Никой не знае какво се случва след смъртта. Но завесата на незнанието се открехва благодарение на разказите на хора, преживели клинична смърт. Феноменът на клиничната смърт трае около пет-шест минути, защото след това вече няма начин човек да бъде върнат към живота.
Всички физиологични функции на организма спират. Обикновено хората, преживели клинична смърт, разказват как са чули, че лекарите са ги обявили за мъртви.
Следва излизане на душа от тяло и човек има чувството, че се носи с огромна скорост в тунел, в края на който се вижда светлина. Животът му минава като на кинолента пред неговите очи, той се среща с мъртви роднини и приятели. Това е общото в разказите на всички хора, които са се върнали от онзи свят.
Някои от хората виждат картини, свързани с ужаси и страх. Американецът Томас Уелч бил обявен за мъртъв след инцидент при рязане на дървета. След като бил обявен за мъртъв, той започнал да диша и след пълното си излекуване разказал интересни подробности.
„Срещнах се с мои приятели, които бяха починали. Изпитвах срам за обидите, които им бях нанесъл. Искаше ми се да им се извиня по някакъв начин, но тогава видях човек, който вървеше към мен и светеше. Лицето му почти не се виждаше, беше озарено от светлина, но след като приближи, видях, че очите му излъчват само добрина. След това сякаш някой ме издърпа от това място и тогава съм започнал отново да дишам”, разказва той.
Кенет Хейгинс преминал през изпитанието на клиничната смърт, когато бил на около двадесет години. Както си лежал в дома си, сърцето му спряло и той усетил, че излиза от тялото си.
„Летях и стигнах до дълбока пропаст. Полетях към дъното й и тогава усетих присъствието на някакво кълбо от светлина, което ме водеше. Тогава чух глас, който накара всичко да трепти, и изведнъж видях стаята, в която лежеше тялото ми. Аз влязох в него така, както човек обува панталона си. Видях баба ми, която плачеше до мен и каза: „Миличък, помислих, че си мъртъв! ”
Американката Бети Смит паднала отвисоко и едва оживяла, но изкарала няколко минути в клинична смърт. „Носех се в тунел, и до мен летяха някакви светли същества, които ми вдъхваха сигурност. След това всичко се озари от ярка светлина и излязох на една прекрасна поляна.
Там бяха баба ми и дядо ми, починалите ми приятели и дори любимата ми котка, която имах като малка. Чувствах се щастлива, исках да остана завинаги с тях, когато усетих, че нещо ме дърпа обратно към тунела. Съпротивлявах се с всички сили, но въпреки това след секунди усетих, че вече няма как да се върна на онова чудесно място”.
