Моите форумни теми

Здравейте отново, пак съм аз! Завръщам се с нова история, но понеже е книга, ще публикувам първите няколко глави, за да видя дали има интерес. Ако има интерес, ще пусна статия къде и как можете да намерите книгата ми, като я пусна на пазара. Ще се радвам да бъдете откровени с мен и да дадете своя глас, както и коментар под статията! А сега, приятно четене на всички! 1 глава: Ваканция! Най-сетне заслужена почивка от усиленото учене през годината, което определено даде резултат. Завърших с 5, 90 съвсем малко оставаше, за да е пълно 6. Но нищо, догодина пак ще съм над бюрото с надвесена глава, четяща редовете в учебниците, мъчейки се да запомни поне едно изречение, а понякога и на приказка го карах ако не харесвах този предмет. Отново имах стипендия - плод на усилията ми! Щях най-сетне да си отдъхна от голямата олелия и суматоха в училище и да си дам почивка от класа и учителите си. Всеки ден щях да излизам с приятелки и да се размотавам по екскурзии, оставайки на гости при разни роднини. Обожавах лятото именно заради разнообразието и най-вече, защото ти е позволено да мързелуваш, но не съвсем. Макар и във ваканция, изпитвах удовлетворение от това да запретна ръкави и да помогна на някой, който има нужда от помощ. Това беше хубавата гледна точка от едната страна на ваканцията, но имаше и нещо, което ме натъжаваше. Нямаше да виждам моята пеперудка поне 3 месеца. При мисълта, че ще съм далеч от скъпото, макар и да не е мое, ме разкъсваше до основи. Идваше ми да изкрещя: вземете си гадната ваканция, искам отново на училище, само и само, за да я зърна! Това е единственият ми копнеж, не желая нищо повече от това. Коя е тази пеперудка? Пеперудката е точно онзи момък, когото от пръв поглед харесах изключително много, но не вярвах да стане мой и от тогава това е моята малка тайна, която ме разкъсва и денем, и нощем в продължение на няколко години. Още когато влязох в гимназията, когато го зърнах за пръв път – веднага си го харесах и за жалост това беше последният ден, в който щях да бъда свободна и да не мисля за нищо, сега сякаш бях обречена. Вярвах в това, че един ден той може би ще ме забележи и ще сложи край на мъките ми, но този ден така и не дойде. Трудно успявах да се държа като момиче, което не се интересува от никой, но може и да е разбрал, защото колкото и да се стараеш, езика на тялото винаги ни издава несъзнателно. Молех се единствено моята пеперудка да е добре, сякаш вече спрях да мисля за себе си. Винаги тя беше на първо място в мислите ми. Не съм момиче, което обича да рискува, затова още не смеех да действам, но бях напълно убедена в това, че един ден просто няма да издържа и ще отида пред него и ще му го изкрещя в лицето, за което вероятно цял живот щях да съжалявам. Ако пеперудката ми си имаше друга половинка, щях да й пожелая да е щастлива и да не се разделя с нея, защото може би това се нарича обич. Едва ли се нарича обич да искаш някого, а този някой да си има друг и да му желаеш лошото, за да си го върнеш. Не, това вече не е любов, това чисто и просто се нарича егоизъм. За съжаление хората все повече стават подвластни на егоизма и се влюбват в такива хора и ето затова няма любов , която да е истинска и да трае, защото винаги следим грешките в другите или пък ни се свиди да дадем нещо свое. Как се очаква да не се раздаваш, а другия да ти се отдаде изцяло. . Невъзможно! Вярно е, и аз греша, но поне за разлика от останалите се раздавам или поне щях да го направя ако пеперудката беше моя. Пеперудката…, този момък…, не беше от най-красивите, но успя по някакъв начин да докосне сърцето ми, макар и да не сме си говорили, а само да се подминаваме. Той навярно знаеше само името ми и годините, аз също. . , но умирах да науча