Нощ на ужасите (част 2)

Ето я и следващата част от историйката. Предстои да се зароди любов! Надявам се да ви допада за сега. Вярно е, че действието се развива бавно, но това просто си е моят стил обичам да изпипвам нещата.

....На следващия ден станах рано понеже не можах да спя добре през нощта. Тормозеха ме кошмари и странни предчувствия, знаех че нещо ужасно предстои, но не можех да го докажа, така че бях безсилна да предупредя другите за предстоящата опасност.

През целия ден си мислех какво ли предстои и опитвах да си припомня сънищата, но уви безрезултатно, мисленето не ме отведе до никъде. Легнах на леглото си, за да опитам да се отпусна и да помисля как да реша проблема, но неусетно, улисана в мисли,бях заспала.

Когато се събудих веднага погледнах часовника, беше 17:30 и трябваше моментално да стана, за да се приготвям. Скочих от леглото и отидох да си измия лицето, след което се насочих към хладилника.

Сипах си чаша студено прясно мляко и седнах пред компютъра. Влязох си във Facebook и станах за момент, за да си приготвя дрехите. Когато се върнах видях, че Иво ми е писал. Разбрах се с него да мине да ме вземе и да ходим заедно към хижата, след което отидох да си взема душ.

След банята влязох обратно в стаята си, смъкнах хавлията и я сложих върху стола. Облякох черно бельо, за да съм в тон с темата на вечерта. Сложих любимата си черна блузка и също толкова любимите сиви къси панталонки и застанах пред огледалото.

Почистих лицето си и хванах дългите си черни и къдрави коси в буйна опашка. Изправих бретона си, който падаше под ъгъл над лявото ми око. Сложих си съвсем малко спирала, за да подчертая очите си и малко гланц, който да придаде приятен розов цвят на иначе плътните ми устни.

Тъкмо приключих с подготовката и събирането на малко неща от първа необходимост в една раничка и чух глас под прозореца си:

- Дени, готова ли си - провикваше се Иво?
- Дам. Ей сега идвам - казах аз, като се подадох през прозореца.
- ОК. Побързай, че закъсняхме - каза той и се отправи към входната врата на къщата.

Аз грабнах раницата, обух си чехлите и изтичах надолу по стълбите. Излязох отвън при Иво и се обърнах да затворя вратата след себе си. В момента, в който се извърнах към него пред лицето ми се появи букет от благоуханни, току що откъснати, полски цветя.

- За мен ли са - попитах го аз изненадано?
- Дам, разбира се, че са за теб - каза той и се усмихна.
- Благодаря ти много, прекрасни са - усмихнах се и аз и ги взех.
- Няма защо - каза той и ме подкани с ръка да мина пред него, за да тръгваме.

Аз го направих, а той ме последва. Докато вървяхме разговаряхме на най-различни теми и увлечени в разговори дори не забелязахме колко бързо пристигнахме до хижата. Там вече бяха Габи и Боби, които седяха на една пейка в беседката до хижата.

- Какво правите навън бе хора - попита ги Иво?
- Не ни дадоха ключа и ще трябва да сме на вън - каза Боби и удари с юмрук по масата.

- Е споко де не е кой знае какво все пак и тук си имаме камина и ще можем да си запалим огън и да си приготвим храна - казах аз като отидох при него и го погалих по рамото, за да го успокоя.

- Е да ама ако батерията на лаптопа падне всичко ще се прецака - каза Габриела.
- Спокойно няма да се случи. Пък и имаме два, все ще успеем да изкараме до утре - казах аз и се засмях с надеждата да им повдигна настроението. И за щастие опитът ми пожъна успех. Всички се разсмяха а Габи добави:

- Абе ние едва ли ще сме трезвени след 12 ама хайде.
Всички отново се разсмяхме и започнахме да си разопаковаме багажа. Видях, че Иво е започнал да събира дърва и реших да му помогна.

- Имаш ли нужда от помощ - попитах го аз?
- Не, спокойно, мога и сам ти не се цапай - отвърна ми той.
- Няма проблем, не ми пречи - казах аз и започнах събирам сухи съчки, а Иво отиде някъде.

