, което спря така внезапно, както бе започнало. През главата ми мина само „е нищо необичайно, то какво ли не измислят вече“. После изключих телевизора и заключих вратата. Преди да легна и да изгледам сериала си направих ежедневната си тренировка. След нея естествено бях съсипана и почти веднага след началото на епизода се унесох и заспах. . . . . . . .

    Поредната скучна сутрин тепърва започваше. Алармата на телефона ми звънеше вече за трети път, а на мен все така не ми се ставаше от леглото. Знаех, че ако продължа да се излежавам ще изпусна автобуса, но сякаш нещо ме държеше под завивките. Най-сетне събрах сили и се изправих, обвих се с хавлията и се заклатушках към банята.
    Докато водата се стичаше по тялото ми и го сгряваше, а парата бавно изпълваше цялата помещение , в главата ми се въртеше една единствена мисъл. Какви ли изненади щеше де ми донесе предстоящият ден? Разсеях се и забравих, че гоня автобус. Изведнъж се стреснах и светкавично спрях водата, наметнах се с хавлията и изхвърчах през вратата. Успях да се оправя за отрицателно време и след като видях, че ми остават по-малко от 10 минути, за да стигна до спирката се затичах с все сила на там. Стигнах на време, противно на очакванията ми. Автобусът спря пред мен, качих се и чак тогава забелязах нещо странно, бях единствения пътник. Макар и странно това беше една сбъдната мечта за мен. Изтегнах се на задната седалка и си пуснах музика, пъхнах слушалките в ушите си и напълно забравих за реалния свят. Дори не усетих кога наближихме града. Когато автобусът спря с мъка се изправих и слязох от него. Пустош- най-точното определение за гледката, която се разкри пред очите ми. Обикновено по това време на деня беше доста пренаселено по улиците, а сега дори и уличните котки се бяха скрили. Най-щастливия ден в живота ми! Оставаше само да се обадя на единствения човек, който можеше да направи този ден още по-страхотен. Тъкмо набирах номера и я чух да ме вика. И преди да сте си помислили нещо относно сексуалната ми ориентация бързам да уточня, тя е най-добрата ми приятелка, нищо повече. Тя се зарадва да ме види и ме прегърна. Аз също бях доста радостна от факта, че я виждам, но за момента имах малко по-важен въпрос, който имаше спешна нужда от отговор.
    - Къде са всички днес? - избърза да попита тя.
    - Хмм, взе ми думите от устата и аз точно на това се чудех.
    - Звънях на Тедо и Пешо, но не вдигат.
    - Е те спят със сигурност. Едва 8:30 е, а те толкова рано до сега не са ставали.
    - Ооо, няма да ги чакаме. Хайде на кафе пък те като се събудят ще ни звъннат.
    - Точно така, че ако ги чакаме тук ще пуснем корени.
    Запътихме се към кафенето и се заоглеждахме притеснено. Дори по централната улица на града нямаше жива душа. За наш невероятен късмет една от служителките тъкмо отваряше любимото ни заведение. Влязохме и седнахме на едно от по-уединените сепарета, за да можем спокойно да разговаряме, но беше безсмислено да го правим поради факта, че заведението бе празно и така или иначе нямаше кой да ни чуе. Сервитьорката дойде и дори преди да попита какво ще обичаме зададе най-неочаквания въпрос:
    - Момичета, днес виждали ли сте други хора освен мен?
    - Честно казано само шофьора на автобуса - отвърнах аз леко озадачена от изненадата, с която ни гледаше.
    - Само родителите ми и брат ми сутринта преди да изляза. - каза Габи - Защо?
    - Ами странно ми е, че днес докато идвах насам не срещнах нито един човек, а и колежките още ги няма.
    - Става нещо странно и определено няма да се откажа, докато не разбера какво - заявих убедено.
    - Възможно ли е да са казали нещо по новините?
    - Габриела, ти си гений! Ще можем ли да пуснем телевизора - обърнах се аз към сервитьорката.
    - Разбира се, а какво очакваш да разбереш от там?
    - Ами причината за това внезапно обезлюдяване.
    И трите отправихме поглед към екрана. Уви обаче явно имаше някаква повреда, защото липсваше както звук, така и картина. Грабнах дистанционното и започнах нервно да превключвам каналите надявайки се да попадна на нещо.
    - Сприии
    - Какво има Габи?
    - Видях нещо, върни назад.
    Направих каквото поиска и наистина бях пропуснала нещо. Усилих звука и това, което видяхме и чухме буквално изправи всеки косъм по телата ни.

    Съобщение до всички граждани! Молим ви да не изпадате в паника.
    Опасна биологична зараза е излязла извън контрол. Имате 48 часа да
    напуснете домовете си и да се придвижите до един от следните градове:
    Бургас, Варна, София, Пловдив, Стара Загора.
    Там ще бъдете подготвени за предстоящите събития и при нужда ще бъдете извозени извън територията на страната.

