Балсамирането като процес за запазване на тялото и душата, датира от Древен Египет по време на четвъртата фараонска династия, през първата половина на третото хилядолетие преди Христа. Този занаят бил упражняват повече от 2500 години.
Всички меки тъкани, мозъка и по-голямата част от вътрешните органи били изваждани от тялото. Единственият орган, оставян в него, било сърцето.
Кухините се почиствали, а цялото тяло се покривало с натриев карбонат и натриев бикарбонат, с примеси на натриев хлорид (обикновена готварска сол) и натриев сулфат. Натриевият карбонат египтяните добивали от водите на река Нил. При изпаряването им тя се отлагала по бреговете.
Според вярванията на египтяните душата може да се върне в тялото само ако то е добре запазено. Ако е повредено, душата не успява да го разпознае. От страх да не стане това, египтяните полагали особено внимание и старание при процеса на мумифициране.
Основната причина египтяните да бъдат мумифицирани била вярата им в задгробния живот и че мумифицирането ще им гарантира път към отвъдното. Някои смятали, че след смъртта продължават да живеят в гробниците, в които са погребани. Египтянинът освен Ба (тяло) и Ка (духовен водач), имал душа, която след смъртта отлитала от тялото. Според вярването тя е птица с глава на човек, а лицето е на починалия. Преди смъртта душата живеела в корема или сърцето на човек.
Балсамирането всъщност е било истинско изкуство, в което не всички са били посветени и са го умеели. Съществували са специални правила и предписания как точно да бъде извършван процеса. Така например точно осем са били разрезите, през които са били изваждани белите дробове, коремните органи... Според различни източници балсамирането е траело между 35 и 70 дни. През няколко дупки в краката, ръцете и гърба в тялото били вкарвани специални масла и смоли, които унижощавали неприятните миризми, появяващи се след настъпването на смъртта.
Чрез специална течност балсаматорите са извличали и част от мозъка на починалия, а друга изваждали с помощта на железни куки през носните отвори. Това описва в своите трудове гръцкият историк Херодот. След като черепът бил изчистван от мозъка, балсаматорите поставяли в него сирийска сол, балсам или кедрова смола.
В почистената от вътрешностите коремната област, египтяните поставяли палмово вино и различни видове билки. След като под въздействието на натриевия тялото на мъртвеца изсъхвало, то било увивано в пояси от тънко платно. Отгоре го натривали с гума, която играела ролята на лепило. Така обработено, тялото било поставяно в дървен ковчег.
Балсамираторите в Древен Египет са образували специално съсловие. За да балсамират знатни мъртъвци те получавли по един талант (той се равнява на 6 хиляди златни франка) и по 2 хиляди за по-бедните, описва древният писател Диодор.
Докато траел процесът на балсамирането, жреците пишели магически текстове, известни като "Книга на мъртвите". Ролките папируси съдържали указания към мъртвия как да стигне до задгробния живот. Мъртвите египтяни били изпращани след смъртта им заедно с имуществото, които имали приживе. Край гробовете им били поставяни мебелите, оръжията, бижутата им, за да им служат и в отвъдното.
До там обаче се стигало, само ако мъртвият минел изпита си пред бога Озирис - царят на Долния свят. Богът с глава на чакал Анубис мерел лично сърцето на мъртвия на Великата везна и спрямо перце, смятано за символ на праведната истина.
Ако сърцето на починалия е преминало успешно този тест, мъртвият можел да отиде в Рая. Но при положение, че перцето е по-тежко от сърцето на мъртвеца, което означава, че греховете му са много, душата му била проклината да се скита по света до края на света.
Коментари