повече за него и когато имах възможност с удоволствие научавах нова информация. В един миг просто изглеждах отчаяна, но въпреки това се стараех да не ми личи. Той беше едър, по-висок от мен, и може би имаше моя характер, обичаше да се усамотява, но понякога не му се получаваше и през повечето време си беше с приятелите, като свърши училище си се прибира у тях и така всеки ден едно и също. Изглеждаше и бях сигурна, че той е много забавен човек, а точно от това имах нужда. Знаех си, че аз съм умно момиче, но проговоря ли някой ден с него, просто ще изгубя чара си и ще стана глупава и най-вероятно, моята пеперудка, щеше да се отчае от мен. Затова се сдържах, но не знаех колко време ще мога да продължавам така. Ето защо предпочитах да стоя настрана и да наблюдавам с болка и с радост, моята светлина, надежда, вяра, любов… Началото на ваканцията, реших да посетя един мой много близък приятел, на когото имах много вяра и винаги си споделяхме всякакви моменти, проблемът беше, че никога не сме се виждали и реших да го изненадам, като и това беше проблем, защото родителите не ме пускаха да пътувам. Реших да рискувам, бях наясно с това, че ако им призная, няма да стане, а ако го направя и те по някакъв начин ме хванат в крачка, ще им изгубя напълно доверието им и то с пълно право. Въпросите които бяха важни точно в този момент бяха: Сигурна ли си, какво правиш? А наясно ли си с рисковете, които поемаш? Заслужава ли си или да почакам още? “. Да, въпросите бяха важни, но за съжаление аз бях твърдо решена и отговорих на всички положително, без много да се замисля. Все пак това повече от година го размишлявах, различното беше, че точно сега реших да действам. Както казват хората, всяко нещо с времето си. Така е, но пък и не избързвам ли? На кой му пука, той е важен за мен, нека да се поглезя малко и него също! Впрочем приятелят ми се казваше Мартин. Идеше понеделник и аз бях повече от нетърпелива, майка, тя бе жената, която ме познаваше отлично и разбра, че съм намислила нещо. Дойде и ме попита какво, аз й отговорих, че ще ходя на басейн с приятелки. Тя каза, че е съгласна и ми извади нещата за басейна. Боже мой! Сега какво да правя с този багаж до Варна и обратно? ! Отдъхнах си и си поех дълбоко въздух. Точно тогава се сетих, че имах малка чантичка, която побираше доста неща, все едно нямаше дъно! Дойде понеделника и аз си тръгнах от нас в 8 часа, хванах автобуса и пътешествието, което предстоеше започваше. Едва успях, разбира се, да навия майка ми да не идва да ме изпраща за басейна. Измъкнах се с подтекст, че ще стана за смях пред приятелките си, тя ме разбра и ме целуна по челото, след което ми пожела да си прекарам хубаво. Естествено, че ще бъде хубаво, но и ми стана гадно, че подвеждам жената. Реших, като се върна да и призная цялата истина, все пак с нея нямаме тайни и всичко си казваме, макар и понякога да злоупотребявах с това. С баща ми изобщо не общувах. В средата на моето пътуване се обадих на Мартин, той не ми вдигна първите няколко пъти, но на третия път ми вдигна, понеже видя, че съм настоятелна. Мълчание. Изхилих се. - Марти, знам, че за пръв път си говорим по телефона и не искаше да вдигнеш, няма проблеми, но сега е важно. Да ме чакаш в 12 часа на автогарата, идвам при теб с няколко нощувки! Изненада! Отново мълчание. След, което ми се стори, че Мартин въздъхна тежко, след което отвърна: - Кари, винаги по някакъв начин успяваш да ме изненадаш, но този път вече е върхът и си прекалила! Отивам до магазина да напазаря за нас, че да го отпразнуваме. Късно е да ти се карам, имам няколко дена да ти го върна. – след , което се чу смях. – Не се притеснявай, ще бъда там, за да те взема Каролинке. Затвори. Бях щастлива, че най-накрая ще се видим, че ме прие толкова добре, за това че той беше толкова добър и невероятен мой приятел. Впрочем, съжалявам, че не се представих по-рано. Аз се казвам – Каролина. П.С.Не знам защо, редакторите искаха да пусна тема във форума, аз го избягвам, защото никой не пише в темите ми, така че ...... Моля Ви, не подминавайте темата, а дайте своето мнение важно ми е!!!!