    След това, което чухме и трите се спогледахме и съответно последва оглушителен писък от страна на Габриела.
    - Ох, Ушите ми. Габи моля те малко по-тихо.
    - Как тихо? ! Ти не чу ли?
    - Чух, но не бива да се паникьосваме.
    - Не бива? ! Ти сериозно ли? Ще умрем! Кой знае от кога е това съобщение.
    - Сигурно е от снощи - обади се сервитьорката - вчера не беше така пусто.
    - Възможно е, така че имаме ден и половина да съберем всички близки и приятели и да се изметем от тук.
    В този момент изглеждах страшно решителна и безстрашна, но истината бе, че вътрешно умирах от страх, че може да не се справим. Разделихме се и всяка пое към дома си , за да си събере необходимия багаж и да потеглим поне до обяд. При мен положението стоеше малко по-различно понеже трябваше да чакам автобус. След като пристигнах на спирката и седнах на една от пейките започнах да размишлявам усилено. Първо се зачудих каква ли може да е тази биологична зараза.
    Дали не беше някакъв мутирал щам на свински грип? Тази мисъл ме развесели и без да се усетя се разсмях на глас. За момент се почувствах адски неудобно от постъпката си, но се сетих, навсякъде беше пусто. Нямаше кой да ме чуе. Това ме развесели още повече и отново се изсмях. От страни може би изглеждах като луда, но не ми пукаше особено. Времето, в което трябваше да пристигне автобуса отдавна беше минало и това ме притесни сериозно. Нямаше как да чакам до 13ч. и се налагаше да измисля нещо. Единственото, което ми хрумна в случая бе да потърся кола, с която да се върна в къщи. На паркинга нямаше голям избор, така че нямах време да се чудя. Харесах си една Хонда, но точно преди да се опитам да отворя вратата се замислих. Това не беше ли престъпление? Нямаше ли да наруша закона?
    Но от друга страна ситуацията го изискваше. Бях гледала как става, но никога не бях пробвала. Предното стъкло бе леко открехнато, едва два сантиметра. Беше разбираемо поради факта, че вън беше почти 40 градуса и жегата едва се издържаше. Това в случая щеше да е от голяма полза за мен. Пъхнах пръсти и притиснах стъклото надолу. Късмет! То бавно започна да се отваря все повече и повече. Спрях когато можех спокойно да пъхна ръката си, за да отключа. След като го сторих отворих вратата, седнах и едва тогава се сетих, че нямам никаква представа как да запаля колата без ключ. Трескаво започнах да търся резервен из жабката и навсякъде другаде. Ужас! Нямаше резервни ключове, нямаше никакви. Не знаех как се пали без ключ, но нямах друг избор, трябваше да опитам! Намерих отвертка и се залових за работа. Дали бе късмет, или наистина бях научила нещо от стотиците клипове, които бях изгледала, но не след дълго опитите ми се увенчаха с успех. Когато двигателят изрева си помислих "мамка му, добра съм", а секунда по късно мислех "мамка му, дори нямам идея как се шофира". Налагаше се обаче да се науча да го правя и то бързо. Дадох назад, макар да не разбрах точно как успях да го направя, и изкарах колата от паркинга. Потеглих към дома си с бясна скорост сякаш цял живот бях шофирала, а не все едно ми бе за първи път. Почувствах се наистина жива и изпълнена с адреналин докато летях със 100 км. /ч. по шосето. Тялото ми сякаш бе в безтегловност и се чувствах лека, като перо. Когато възбудата от преживяното отмина забавих скоростта и понеже почти бях пристигнала и вече бях влязла в селото (да, живея в село, макар че не съм горда с този факт) започнах да се оглеждам. Едва сега виждах колко е пусто и безлюдно. Странно как ли не бях забелязала това още сутринта? О, вярно, аз бях толкова сънена, че дори и влак да бе преминал покрай мен нямаше да го забележа. Паркирах на площада и слязох от колата. Едва сега наистина осъзнах положението. Не беше просто пусто и празно беше като гробище. Ужасих се! Видях няколко трупа на пода в отсрещното заведение, а по целия площад, чак до фонтана пред общината бяха разпръснати телесни части. Кръв, разкъсани дрехи окървавени бастуни и патерици (от които не само ме побиха тръпки, но и се просълзих) , детски играчки, а едно куче все още глозгаше нечия бедрена кост. Косата ми се изправи и побелях като платно. Дали тази зараза не се разпространяваше по въздуха! ? Можехме ли изобщо да избягаме от нея? Внезапоно чух шум и се обърнах рязко. О, УЖАС! Някакъв човек тичаше към мен и викаше нещо, което не разбирах много добре. Не побягнах защото можеше да има нужда от помощ, а аз си бях хуманист по душа. Той забави ход и спря до мен, след което каза:
    - Момиче, сама ли си тук?
    Трудно го разбрах понеже бе задъхан. Огледах се озадачено и му отвърнах:
    - Ами като гледам освен теб друг жив не виждам, така че най-вероятно съм сама.
    - Не, не, ти не разбираш.
    - Какво не разбирам. Сама съм. Гаджето ме заряза преди седмица, сама откраднах кола, за да се прибера тук и да спася нашите от опасна биологична зараза, паркирах тук и пак бях сама- креснах му аз и цялата се разтреперих.
    - А значи си сама, значи. . . . . можеш да ме качиш.
    Гневът ми лесно можеше да се прочете в погледа, който отправих към непознатия си събеседник. Дали от това или от нещо друго той се изплаши и побягна, а на мен ми остана само да се метна обратно зад волана и да отпраша към къщата на родителите си. Слизайки от колата забелязах, че вратата бе широко отворена и с кървави отпечатъци от пръсти по цялата дръжка.
    - Мамоооо. . . . . . таткооооо - извиках и влетях в двора.
    Не получих отговор, нямаше ги! Дали бяха успели да се спасят? Бях ужасена само от мисълта, че можа да ги е застигнала участта на хората, които видях по-рано. Обиколих цалата къща, градината, всичко, но освен няколко кървави отпечатъка нямаше нищо необичайно. Качих се в стаята си и събрах малко багаж - най-необходимото за оцеляването ми. Взех си и ножа, който много пъти ме е вкарвал в разправии с полицията, но нямах намерение да изхвърля. Спомних си как месеци наред го бях крила от родителите си за да не ми го вземат и ми стана отвратително. Ами ако не ги видех отново? Какво щях да правя? Отново се разплаках, метнах се в леглото и забих глава във възглавниците. Може би съм стояла така около 5-10 минути, може и да е било повече. Мигът ми на самосъжаление бе прекъснат от оглушителни трясъци и викове идващи изпод прозореца ми. Станах от леглото, приклекнах и допълзях до прозореца, надигнах се леко, за да видя какво се случва.
    - Какво по. . . . . . . стига бе! Ох, май го казах на глас.
    Тази реакция бе провокирана от "човека", вървящ в отсрещната градина. Той изглеждаше буквално като зомби. Да, зомби! Нямаше да повярвам, ако не го бях видяла с очите си, дори още не вярвах.
