Човекът не е сам, тъй като от първия проблясък на съзнанието му с него винаги е невидимо същество – неговото второ „аз”, неговата душа. Не е ясно коя част от тялото ни поражда бурята от емоции, които изпитваме всеки ден.
Това определено не е само мозъкът. Той е суперкомпютър, чиито възможности все още не са разкрити докрай. Но мозъкът ни е само машина, която се грижи за всичко.
Има нещо друго, което ни кара да разделяме света на добро и зло, и да се съмняваме в нещо, дори когато сме пред прага на смъртта. Някои хора вярват, че душата е просто невидимо същество, което живее в нас.
Това е същество, което е безобидно и невинно, което е изтъкано само от емоции, дадени ни в противовес на разумния ни мозък. Душата ни кара да се вълнуваме и дори да спорим със самите себе си.
Когато се съмнявате в нещо, когато спорите наум, вие разговаряте с душата си. Точно тя ви помага, като ви насочва да вземете вярното решение. Тя е най-добрият ви приятел.
За разлика от тялото ви, тя не остарява. Затова старият човек вътрешно се чувства все още съвсем млад, изпълнен с много сили в дълбините на душата си.
Никой не знае откъде се появяват душите и къде отлитат, когато напуснат човешкото тяло. Но се знае след проведени експерименти, че човешкият организъм намалява с няколко грама секунди след смъртта си.
Смята се, че това е душата. Не се знае кой насочва душите към планетата ни и към телата ни. Но без тях ние не бихме могли да се чувстваме истински хора.
Но е ясно, че без душа ние щяхме да сме само безчувствени роботи и сигурно щяхме да сме по-умни и по-практични, но колкото и да е разумно такова съществуване, сигурно би било ужасно скучно.