Джереми Малори и преди беше ходил в разни отвратителни кръчми, но тази очевидно бе от най-противните. Нищо чудно, че се намираше в един от най-лошите бедняшки квартали на Лондон — свърталище на крадци и главорези, проститутки и диви гамени, които без съмнение щяха да са следващото поколение лондонски престъпници. Той всъщност не би дръзнал да влезе по-навътре в квартала. Ако го направеше, вероятно никой от семейството му нямаше да чуе за него нищо повече. Но кръчмата, в покрайнините на това свърталище на крадци, беше построена там точно заради неподозиращите нещастници, които искаха да пийнат няколко чашки, да похарчат малко пари и, ако са достатъчно глупави, да си наемат стая за през нощта, за да се приберат ограбени до шушка, дори и без риза на гърба си. И Джереми бе платил за стая. Не само това, той бе решил да покаже благосклонност като почерпи с питиета няколкото клиенти в кръчмата, и буквално си просеше да бъде ограбен. Всичко това бе нарочно изиграно, за да привлече погледите на крадците към него. Точно за това бяха там с приятеля му Пърси, за да хванат крадец. Изненадващо, Пърси Алдън поне веднъж си държеше устата затворена. По природа той бе невероятно словоохотлив, а като връх на всичко, бе и страшно лекомислен. Фактът, че Пърси бе непривично мълчалив сега, само показваше колко е нервен. Разбираемо. Ако Джереми можеше да се чувства като у дома си в тази среда, защото бе роден и израснал в кръчма, преди баща му да попадне на него, когато бе на шестнадесет, то Пърси бе възпитан като член на висшето общество. Малко или много, Джереми бе наследил Пърси, откакто най-добрите му приятели Никълъс Идън и братовчед му — Дерек Малори, се бяха предали и бяха надянали брачните окови. И след като Дерек бе взел Джереми под крилото си, щом той и баща му Джеймс, се бяха върнали в Лондон след дългото отчуждаване от семейството, беше напълно нормално, заради близката им възрастова граница, Пърси да сметне Джереми за негов най-добър приятел и сподвижник, дори и в забавления от най-разюздан характер. Джереми нямаше нищо против. Той се бе привързал към Пърси за последните осем години, и бяха добри приятели. Ако не бяха, Джереми нямаше да тръгне да измъква Пърси от последната му глупост, когато изгуби цяло състояние от един от приятелите комарджии на лорд Крендал, на партито миналия уикенд. Пърси бе загубил три хиляди лири, каретата си и не един, а цели два пръстена, които били семейна ценност. Бил толкова пиян, че дори не го помнел, докато на другата сутрин един от състрадателните гости, не му бе разказал всичко. Пърси бе напълно съсипан, и то с право. Загубата на парите и каретата не бяха голяма трагедия, а и той си го заслужаваше, но двата пръстена бяха друг въпрос. Единият беше невероятно стар и на всичкото отгоре със семейния печат, докато другият бе безценен, заради скъпоценните камъни по него и факта, че се предаваше от цели пет поколения назад в семейството му. Джереми се зачуди, дали е възможно Пърси да ги е заложил. По-скоро е бил принуден, провокиран или измамен, за да ги заложи доброволно на игралната маса. Всичко това, сега принадлежеше на лорд Джон Хедингс, и Пърси не беше на себе си, откакто Хедингс отказа да му продаде пръстените обратно. Лордът не се нуждаеше от пари и определено не му трябваше и каретата. Явно приемаше пръстените като трофей, явно доказателство за комарджийските му способности. По-скоро