    - Ей, ей ти.
    Той като че ли се стресна, обърна се и извика:
    - Дени, помогни ми.
    Господи, беше жив и по-важното, познаваше ме. Вгледах се по-добре и го разпознах!
    - Миро! ?
    - Да, моля те слез и ми помогни.
    Грабнах ножа си и слязох долу. Той бе излязъл от градината, но едва ходеше. Какво по дяволите се случваше! ?
    - Миро, какво е станало? Кой те подреди така?
    - Сам се подредих докато бягах.
    - От кого?
    - По-скоро от какво, ти не знаеш ли?
    - Какво да знам?
    - Какво става със света.
    - Света, я чакай, не е ли само България?
    - Не апокалипсиса е засегнал всяка една страна.
    - Апокалипсис! ? Какъв апокалипсис?
    - Е сега, точно ти да не знаеш, не ми се вярва. Все пак е по твоята част.
    - В смисъл?
    - Амии. . . . зомбита.
    Ококорих се. Не вярвах на ушите си. Бях объркана, радостна и същевременно уплашена. Гледах го втренчено и не можех да обеля и дума.
    - Ехо, добре ли си ? - попита той размахвайки ръката си пред лицето ми.
    - Аз. . . . . . добре съм само. . . . ти сериозен ли си?
    - Да снощи чухме съобщението по новините, но помислихме че е някаква шега и го игнорирахме. Някъде към 5 сутринта се събудих от писъците на баба ми. Когато излязох видях как едно от тези същества я яде жива. Аз. . . . . . не направих нищо, не я спасих. . . . . . . . . дори не се опитах.
    - Не си можел, а и веднъж като е била ухапана нямало е как да и помогнеш.
    - Можех!
    - Нямало е как, повярвай ми, тя щеше да се превърне след няколко часа и да застраши твоето оцеляване.
    - Може и да си права, но ще го приема на по-късен етап. Сега какво ще правим?
    - Ами нашите ги няма вероятно са избягали без мен. . . . . ще трябва да се справяме сами.
    - Не говори така сигурен съм, че ако са можели са щели да те потърсят.
    - Тогава значи са мъртви. . . . . .
    - Неееее, стига! Сигурен съм, добре са.
    - От къде си толкова убеден?
    - Нашите ги измъкнаха на сила от вкъщи. Дойдоха някакви хора, издърпаха ги в някакъв фургон и ги отведоха. Точно след инцидента с баба.
    - А ти? Защо не са отвели и теб?
    - Нямам представа бях се скрил в къщата, те ме забелязаха, но не ме взеха просто ме оставиха.
    - Това е нечувано. Вярно е, не сме деца, можем да се грижим сами за себе си, но предвид ситуацията. . . . главата ми не го побира.
    - Имам теория.
    - Ще я споделиш ли с мен?
    - Разбира се. Значи мисля си, че събират само възрастните, за да ги извозят в безопасност, а с нас си правят експерименти колко дълго ще оцелеем сами. Накрая тези които оцелеят печелят играта. Нещо като "Игрите на глада" в зомби апокалипсис вариант.
    - А аз си мислех, че съм царицата на конспиративните теории. Съмнявам се, че правителството е толкова извратено, че да си играе игрички с нас за забавление.
    - Но преди време бях чел, че подготвят нещо подобно, мащабна игра с реални хора избиващи се един друг в името на оцеляването.
    - Ако е така тогава трябва сериозно да си поговоря с болния мозък родил тази идея. На четири очи!
    - И какво ще му направиш?
    - Не ти трябва да знаеш, повярвай ми.
    - Щом казваш, а ще може ли да гледам?
    - Даже ще е желателно.
    - Хахахах, добре ще очаквам с нетърпение този момент.
    - Хайде стига сме говорили, да се качваме в колата и да потегляме, губим ценно време.
    - Твоя ли е? Не знаех че имаш книжка.
    - Нямам и колата не е моя, откраднах я. Кофти ми е да го призная, ама си е така.
    - Няма защо да се чувстваш зле, вече често ще се налага да крадем.
    - Дано не си прав. . . . . . . .
    Скочихме в колата и отпрашихме към площада. Паркирах до автобусната спирка и потърсих телефон.
    - Какво търсиш - озадачен ме попита Миро.
    - Телефон. Трябва да се обадя на Габриела.
    - Няма сигнал, доста пъти пробвах преди да го осъзная.
    - О не, сега как ще се свържа с нея, как ще и кажа какво става и какъв е плана?
    - Ама ние имаме и план ли?
    - Дам, потегляме към Стара Загора!
    - Ами остави и бележка.
    - Имаш ли химикалка?
    - Не, само перманентен маркер.
    - Още по-добре, дай го.
    - Ето вземи, но какво ще. . . . .
    Преди да довърши аз вече бях излязла от колата, готова да приведа плана си в действие. Написах на стъклото на спирката с кого съм и на къде сме поели, каква кола карам и на кои места мисля да спра за почивка. Адресирах това до Габриела и пак влязох в колата.
    - Е, сега вече сме напълно готови да потеглим. . - казах аз докато си закопчавах колана.
    - Ами храна, вода?
    - Оу, прав си. Докато бях до спирката ми се стори, че вратата на магазина е отворена, да проверим там.
    - Хайде, но да побързаме преди онези гадини да са ни надушили.
    - Ооооо да, определено - кимнах с глава слизайки от колата. ;
    Вратата се оказа само леко открехната. Бутнах я, а тя тежко и бавно се отвори. Не знаех дали от склада няма да изскочи някое зомби и да се наложи да се борим за живота си, а Миро допълнително напрягаше обстановката.
    - Видя ли всичката кръв отвън ? - попита ме докато прибираше в един плик бутилки вода от хладилника.
    - Не мисля, че това е най-подходящата тема, която да обсъждаме предвид ситуацията в която сме.
    - Ммм да, май си права. Вземи шоколад, знаеш че имам ниско кръвно.
    - Знам и аз съм така. Няма как да пропусна, бъди спокоен. А и май имам хипоглекимия, така че без шоколад ще я закъсаме сериозно.
    - Оу не знаех. Извинявай.
    - Няма проблем, аз не му отдавам особено значение, а и само предполагам, може нищо да ми няма.
    - Нека не говорим за такива неща.
    - Прав си. Имаме работа за вършене.
    - Така е и май вече приключихме с нея.
    - Мисля че си прав, все пак не бива да прекаляваме.
    Грабнахме торбите с провизии и ги замъкнахме с мъка до колата. Натоварихме багажника, погледнахме за последно площада, на който не веднъж бяхме се събирали и играли на криеница до 8-9 вечерта и очаквано и двамата се разплакахме.
    Ясно ни беше, че може би за последно виждаме родното си място или поне това, което бе останало от него. Миро се приближи до мен и ме прегърна, а аз отвърнах защото определено имах нужда от подкрепа в момента. Поплаках малко в прегръдките му, след което се дръпнах, изтрих сълзите си и отправих поглед към пустия площад.
    - Сбогом, скъп дом! - промълвих едва.
    Качих се в колата, запалих, обърнах и потеглихме по безлюдното шосе към големия град. Нямахме представа какво ще ни донесе утрешният ден, но бяхме готови да го посрещнем без капчица страх и колебание.