След като събрах достатъчно, за да запалим огъня отидох и изнесох изпод камината 4 големи пъна. Потърсих брадва, за да ги разцепя и след като не я видях никъде се провикнах:

- Ивооо, къде има брадва?
- Ето Дени, сега ти я нося - подочух гласът му някъде иззад хижата.

- Идвам да я взема не се разкарвай - викнах му аз и тръгнах да заобикалям хижата. Вървях плътно до стената и миг преди да свия зад ъгъла Иво изскочи пред мен целият в кал с брадва в ръка. От уплаха залитнах и паднах на земята. Иво хвърли брадвата и веднага ми подаде ръка, за да се изправя, след което ми помогна да изтупам прахта от дрехите си.

- Изплаши ме ужасно много - казах аз с треперещ глас.
- Съжалявам, не беше нарочно - отвърна Иво.
- Спокойно, няма проблем. А защо целия си в кал - попитах го аз учудено?

- Резервоарът с вода беше спукан и под него се беше образувала локва. Когато минавах от там се спънах в едни камък и паднах в калта - обясни той докато се опитваше да се почисти.

- И какво ще правим сега - попитах аз разтревожена - ще трябва да поправим резервоара?

- Аз се погрижих. Приключих с него тъкмо преди да ме извикаш - каза Иво и вдигна брадвата.
- Е добре тогава нека се оправим с останалите си задължения преди другите да са дошли и преди да се е стъмнило - казах аз и поех брадвата от ръцете му.
Той отиде при Габриела и Божидар, за да им помогне да измият зеленчуците и да почистят скарата. Аз отидох да нацепя дървата, след което ги пренесох до камината.

Вече бе се смрачило и ние седяхме на масата в очакване на останалите, които трябваше да пристигнат всеки момент. Аз се взирах в пътеката докато мислех за сънищата, които предвещаваха зло.

Изведнъж забелязах 5 тъмни силуета да се приближават по пътеката. Стреснах се, защото очаквах да са само два. Кой ли друг бе изявил желание да се присъедини към нашата "нощ на ужасите"?

- Кои са тия тримата с Иван и Валя бе - попита Боби?
- И аз това се питам - казах аз.

- Май са некакви от София или поне така каза Валя, като си говорихме - отговори ни Габи.

- София - възкликнахме всички в един глас?!

- Да бе хора, София, к'во чудно има - каза Габриела гневно?

- Нищо, просто ни е интересно - отговорих аз?

- Ахам, ясно - каза Габи и настъпи неловко мълчание.
Тишината беше нарушена от гласът на Валя, която се провикваше:

- Хей хораааа, водя ви гостиии.
- Знаем - отсякох аз грубо - ще бъдеш ли така добра да ни запознаеш?

- Да бе много ясно - каза тя - това са Мартин, Станислава и Веселин, а Иван вече си го знаете.

- Приятно ми е, Деница - казах аз и протегнах ръката си към първото момче.

- И на мен, аз съм Мартин - отговори той и пое ръката ми, но не, за да се здрависа с мен, а за да я целуне.

- Моля те няма нужда да го правиш, поласкана съм, но не заслужавам подобно отношение - казах аз засрамено и се опитах да дръпна ръката си.

- Напълно го заслужаваш. Момиче като теб заслужава само такова отношение - отговори ми той, като не спираше да държи ръката ми. Аз се взирах в очите му, а той се оглеждаше в моите, държеше ръката ми и сякаш нямаше намерение да я пуска никога.

Този магически момент бе прекъснат от пискливия и дразнещ глас на Валя, който подигравателно подвикваше:

- Ехоооо, вие да не се влюбихте, к'во сте се сграбчили? Това стресна и двама ни и аз издърпах ръката си от неговата, след което отидох да се запозная с останалите.

Протегнах ръката си към момичето, което беше с много симпатична и приятна външност. Добре облечено и с много красиви и големи зелени очи.

- Приятно ми е да се запознаем, аз съм Деница - казах аз и стиснах ръката й.

- И на мен ми е приятно аз съм Станислава, но всички ми викат Стаси - отговори ми тя и се засмя.