доказателство за измамническите му способности, помисли си Джереми, но едва ли би могъл да докаже каквото и да било, след като не е бил там за да потвърди измамата. Ако Хедингс беше почтен, щеше да изпрати Пърси да си легне, вместо да му налива още и още в чашката, докато го убеди да заложи семейните реликви. Ако той наистина имаше достойнство, щеше да му позволи да откупи пръстените по-късно. Пърси дори бе предложил да му заплати много повече, отколкото струват в действителност. Той не беше беден, в края на краищата, вече беше получил наследството от баща си. Но Хедингс не се интересуваше, че не постъпва почтено. Вместо това, той взе да дразни Пърси настойчиво и открито, а накрая го заплаши и с физическа разправа, ако не спре да го притеснява. Което от своя страна ядоса Джереми достатъчно, за да предложи друг начин да си върнат пръстените. Пърси беше почти сигурен, че ако майка му разбере за това, ще се отрече от него. Оттогава той я избягваше, за да не може тя да забележи, че пръстените не са на ръцете му. След като се качиха в таванската стаичка над кръчмата преди няколко часа, имаше три опита да ги ограбят. Всички до един некадърни аматьори и след последния Пърси започна да се отчайва, че няма да намерят крадец, способен да осъществи мисията им. Джереми не беше толкова обезверен. Щом за два часа имаше толкова опити, значи до края на нощта, щеше да има още много крадци, които да си опитат късмета. Вратата се отвори отново. Нямаше никаква светлина в стаята. Пълен мрак цареше и отвън в коридора. Ако този крадец бе поне малко добър, то нямаше да му трябва светлина, просто щеше да изчака първо, докато очите му привикнат с тъмнината. Стъпки, но твърде шумни. Шум от запалване на клечка кибрит. Джереми въздъхна и с леко движение стана от стола близо до вратата, където стоеше на пост. Направи го много по-тихо, отколкото крадеца преди малко и изненадващо му препречи пътя. Когато дребничкият крадец бе спрян от „планината от мускули“, се уплаши, обърна се и хукна обратно надолу. Джереми затръшна вратата след хлапака. Все още не беше обезсърчен. Нощта беше в самото си начало. Крадците още не се бяха отчаяли. Пък и ако се наложеше, той просто щеше да задържи един от тях, докато останалите не му доведат най-добрия крадец. Обаче Пърси бързо губеше надежда. Сега се беше изправил в леглото, облегнал гръб на стената. Бе му писнало да лежи цяла вечер, притихнал върху чаршафите. Но Джереми настояваше за това, за да създаде впечатление, че там има спящ мъж. Пърси беше благоволил да се излегне върху завивките поне, слава на Бога. — Трябва да има и по-лесен начин да наемем крадец — оплака се Пърси — Дали пък няма агенция за крадци или нещо подобно? Джереми се опита да не се изсмее: — Търпение, старче. Предупредих те, че това може да продължи цяла нощ. — Трябваше да поговорим с баща ти за това — измърмори Пърси. — Какво каза? — Нищо, драги, абсолютно нищо. Джереми поклати глава, но не каза нищо повече. Не можеше да обвинява Пърси, че го смята за неспособен да се справи сам с това. Все пак, беше с девет години по-млад. Още повече, че заради лекомислието си и голямата си уста Пърси не беше посветен в семейните тайни, които включваха и необичайното възпитание, което Джереми беше получил. Живеейки и работейки в кръчма през първите шестнадесет години от живота си, Джереми бе придобил няколко неочаквани таланта. Бе развил завидна издръжливост към алкохола и можеше да пие, докато приятелите му изпопадат под масата, а той все още да бъде напълно трезвен. Беше се научил да си служи с всякакви средства, дори и не толкова почтени, в боя и имаше завидното умение да различава истинската опасност от безобидните ежедневни неприятности. Неговото необичайно обучение не свършваше, обаче, до