    2


    Пътуването вървеше гладко, но никой не смееше да наруши неловкото мълчание. Дали Миро все още беше в шок или просто нямаше какво да ми каже? Аз исках да задам толкова много въпроси, но не смеех да отворя уста, защото виждах как той гледа през прозореца отнесено и сякаш всички неща, които бе видял и изпитал се изписваха по лицето му. Можех да видя болката, страха и отчаянието му. Личеше си че му липсва стария живот. Не мога да си кривя душата и да кажа, че на мен нямаше да ми липсва, но все пак бях и доволна от случващото се. Това щеше да е едно приключение, за което стотици пъти бях фантазирала вечер преди да заспя. Е разбира се това не беше единственото нещо, което се въртеше в главата ми преди сън, но другите ми мисли бяха на съвсем друга тематика подходяща само за лица над 18 години. При тази мисъл лицето ми се появи усмивка Миро забеляза доволното ми изражение и най-сетне наруши гробната тишина възцарила се в колата.
    - На какво се радваш?
    - Оу, не нищо - отвърнах гузно.
    - Определено не е нищо съдейки по доволната ти усмивка. Хайде де можеш да ми кажеш.
    Как можех да му кажа какво бе предизвикало усмивката ми, та ние на практика почти не си говорехме преди всичко това да се случи. Вярно е че бяхме роднини, но това, че бях аутсайдер в повечето случаи ме е държало далече от компанията, в която движеше той. Не се и познавахме толкова добре, че ако му споделя да не ме помисли за смахната.
    - Хайде де, какво го мислиш? Кажи ми.
    - Не съм сигурна дали би разбрал, все пак знаеш в какви отношения бяхме преди.
    - В какъв смисъл?
    - Ами ние почти не сме си общували, знаеш го добре. Нито ти ме познаваш, нито аз теб, а сме роднини. Не мислиш ли, че е жалко.
    - Имаш право - засрамен отговори той и наведе глава.
    - А защо е така?
    - Не знам ти никога не си общувала с мен и аз мислех, че просто съм ти неприятен или си прекалено надута.
    - Моля? ! Аз, надута? Ти определено не ме познаваш! Не говорех с теб, понеже и ти никога не си го правел. Мислех, че ме смяташ за луда и умишлено страниш от мен, за това не се и натрапвах. Приех мястото на изгнаник и честно казано се чувствам много добре така.
    - Явно и двамата доста сме грешили по отношение на другия.
    - Определено! Пък и на мен не ми е особено приятна компанията, в която си ти, така че не съжалявай.
    - И защо? Какво и е?
    - И питаш, само надути курви със самочувствие без покритие. Да, вярно външният им вид е повече от удивителен, но ако се крепят само на това. . . . . . .
    - Не е вярно, не са такива.
    - Щом казваш. Нямам намерение да водя безсмислени спорове. Сега ще кажеш, че говоря така защото завиждам и. . . . . . . . . . . . .
    - Не, не казвам че им завиждаш, но. . . . . . . .
    - Но какво? Аз не ги познавам ли? Живеят срещу нас вече 10 години и няма да ти казвам на какви покъртителни гледки съм ставала свидетел, когато вечер седя на прозореца и гледам звездите. Просто е отвратително, дори и само факта, че това което вършат се случва на вдигнати завеси.
    - Ти сериозно ли?
    - Ами не, шегувам се щото ми е скука.
    - Ох, слава богу за момент си помислих че говориш сериозно.
    - Оффф, явно сърказма не е за всеки.
    - Значи. . . . сериозно. . . . . господи не съм вярвал че са такива.
    - Е може би не цялата компания, но за съседките ми съм убедена.
    - Явно наистина не мога да преценявам хората.
    - Възможно е. Ще ме извиниш за въпроса, но мен за каква ме мислеше?
    - Амииии, нали няма да се обидиш?
    - Нищо не обещавам но кажи.
    - Смятах че си доста глупава и то не за друго, а защото бе се вързала на глупостите на онзи.
    - Кого имаш предвид? Бившия ми ли?
    - Точно! Той е лъжец и то първокласен. Не те заслужаваше, питай всеки който го познава и той ще ти каже същото.
    В този момент нямах какво да кажа. Само въздъхнах дълбоко и замълчах. Колкото и да не ми се искаше да го призная, той беше прав. За съжаление обаче го бях осъзнала прекалено късно. Е, не че не го знаех и след първия път в който ме заряза, но не исках да си призная че съмненията ми са били основателни. Не исках да призная пред себе си, че се бях влюбила в грешния човек.
    - Какво има, защо замълча? Да не би да те обидих.
    - Не просто. . . . . . . си напълно прав. Аз съм една влюбена глупачка.
    - В него ли? Момиче не ме разсмивай той не заслужава дори да си спомняш за него.
    - Какво да направя, не влияя на чувствата си, а и той беше съвсем различен в началото. Бе мил, грижовен, добър. Накара ме да се почувствам наистина обичана, а това не е постигал никой друг преди него.
    - Казах ти, изпечен лъжец е.