- Хаха много сладко, а сега ако ме извиниш ще ида да се запозная лично и с Веселин - казах и аз.

- Разбира се, няма проблем - каза тя и отиде до масата, остави красивата си бяла чанта върху нея и се заговори с останалите.

Аз от своя страна се запътих към Веско и докато се приближавах го оглеждах старателно. Той не бе кой знае какъв красавец, но имаше един особен чар в трапчинките, които се появяваха на бузите му, щом се усмихнеше.

Беше тъмнокос и слаб със скромно облекло. Стигнах до пейката и седнах до него, след което подадох ръка, за да се здрависаме с думите:

- Е, ти сигурно си Веско, приятно ми е аз съм Деница.
- Дам, как се сети не очаквах - подхвърли той на шега и се засмя - не сериозно аз съм приятно ми е да се запознаем. Той стисна ръката ми и ме погледна в очите. В погледът му имаше нещо, което ме накара да потръпна. Спомени запрепускаха из съзнанието ми, като филмова лента.

В кафявите очи на Веско грееше познат пламък, той ме гледаше досущ като един много специален за мен човек, единственият, които бях обичала истински и който ме беше обичал повече от всичко. Бързо успях отново да подтисна спомените си и да скрия болката изписана по лицето ми. Усмихнах му се леко и му казах:

- Аз ще те оставя за мъничко, че имам да свърша една работа, нали може?

- Да разбира се, няма никакъв проблем.

Станах и се насочих към камината, където бяха Иван и Боби, които бяха запалили камината набързо и вече приготвяха месото за печене.

- Имате ли нужда от помощ сладури - попитах ги аз и се засмях?

- Тук не, но можеш да отидеш да направиш салатата - отговори ми Иван и посочи торбата със зеленчуците, която стоеше върху масата.

- Ем щом няма кой друг да го свърши ще се заема - казах аз и се запътих към масата. Минах покрай Иво, който наливаше алкохол по чашите на всички и ги подканяше да пият. Потупах го по гърба и му казах:

- Само така братчето ми, тази вечер ни е паднало да пием!

- Разбира се сестричке моя пък утре ще мислим как да изтрезняваме - отговори ми той и се засмя, както и всички останали.

Аз отидох до масата с широка усмивка на лице и потърсих ножа си, но не го видях никъде.
- Хей хора, някой да ми е виждал ножа - попитах аз?

- Даа при нас е, трябва с нещо да режем месото - отговори ми Боби.

- Добре, ама да ми го пазите, че ми е ценен. И наистина ножът ми ми беше по-ценен и от злато. Той беше с красива дръжка с метални орнаменти и гравиран надпис "ще те обичам вечно". Бе ми подарък от бившото ми гадже. Той беше загинал в жестока катастрофа с мотор, докато се прибираше, за да се видим.

Инцидентът беше станал преди цели две години и от тогава не бях имала връзка с никой друг, от страх всичко да не се повтори. За миг се бях върнала пак в момента, в който той ми го бе дал и как ми повтаряше, че ще ме обича винаги и няма да позволи на никого да ме кара да се усмихвам така, както се усмихвах, когато гледах красивите му кафяви очи. Мисленето ми бе прекъснато от гласа на Мартин:

- Дени, Дении.. .

- Да, какво стана - стреснато му отвърнах аз?
- Нали търсеше нож?

- Да - отговорих му аз.

- Ами ето вземи моя и без това няма да ми се наложи да го използвам скоро - каза Мартин и ми подаде ножа си.

- Благодаря ти, ей сега ще ти го върна само да приключа с рязането на зеленчуците - казах аз и започнах да режа един домат.

- Споко не ми е спешен - каза Марти и сложи ръка на рамото ми - ще имаш ли нужда от помощ?
- Не, но можеш да стоиш до мен, за да си говорим, тъкмо да се опознаем по-добре - казах аз и се засмях.
- Ако няма да ти преча с удоволствие ще остана - каза той плахо.

- Не разбира се няма да ми пречиш - отговорих му аз и сложих ръката си върху неговата.
- Абе аз да си питам - каза той и се засмя.