момента, когато баща му бе открил съществуването му и го бе взел със себе си. Не, по това време Джеймс Малори все още беше в немилост от семейството си и водеше безгрижния живот на пират от Карибите, или Джентълмен-пират, както предпочиташе да го наричат. Тогава разнородния и странен екипаж на Джеймс, бе взел Джереми под крилото си и той бе научил неща, които нито едно момче на неговата възраст не бива да знае. Но Пърси не знаеше нищо за това. Всичко, което някога му бе позволявано да види бе това, което е на повърхността — очарователен хаймана, не по-различен от всеки двадесет и пет годишен младеж, чаровен и толкова красив, че където и да се появеше, всяка жена се влюбваше в него почти веднага. Жените от семейството му бяха изключение, разбира се. Те просто го обожаваха. Джереми приличаше на чичо си Антъни — факт, каращ всеки, който го види за пръв път, да помисли, че е син на Тони, а не на Джеймс. Като чичо си, той бе висок, с широки рамене, тесен ханш, стройни бедра и дълги крака. И двамата имаха широка уста и силна, дръзка брадичка, прав, орлов нос, мургава кожа и абаносово черна коса. Но очите му бяха най-изразителни, белег само за няколко члена от фамилията Малори — ясно сини, обрамчени от тежки гъсти мигли, и екзотично извити, тъмни вежди. Цигански очи, както гласеше легендата, смяташе се, че ги е наследил от прапрабаба си Анастасия Стефанова, която както бяха научили наскоро, е била наполовина циганка. Тя успяла да омае Кристофър Малори, първия маркиз на Хаверстън, който се оженил за нея още на втория ден след запознанството им. Но това беше история, която също знаеха само членовете на семейството. Беше повече от разбираемо защо Пърси предпочиташе помощ от баща му. Нали все пак, най-добрият му приятел Дерек, бе отишъл направо при Джеймс, когато се беше забъркал в неприятности? Пърси може и да не знаеше за пиратския му живот, но Джеймс Малори бе един от най-известните женкари в цял Лондон, преди да тръгне по море и никой не би дръзнал да застане срещу него, тогава или сега, било то за пръстен или на полето на честта? Пърси пак се бе излегнал по гръб на леглото, „за да създаде впечатление“, че спи. След известно мърморене, сумтене и мятане насам-натам в кревата той най-накрая утихна в очакване на следващия натрапник. Джереми се зачуди дали да не спомене, че ако се обърнат към баща му ще трябва доста да почакат да разреши проблема им. Причината бе, че Джеймс отиде в Хаверстън, уж за да посети по-големия си брат Джейсън, само няколко дни след като Джереми се настани в новата си градска къща. Беше почти сигурен, че баща му се скри в провинцията за седмица-две, ужасен от перспективата синът му да започне да го влачи със себе си по магазините за нови мебели. Джереми едва не пропусна сянката, прокрадваща се в стаята близо до леглото. Не беше чул, кога вратата се е отворила, нито кога бе затворена отново, по-дяволите, абсолютно нищо не беше чул. Ако обитателят на стаята наистина спеше, той определено нямаше да се събуди от този натрапник. Джереми се усмихна вътрешно, точно преди да драсне клечка кибрит и да я доближи над свещта, която държеше на масата точно до стола му. Очите на крадеца моментално се впиха в него. Джереми не направи нищо друго, освен да стои там напълно спокоен. Крадецът не знаеше колко бързо може да се движи Джереми, и дали ще го хване, ако се опита да избяга. Той обаче не помръдваше, сякаш беше замръзнал от изненада, че е бил хванат. — О, аз ще го кажа. — Пърси размаха ръце. — Да не би най-накрая да извадихме късмет? — Така изглежда — отвърна Джереми. — Чу ли го изобщо? Той е нашия човек, или момче може би. Крадецът започна да се отърсва от изненадата и вероятно не му допадаше това, което чуваше, вперил подозрителен