    - Мислиш, че не знам ли - гневно отвърнах - толкова пъти съм го хващала в лъжа, че им изгубих бройката. За бога той дори е ходел с друго момиче, когато беше с мен. Ако не беше разстоянието. . . . . . . . . . .
    Нервите ми не издържаха и вече бе трудно да сдържам сълзите си. Отбих от пътя и опрях глава в облегалката. Сълза след сълза запрепускаха по зачервените ми бузи. Ръцете ми затрепериха неудържимо, усмивката на лицето ми отдавна се бе изпарила. Миро протегна ръка и я сложи на рамото ми.
    - Стига, моля те, не си заслужава.
    - За него всичко си заслужава - прошепнах аз през сълзи. След което свалих лентата от китката си.
    - Какво е това?
    - До това се стига, когато болката е прекалено силна. Когато виждаш какво се случва и не можеш да направиш нищо, за да го спреш.
    - Заради него ли си причини това?
    - Заради него и безценната му Мария. И дори тя не е единствената.
    - Глупак, нещастник, копеле! Сега разбирам защо от няколко месеца насам не сваляш тази лента от ръката си.
    - Нямам избор, ако нашите разберат ще ме вкарат в лудница.
    - Ще го накарам да си плати не се бой. . . . . . . . . . Дени, чуваш ли ме всичко ще бъде наред.
    - Благодаря ти за загрижеността, но няма смисъл.
    - Има, има ти недей да го мислиш. Успокой се и не го мисли. Дай аз да покарам, за да си починеш.
    - Става, но след малко. Нека постоим още няколко минути тук.
    - Добре, твоя воля.
    - Не за друго, а за да ни понастигнат Габа и родителите й, ако въобще са се измъкнали живи от града.
    - Не говори така, естествено че са.
    И ето че отново настана тишина. Двамата гледахме празния път и не обелвахме и дума. От време на време се поглеждахме един друг, но без да кажем нищо. Това продължи около 15 минути, след което без дори да каже дума той слезе от колата дойде до моята врата и я отвори. Разбрах намека и покорно слязох. Минавайки зад колата погледнах пътя и забелязах тъмна фигура клатушкаща се на около километър зад паркирания ни автомобил. Побързах да се кача понеже ме беше страх, не че може да е едно от онези същества, а защото можеше да е непознат, търсещ превоз. В такива времена трябваше да внимаваме кого качваме в колата си, кого пускаме в дома си или временното си убежище.
    .
    .
    .
    ОтговорОтговор с цитат
  • 06.09.14 10:16#2antoaneta ardashesantoaneta ardashesРегистрация: 02.01.14Град: СофияОтговори: 470от: Игрите на страха!Има ли още или вече ги изтрепа всички.Голяма суперменка. Подравление,
    но не ми е ясно как са момчетата и добре ли реагират на твоите изяви.
    За развитие на образите има още да пишеш, особено,когато се свършат
    мунициите.Грабнала си първото място и не го отстъпваш. Зомбитата що
    за зомбита са след като оставят да ги победи момиче. Натъкнах се на
    някои несъответствия, но при корекции ще ги откриеш. Може би накрая
    героинята ще опитоми зомби за свой питомен герой.Успех!!!     ОтговорОтговор с цитат
  • 07.09.14 12:32#3D.M.D.M.Регистрация: 25.06.12Град: -Отговори: 39от: Игрите на страха!Ами планирам да има още доста части, така че се надявам да останете доволни от по нататъчното развитие на разказа. ОтговорОтговор с цитат
  • 10.09.14 12:12#4!!Регистрация: 10.09.14Град: -Отговори: 8от: Игрите на страха!Доста добре написано ! Продължавай в същия дух .. трябва и книга да напишеш !!! :wink: ОтговорОтговор с цитат
  • 10.09.14 03:46#5ДаянаДаянаРегистрация: 13.04.14Град: КазанлъкОтговори: 19от: Игрите на страха!Много ме дразниш ! Почти всеки час проверявам дали си пуснала продължението, но няколко дни се измъчвам. Пусни я плс ! ОтговорОтговор с цитат
  • 10.09.14 11:37#6D.M.D.M.Регистрация: 25.06.12Град: -Отговори: 39от: Игрите на страха!Към тигърче: Правя каквото мога за да я завърша и най-късно до края на седмицата се надявам да успея да я пусна.
    Благодаря на всички, че оценявате труда ми     ОтговорОтговор с цитат
  • 11.09.14 01:04#7ДаянаДаянаРегистрация: 13.04.14Град: КазанлъкОтговори: 19от: Игрите на страха!Благодаря ! Ти написа Нощ на ужасите нали? Много си добра :y: ОтговорОтговор с цитат
  • 11.09.14 05:54#8D.M.D.M.Регистрация: 25.06.12Град: -Отговори: 39от: Игрите на страха!Ами да аз я написах, макар че не е сред най-добрите ми творби :Д ОтговорОтговор с цитат
  • 11.09.14 08:01#9ДаянаДаянаРегистрация: 13.04.14Град: КазанлъкОтговори: 19от: Игрите на страха!Шегуваш се ! Колко пъти я прочетох, за да повторя тръпката .... Невероятна история и не мисля само аз така :wink: ОтговорОтговор с цитат
  • 20.09.14 03:13#10D.M.D.M.Регистрация: 25.06.12Град: -Отговори: 39от: Игрите на страха!Предстои да прочетете една малко по-дълга и различна глава, която се надявам да бъде разбрана правилно.


