Неизживяна среща

  • 10.04.17 11:10#1eddieeddieРегистрация: 15.12.14Град: -Отговори: 14Неизживяна срещаЛекият топъл полъх на пролетният вятър събаряше цветовете от малките вишневи дръвчета, с които беше осеяна алеята и от двете й страни. Пролетта си оставаше любимият ми сезон с всичките красоти, които поднасяше. Наистина бях пленен от всяка нейна страна- слънчевите топли дни, „прераждането“ на земята след зимата, харесвах дори и леко мрачните дъждовни следобеди , действаха ми някак успокояващо. Мисля че вече бях вървял около час по дългите алеи на старият град.

    Въпреки че денят беше делничен навсякъде бе пълно с хора. В кафенетата рядко можеше да се намери свободно място, дори и пейките в парка бяха заети. Всичко наоколо гъмжеше от живот. От дечицата тичащи неспирно из градинките до възрастните хора събрани в полукръг, задълбочени в техните истории. А аз, аз дори не знаех на къде точно съм се запътил. Просто се шляех из улиците без посока и се любувах на всичко.

    Малко след като подминах едно от многобройните претъпкани кафета, някъде зад гърба си чух познат глас да ме вика по име.
    – Сашо! Александрее! Ти ли си бе?
    Обърнах се и започнах да диря с поглед, от къде точно идваха виковете. Само след секунда го забелязах, беше се изправил от стола си и мяташе с ръка. Въпреки че не се бяхме виждали от години, веднага го разпознах.

    – Петре! Какво правиш тук?– усмихнах се аз запътвайки се към него.
    – Тъкмо и аз щях да те попитам същото. Как се случи? От кога си тук…- за секунда той замълча и голяма усмивка се появи на лицето му.– Ах разбирам.- добави той. – Седни при мен стари приятелю, колко време мина а?- Петър се върна на стола си който бе точно под клоните на едно вишнево дръвче и вдигна чашата с кафе, отпивайки няколко глътки.

    – Ами доста, мисля че около 5 или 6 години.
    – 6 години а? Доста си е.- той сбърчи нос сякаш кафето му горчеше.– Ти как я караш? Как е Надето? Още ли сте заедно?- въпросите валяха от устата му един след друг, имах чувството че не бе говорил с никого от години.

    – Да. Заедно сме. Тя е добре, имаме някой трудности, но се опитваме да ги изгладим.
    – Малки спорове, а?–той се усмихна – Колко приятно нещо, а да не говорим и за помиряването след това.
    – Ще ми се и аз да мислех като теб, но всъщност на мен не ми допадат.- отвърнах аз.– А тук на самообслужване ли е? –запитах в опит да сменя темата.
    Той ме погледна с леко недоумение.

    – Недей да бързаш да си поръчваш нищо и без това няма да останеш за дълго.
    – Но аз тъкмо дойдох. Ти какво, гониш ли ме сега?- усмихнах се аз.
    – Просто казвам - вдигна рамене той. А настроението му ми се стори още по приповдигнато.
    – Ами ти Пешо, какво правиш? –запитах аз, търсейки с поглед сервитьорката.
    – Аз ли? Да кажем че си почивам. Все пак, огледай се. Всичко е толкова хубаво и перфектно. Тук няма нищо за правене, е освен да се наслаждаваш на красотата.
    – Тук? В този град ли имаш в предвид?

    Петър игнорира напълно въпроса ми и се облегна назад на големият си стол.
    – Та за какво се скарахте последно с Надето?- отново започна той.
    – Вероятно ще ти се стори глупаво, но сякаш в последно време спорим за всичко. Дори за малките глупости си повишаваме тон. – горчивите спомени от скандалите ни ме връхлетяха. – Виж, не исках да ти казвам, но щом настояваш толкова. В момента сме разделени след последната ни свада тя си замина и сега е при майка си…

    Той се поизправи и впери поглед в мен, а усмивката продължаваше да е на лицето му.
    – На теб какво, смешно ли ти е?– поведението му, започваше да ме изнервя.– Защото на мен изобщо не ми е приятно да знаеш!

    – Тя колко пъти е ходила при майка си след спор?– започна отново той, сякаш изобщо не му пукаше.
    – Ами три или четири, не съм сигурен.
    – И винаги се е връщала нали?
    – Е да, но…- той побърза да ме прекъсне.

    – Но? Тук няма НО! Най-важното е че се помирявате и си прощавате грешките. Запомни това, най-трудните връзки са най-силните, защото в добро всеки може приятелю. Но, колко са тези, които наистина имат силата да прощават? Колко хора биха останали с теб, след като видят най-лошата ти страна?- той се спря да си поеме въздух за секунда и сетне продължи – А и защо толкова искаш всичко да е перфектно? На земята няма нищо перфектно и в това е чара на нещата. Точно проблемите и справянето с тях са нещата, което движи живота ни. Не мислиш ли?- намигна ми той.

    – Вероятно имаш право… – промърморих аз все още замислен над дългият му монолог.
    Петър вероятно наистина бе прав за тези неща, все пак как бихме могли да оценим хубавите моменти, ако ги няма лошите…
    – Правилно си ме разбрал!- Скочи от масата той, с озарено от щастие лице.

    Не успях да промълвя и дума. Нима знаеше, какво си мисля или просто отгатна по изражението ми? Тъкмо щях да го попитам как го прави и забелязах една едра дъждовна капка да пада на масичката, а след нея и още една. Вдигнах глава нагоре, небето бе напълно ясно. Никъде не можеше да се види и облаче. И все пак над главите ни започна да се изсипва топъл пролетен дъжд. Погледнах към моя стар приятел, който вече се смееше с глас. Почувствах някаква тежест, която ме накара да се облегна на стола. Главата ми натежа и докато се усетя отново гледах към синьото небе. Вече много добре усещах дъждът по кожата си, зрението ми започна да се замъглява. Някъде от страни чух гласът на Петър.

    – Казах ти, че няма нужда да си поръчваш!
    За секунда бях заслепен от ярка светлина. Отворих бавно очи и видях Надя надвесена над мен, очите й бяха силно зачервени и пълни със сълзи, капещи по лицето ми. Погледите ни се срещнаха, тя скочи от леглото и се разкрещя.
    –Доктореее! Той се събуди. Моля ви някой да дойде…
    ОтговорОтговори с цитат