поглед в Джереми, който тепърва започваше. Той не се впечатли, но го огледа за оръжие. Явно крадецът не носеше такова. Разбира се, Джереми имаше по един пистолет, скрит във всеки джоб на сакото му, така че фактът, че не може да види оръжие, не означаваше, че момчето няма такова. Крадецът беше много по-висок, от останалите изверги, които се опитаха да ги ограбят, и за щастие бе не по-възрастен от петнадесет, шестнадесет годишен, ако се съдеше по голобрадото му лице. Косата му бе толкова руса, че чак белееше, бе естествено къдрава и късо подстригана. На главата му имаше много стара, безформена черна шапка. Носеше мъжко палто от тъмно зелено кадифе, безспорно откраднато отнякъде, съвсем мърляво и леко омачкано, сякаш спеше с него. Под него носеше потъмняла бяла риза само с няколко гънки около врата, дълги черни панталони и никакви обувки. Умник, нищо чудно, че не го бяха чули, като влезе в стаята. Много пищно облекло за крадец, но вероятно му изглеждаше така, защото бе много красив младеж. И определено се бе възстановил от изненадата си. Джереми го разбра секунда преди да се стрелне към изхода и се озова пред вратата преди крадеца, като се наведе и сключи ръце около гръдния му кош. Джереми се ухили лениво. — Не искаш да ни напуснеш толкова рано, нали скъпо момче? Още не си чул предложението ни. Крадецът отново го зяпна. Може би заради усмивката му, или пък заради скоростта, с която се озова до вратата преди него. Но Пърси забеляза погледа на крадеца и се оплака: — Проклет да съм, той те е зяпнал, по същия начин както те зяпат и всички жени. Нуждаем се от мъж, не от дете. — Възрастта е без значение, старче — отвърна Джереми — Той притежава способностите, от които се нуждаем. Опаковката, в която идва при нас, няма никакво значение. Момчето се изчерви, както изглеждаше обидено. Като изгледа намръщено Пърси, проговори за пръв път: — Досега не съм виждал богаташ, който да е толкоз хубав. Думата „хубав“ накара Пърси да се запревива от смях. На Джереми, обаче, вече не му беше много забавно. Последният, който го бе нарекъл „хубавец“, бе изгубил няколко зъба заради това. — Ти ли го казваш, след като имаш лице като на момиче? — каза Джереми. — Наистина има момичешко лице, нали? — съгласи се Пърси — Вече трябваше да има брада и гласът му трябваше да бъде с няколко октави по-нисък. Момчето отново се изчерви и промърмори: — Брадата ми не е пораснала още. Аз съм само на петнайсе, май че. Пораснал съм само на височина. Джереми почувства силно съжаление към момчето, защото това „май че“ означаваше, че то не е сигурно, през коя година точно е родено, както обикновено беше при сирачетата. Но и забеляза едновременно две неща. Гласът на момчето бе станал по-висок, от първия път, когато бе проговорило, а както знаеше минаваше доста време преди гласът на един младеж да възмъжее. Сега вече Джереми бе сигурен, че това не е естественият глас на момчето, този глас беше преправен. Второто нещо, което забеляза е, че момчето не само бе хубаво, то направо беше красиво. Същото можеше да се каже и за Джереми, когато беше на неговата възраст, но тогава неговата красота бе подчертано мъжка, докато тази на момчето бе по-скоро женствена. Гладки бузи, сочни устни, сладко дръзко малко носле, но имаше и още. Брадичката беше твърде слабовата, шията твърде тясна, дори позата го подсказваше, поне на мъж, познавач на жените, като Джереми. Той едва ли би бил в състояние да стигне до тези заключения, поне не толкова бързо, ако не беше младата съпруга на баща му, която си бе послужила със същата хитрост, когато за пръв път бе срещнала баща му. Тя отчаяно бе искала да се върне в Америка и единствения начин да го направи, бе да започне работа като каютен прислужник на Джеймс. Разбира се, Джеймс бе