    VII


    С няколко красноречиви погледа Владимир ми показа, че е на същото мнение на каквото бях и аз самата, а именно да напуснем лагера и да потърсим друго сигурно място, където да прекараме нощта. Той кимна, а аз му отвърнах.

    - По колите! - изкрещях и скочих от заграждението – Всички да излязат от сградата, веднага.

    Гласа ми, който беше най-силната ми природна даденост, отекна между сградите. Всички изскочиха навън, а момчетата върху заграждението продължиха да стрелят докато ние товарехме колите и се приготвяхме за път. Решихме да използваме останалите военни камиони, защото бяха по големи, а и имаше повече място отколкото в обикновена кола. Жал ми беше, че трябваше да зарежа моята, но ситуацията го изискваше.
    Всичко беше опаковано и готово за отрицателно време. Хората се качиха и беше време да потегляме.

    - Хайде момчета, слизайте от там. - подканих останалите върху заграждението.
    - Идваме! - отвърна ми раздразнено Мартин.

    В този момент едно зомби, което бе успяло да се изкачи незнайно как по стената го сграбчи за крака. Другите вече бяха слезли и той бе единствения останал горе.

    - Дръж се – извиках и се затичах към стената.

    Изкатерих се пъргаво и за щастие той се бе отбранявал добре и зомбито не беше успяло да го захапе. Пушката му обаче беше паднала долу. Реагирах бързо и хванах бродещия за качулката на якето, с което беше облечен. Тръшнах го на земята и преди да успее да реагира му размазах главата с приклада на пушката си. След това протегнах ръка към падналия си боен другар.

    - Хайде да вървим.
    - Не ми трябва твоята помощ – отвърна ми той и бутна ръката ми.
    - Просто проявих учтивост, но щом си на това мнение, добре – казах аз с престорено спокойствие, но вътрешно ми се искаше да го метна за храна на бродещите.

    Смъкнахме се от заграждението и се качихме в камиона, който щеше да води нашия импровизиран цивилен военен кордон. Владимир седеше на шофьорското място и вече беше запалил двигателя.

    - А сега как ще се измъкнем от тук? - попитах аз.
    - Има нещо като авариен изход на края на тази улица – отвърна Владимир като потегли и подкани всички да го последват.

    Двигателите изръмжаваха един след друг и камионите потегляха, а в кабината на нашия се беше възцарило мълчание. Мартин ме гледаше с презрение, а Влади не откъсваше очи от пътя. Почувствах се страшно неловко, но нямаше как да сляза и да се преместя, нито можех да го накарам да спре, за да сляза. Най неочаквано Мартин се наведе към мен и прошепна в ухото ми:

    - Защо го направи?
    - Кое? - отвърнах аз тихо.
    - Защо дойде да ме спасиш?
    Тонът му бе станал необичайно спокоен и вече почти не долавях връждебност в него.
    - Защото така реших.
    - Ти си луда, ще си помислят нещо.
    - Е, какво от това?
    - Знаеш.
    - Не, аз нищо не знам.
    - Не се прави.
    - Не се правя, просто изпълнявам.
    - Какво си шепнете вие двамата – попита Владимир с неприкрито любопитство.
    - Нищо, предупреждавам я, че ако пак се втурне да ме спасява ще си изпати.
    - Да, потвърждавам и няма да го правя повече.
    - И какво лошо е сторила? Само е искала да помогне.
    - Спокойно Влади, щом той не иска няма да спасявам жалкия му задник повече.

    Отново се умълчахме и само зяпахме правия път. Всеки очевидно се беше замислил за нещо, което го тревожеше ако можеше да се съди по омърлушените ни физиономии. Не след дълго стигнахме до порта, която трябваше да е предполагаемият авариен изход. Влади слезе като остави камиона запален и погледна през процепа под вратата.

    - Чисто е! - извика той и натисна бутона, който отваряше портите. След това се върна при нас и подкара напред.

    Щом и последния камион излезе чухме как вратите се затръшват тежко и шумно зад нас и някак това донесе на всички ни някакво своеобразно успокоение. Сега оставаше само да намерим друго подходящо място, на което можем да пренощуваме далеч от зомбитата.

    - И сега на къде – избързах да попитам.
    - Към първо районно – каза Владимир и се засмя.
    - Сериозно те питам.
    - И аз ти давам сериозен отговор. Ще пренощуваме там и утре рано потегляме за София.
    - Ужас.
    - Какво против имаш – намеси се Мартин.
    - А не, нищо.
    - Добре тогава, решено е.