разбрал още от самото начало, че тя не е момче, и по неговите думи страшно много се бе забавлявал, докато се правил, че се е хванал на въдицата й. Джереми можеше да греши по този въпрос. Имаше такава възможност, макар и малка. Обаче рядко грешеше в преценките си. Реши за сега да не я изобличава. Каквато и причина да имаше за да крие пола си, това си бе нейна работа. Той можеше да е страшно любопитен, но отдавна бе научил, че търпението се възнаграждава най-добре. Освен това единственото, което искаха от нея бе таланта й. — Как се казваш, дребосък? — попита я той. — Не е твоя работа. — Не мисля, че е разбрал, че ще му направим голяма услуга — отбеляза Пърси. — Заложихте ми капан… — Не, не, помисли за нас като за възможност, от която можеш да се възползваш — поправи го Пърси. — Капан е! — настоя крадецът. — Не щъ и да знам к’во искате. Джереми смръщи вежди. — И дори не си поне мъничко любопитен? — Не — сопна се упорито крадецът. — Много лошо. Хубавото нещо на капаните е, че не можеш да се измъкнеш от тях, ако някой не те пусне. Като ни гледаш така, смяташ ли, че ще те пуснем? — Ако сте решили, че сте ме спипали, значи не сте наред. Мислите ли, че съм дошъл сам тук? Те ще дойдат за мен, ако не се върна навреме. — Те? Въпросът накара Джереми отново да се намръщи. После безразлично сви рамене. Той не се съмняваше, че тя се движи с група крадци, голяма група при това, която пращаше непрекъснато свои хора, за да ограбят неподозиращите нещастници, направили грешката да влязат в тяхната територия. Но дълбоко се съмняваше, че ще дойдат да я търсят тук. Щяха да са по-заинтересувани от някоя пълна кесия с пари, отколкото да се сетят да я спасяват по някакъв начин. Единственото по-вероятно бе да помислят, че обирът се е провалил и тя е била задържана, обезвредена или убита, и скоро да не изпратят нов крадец. Което значеше, че трябва да се задоволят с този и всичко да стане по техния начин. Планът им вече се задействаше, затова Джереми каза бързо. — Сядай долу, момко, и ще ти обясня какво ще правиш. — Нищо няма да пра… — Напротив. Откакто премина през тази врата, не решаваш вече ти. — Сбърках стаята — опита се да възрази крадецът. — Никога ли не сте влизали по погрешка в друга стая? — Разбира се, макар че обикновено нося обувки — рече сухо Джереми. Тя се изчерви отново и изпсува тихо. Джереми се прозя. Колкото и да му допадаше тази игра на котка и мишка, не би искал да си приказват цяла нощ. А и имаха страшно много път до имението на Хедингс в провинцията. Заповедническа нотка се прокрадна в гласа му, когато нареди. — Сядай долу, или аз лично ще те сложа на стола. Джереми още не беше приключил, когато тя изтича до стола и послушно седна. Определено не искаше да рискува Джереми да я докосва. Той се насили да се усмихне и се премести към вратата, за да бъде точно срещу нея. Учудващо Пърси реши да се намеси. — Аз казвам веднага да обясним всичко, става ли? Ние намерихме нашия човек. Има ли някаква причина да протакаме всичко толкова дълго? — Абсолютно си прав. Намери ми нещо за връзване. — За какво ти е? — За да го вържа. Или не си забелязал, че нашият крадец не е склонен да ни сътрудничи все още? В същия миг крадецът отчаяно се стрелна към вратата. Джереми го очакваше. Беше го прочел в очите й в мига, преди тя да прехвърчи покрай него и успя да стигне до вратата, преди тя да я отвори, но вместо само да я затисне с тежестта на тялото си, той реши окончателно да се убеди в пола на крадеца и уви ръцете си около нея. Беше прав. Под дланите му определено имаше женски гърди, силно пристегнати, но безпогрешно разпознати при докосването му. Но тя не остана дълго така, изложена на изучаващите му докосвания. Завъртя се и, мили Боже, така беше още по-добре, плътно прилепена