    За мое огромно облекчение до целта ни оставаха около 15 минути път. И въпреки мълчанието те изминаха доста бързо. Оставихме камионите на паркинга и щурмувахме управлението. Единственото което открихме бяха обезглавените тела на двайсетина униформени. Извлякохме труповете навън и ги запалихме, след което залостихме вратата и се настанихме. Всеки си намери местенце, а аз и моята групичка, която вече се състоеше от седем души, се настанихме в една от по-големите стаи. Намерихме оръжейната и се заредихме с муниции. Дори може де се каже, че бяхме прекалили, но се съмнявах да останат неизразходвани.
    Оставих хората от групичката да поспят и започнах да обикалям из управлението, за да потърся някое по-усамотено място където да се скрия и да осмисля някои неща които ме тревожеха. Беше наложително да реша дали да споделя с някой тайната или да продължа да се преструвам и да спазвам уговорката. В такъв момент всеки би се зачудил каква ли е тази уговорка и с право, дори аз самата се чудех. Докато се лутах безцелно по коридорите видях една открехната врата в дъното на един от тях. Започнах да се приближавам предпазливо към нея като предвидливо извадих катаната от ножницата. След като се приближих достатъчно протегнах ръка и хванах дръжката. С едно бързо движение отворих широко вратата и точно преди да замахна с меча застинах на място. В мрачното, подобно на килер помещение, стоеше Мартин, който се бе втренчил в мен а погледа му излъчваше явно неодобрение и изненада. Присъствието ми очевидно го дразнеше.

    - Я ела тук веднага! – каза той и ме дръпна при себе си, след което затвори вратата.

    Стана тъмно като в рог и можех единствено да разчитам на обонянието и слуха си за да се ориентирам. Долавяше се мирис на застояло, но и свеж аромат на цветя. Тоя вероятно идваше от някоя туба почистващ препарат или нещо подобно. В тихата стая се чуваше само тежкото ни дишане и малките крачки, които правех аз, за да определя къде по-точно се намира той.

    - Защо пристъпваш така?
    - Търся те.
    - Ето ме, тук съм – прошепна той някъде иззад мен.
    - Къде? - отвърнах и отстъпих крачка назад. След което се обърнах кръгом и протегнах лявата си ръка напред.
    Тя се допря до нещо и след като опипах осъзнах че това е не друго, а суитчара му.
    - А сега ще благоволиш ли да ми кажеш защо ме набута тук?
    - Да!
    - Е?
    - Трябва да поговорим.
    Стори ми се странно и останах искрено изненадана от факта, че ми говореше така спокойно, но нямах намерение да разпитвам за причината.
    - И за кое по-точно. Та ние с теб едва се познаваме.
    - Тук няма никой.
    - И какво от това?
    - Стига знаеш за......
    - Кое? „Уговорката“ ли?
    - Именно.
    - Знам, но ти май не помниш, че в последния момент тя беше променена.
    - Така е. И все пак.........
    - Оооо, без такива. Възнамерявам да спазвам обещанието си непознати.
    - Не се справяш особено добре.
    - Справях се, докато ти не реши, че трябва да ме заговориш пред Влади.
    - Няма да се усети. Той е идиот.
    - Е със сигурност е доста по-умен от теб.
    - Нека не се заяждаме, моля те. Много добре знаем как са нещата.
    - Аз не знам, кажи ми.
    - Ами всичко приключи, вече сме непознати и всички трябва да мислят така.
    - А Миро?
    - Той вече говори с мен, казах му как са нещата и той се съгласи да не се издава.
    - И пак не ми стана ясно защо ме извика? Казваш ми само неща които знам.
    - Исках да ти кажа......трудно е.
    - Да бе, то само на теб ти е трудно.
    - Не казвам това......има нещо, което не знаеш.
    - И то е?
    - Амиии......трудно ми да.....
    - Какво? Трудно ти е да си признаеш, че не се разделихме заради родителите ти, а защото секса по веднъж месечно не ти стигаше? Или ти е трудно да признаеш, че именно по тази причина спеше с всяка, която ти върже докато аз стоях, като глупачка с телефон в ръка и чаках да ми се обадиш? Неее, сигурна съм, че този път ще позная. Трудно ти е да ми кажеш, че докато уж беше с мен си се събрал с бившата си.
    - Ама....
    - Няма „ама“!
    - Ти от къде......
    - Имам се начини. Не ти ли казах, че те проверявам от време на време? Упс, пропуснала съм явно. Дано не се сърдиш, че съм премълчала нещо подобно.

    Той замълча. След което чух как отстъпи бавно в страни и пусна осветлението. Гузното му изражение и сведената глава ясно ми показаха, че най-после бе осъзнал какво е направил. Цялото му лице се бе изчервило от срам, а по челото му бяха избили капки пот.

    - Аз...... - едва прошепна той.
    Без да кажа и дума свалих лентата от китката си и посочих белезите. Повдигайки бавно главата си той ме погледна, а после впери погледа си в ръката ми. Очите му се отвориха широко, а ръцете му затрепериха. В момент на слабост или просто, за да се направи на загрижен Мартин погали китката ми и ме погледна в очите.

    - Съжалявам. Не знаех, че съм те подтикнал да оправиш нещо толкова сериозно.
    - Е да беше го предвидил! – отвърнах ядосано и дръпнах ръката си.

    В този момент мислех единствено как да се махна от там. Но нещо сякаш ме спираше и не ми даваше да помръдна. Силата, която ме накара да призная всичко, внезапно се бе изпарила. Мартин не смееше да ме погледне в очите, а аз не смеех да погледна него, за да не види сълзите, напиращи да излязат.
    Борех се със себе си, опитвах да се сдържам, но както обикновено безуспешно. Сведох глава надолу и затворих очи. Една сълза се отрони и падна на пода, после втора и трета. Те се разбиваха в земята на стотици малки капчици, а с всяка следваща аз се чувствах все по слаба и безпомощна.
    Тихият ми плач явно бе привлякъл вниманието на Мартин, защото той вдигна глава и ме погледна.

    - Знаеш че мразя да те виждам да плачеш.
    - Не ми пука, а и за теб вече не би трябвало да има значение.
    - И защо?
    - Защото още имам чувства към теб.
    - Поредната опашата лъжа. Не ти ли писна вече да си играеш с чувствата на хората.
    - Защо да е лъжа.
    - Защото от твоята уста не може да изрича друго.
    - Не е така.
    - А как е! – изкрещях – Обясни ми.
    - Казвал съм ти много неща, които наистина мисля.
    - Хммм, така ли? Аз не вярвам. Единственото, което мисля че си ми казал на сериозно е цитирам „Виж какво, не те обичам вече, нямам чувства към теб“.
    - Не е така!
    - И продължаваш. Знаеш ли какво песна ми да споря за миналото, махам се.
    Силата отново се върна. Обърнах му гръб и понечих да отворя вратата, но той хвана ръката ми.
    - Недей, не си тръгвай. Знам че направих някои грешки, но.....
    - Грешки? Така ли ги наричаш? Това твоето бяха смъртни грехове.

    След тези думи се отскубнах от него и излязох, затръшмайки вратата след себе си.
    Затичах се по коридора със сълзи на очи и мислех само как да се махна по-далеч от това място. Върнах се при групата си и без дори да поздравя се свих в единия ъгъл и заплаках.
    - Дени, какво ти е заразпитваха ме те един през друг.
    - Просто ме оставете, моля ви - прошепнах през сълзи.
    - Какво е станало, защо плачеш? - попита Дидо.
    - Оставете ме, не ми се говори.
    - Нека я оставим тя ще ни каже когато се успокои – каза Миро и ме погледна с разбиране.
    Той знаеше причината за сълзите ми и бе явно обезпокоен от случващото се.
    - Но тя плаче, защо плаче? - попита го Габи.
    - Вижте сега, истината е, че.....
    - Не им казвай, нека не задълбаваме в темата.
    - Но защо, те са длъжни да знаят.
    - Какво да знаем, какво става по дяволите – разбесня се Данаил.
    - Споко Дидо, всичко е наред – казах аз и изтрих сълзите си.
    - Нали виждам, че не е.
    - Не е така, добре съм.
    - Дени, я ела да си поговорим на саме – каза Габи и ме извлече от стаята.
    - Какво? - попитах я аз тихичко.
    - Не се прави на луда, аз знам забрави ли?
    - Добре де, говорихме и му казах всичко които знам.
    - И той какво?
    - Нищо засрами се и почна да се оправдава.
    - Той знае ли, че аз съм наясно как стоят нешата.
    - Предполагам, че поне толкова ум има в главата да предположи, че най-добрата ми приятелка знае всичко.
    - И сега какво?
    - Нищо, продължаваме да спазваме уговорката и да се правим на непознати. Остави ме сега, имам нужда да поспя. Утре ще е тежък ден.
    - Всички имаме нужда от това.

    Последва мълчание, след което и двете влязохме обратно вътре.

    -Всичко и наред, добре е, а сега да поспим – успокои ги тя.

    Всички кимнаха и се приготвиха за сън. Слънцето почти се бе скрило и повечето хора в сградата вече спяха. Не след дълго и членовете на моята група спяха дълбоко. Единствено аз стоях будна и се взирах в тавана до късно през нощта, но нaкрая също се предадох на умората и заспах дълбоко.     ОтговорОтговор с цитат
  • 20.09.14 04:51#11********Регистрация: 19.08.14Град: ПлевенОтговори: 361от: Игрите на страха!Фустичка, предупреждавам Ви, че си навлякохте гнева на иначе мирните зомбита!
    Все още имате малък шанс да се сприятелите с мен, а аз, като ено зомби на по-интелигентни господари ще се опитам да дипломатствам във вашите, извинете за откровеността ми, но осрани отношения с множеството, което ще ви изяде без мен!    ОтговорОтговор с цитат
  • 22.09.14 06:11#12viktoriqviktoriqРегистрация: 25.08.14Град: СофияОтговори: 48от: Игрите на страха!това е много як разказ и синьо споко никой не иска да те обиди
    ОтговорОтговор с цитат
  • 22.09.14 10:39#13D.M.D.M.Регистрация: 25.06.12Град: -Отговори: 39от: Игрите на страха!Благодаря ти викито135ОтговорОтговор с цитат
  • 04.10.14 05:38#14viktoriqviktoriqРегистрация: 25.08.14Град: СофияОтговори: 48от: Игрите на страха!все още чакам продължението с нетърпение. :y: :wink:
    ОтговорОтговор с цитат
  • 04.10.14 11:18#15********Регистрация: 19.08.14Град: ПлевенОтговори: 361от: Игрите на страха!vikito135, искат да ме обидят - това, което каза не е вярно! А ти, fustu4ka, знай, че зомбита стават рано и тръгват към хранителните магазини да ядат, направени от някой неизвестен на мен магьосник. Те са по митинги, заводи... по улицата, те просто не знаат истината за себе си. А аз съм тъпанар и е ясно, че никой не би ме наел за дипломат. По добре си земи някой от езикова гимназия да ти превежда от зомбски. Но пък аз съм бил в столицата им в Унгария - ено много хубаво селце в равнината, което на никой не говори почти нищо.

    Всъщност не ми харесаха писанията ти и ти дадох фалшив кураж, това е заради грешният ми прочит - фустичка. Също така, това е повлияло на теб и за това не пишеш повече. Извинявайте всички, на които им харесало нейните безумни разкази. Тя не познава зомбитата в реалността - те са истински и красиви стройни хора.    ОтговорОтговор с цитат
  • 05.10.14 12:50#16D.M.D.M.Регистрация: 25.06.12Град: -Отговори: 39от: Игрите на страха!Към викито - опитвам се да я допиша, но не ми остава много време, което впрочем отговаря и на синьо. А към теб синьо - за съжаление не пиша толкова често само и единствено защото съм на лекции и имам прекалено работа, за да отделям много вреле за писане. ОтговорОтговор с цитат
Facebook
Любими
Twitter
Pinterest