към него, ръцете му можеха да усетят абсолютно всичко, което тя се опитваше да скрие. Последното, което бе очаквал да намери тази нощ, бе красива проститутка, която да се извива чувствено в ръцете му. Сега, когато бе напълно сигурен, че е жена, той реши да й се наслади. — Предполагам, че трябва да ви проверя за оръжие — каза Джереми с дрезгав глас. — Да, всъщност наистина трябва. — Нямам — опита се да възрази тя, но си пое дълбоко въздух, щом дланите му се плъзнаха върху задника й и останаха там. Вместо да потупа джобовете й, както се прави, за да провери дали има оръжие, той заиследва всяка закръгленост, като я стискаше нежно. Тя беше мека и гъвкава, в един момент той закопня за нещо повече от това да я почувства под дланите си, искаше да притисне твърдите си слабини към тялото й, да съдере тези смешни панталони, да усети топлата й гола кожа под дланите си и да се потопи във влажната й топлина. Не би могъл да бъде в по-добра позиция от тази, докато ръцете му се намираха на сочното й дупе. Той вече изгаряше, но сега моментът не беше подходящ, а и не искаше тя да разбере, че му въздейства толкова силно. — Това става ли? — попита Пърси, напомняйки на Джереми, че не е сам с момичето. Джереми въздъхна и дръпна ръцете си от тялото на крадеца им, като я побутна назад и я настани да седне на стола. Той застана пред нея, като подпря ръцете си на дръжките на стола и прошепна: — Стой там, ако не искаш да усетиш ръцете ми по цялото си тяло. Замалко не се разсмя, като я видя как се закова неподвижно. Но блестящите й очи, му обещаваха възмездие. Той не се заблуждаваше, че тя е способна на всичко, защото най-вероятно беше. Забеляза с радост, че Пърси е накъсал чаршафа на леглото, все пак бе намерил какво да използва за връзване, и в ръцете си държеше няколко ленти. — Ще свършат идеална работа, дай ги насам — каза Джереми. Можеше да каже на Пърси да поеме от тук, но не го направи. Опита се да не докосва момичето повече, отколкото се налагаше, наистина се опита, но той беше мъж, който обича жените, и просто не можа да се сдържи. Държеше и двете й ръце в своята, докато с другата омотаваше плата около китките й. Ръцете й бяха топли и влажни от страх. Тя нямаше откъде да знае, че не й мислят злото и страхът й си беше напълно естествен. Той можеше много лесно да я успокои, но Пърси беше прав, трябваше да се махнат от това място, преди да се е появил следващият крадец, затова обясненията можеха да почакат. Следваше кърпата, и той не би се навел толкова близо до нея, ако не трябваше да завърже краищата й зад врата. Вероятно трябваше да върже ръцете й зад гърба, но не искаше да й създава повече неудобства от тези, които се налагаха. Обаче не би я оставил с развързани крака. Наведе се за да увие плата около глезените й и щеше да го направи първоначално, но се поразмисли и седна на рамото на стола, вдигайки краката й в скута си. Тя изписка под кърпата веднъж, но после се успокои отново. Носеше дълги панталони и чорапи, така че нямаше как да докосне гола кожа. И въпреки това, дори само фактът, че държи краката й в скута си, го разтърси дълбоко. След като я завърза той я изгледа с такава жар, че тя щеше веднага да разбере, че я е разкрил, ако го беше погледнала. Но не. Тя се опитваше да развърже китките си и почти беше успяла. Той отново сложи ръцете й в своите и каза: — Недей, или вместо приятеля ми, аз ще те вдигна и ще те изнеса оттук. — Ей! Защо аз? — Оплака се Пърси. — Ти си много по-силен. Нямам нищо против да го призная, защото то си е очевидно. Джереми с удоволствие би се погрижил за момичето, но сега трябваше да бъде разумен. — Защото единият от нас трябва да се увери, че няма да има проблеми да напуснем тая дупка. Съмнявам се, че ти ще искаш да се заемеш с тази задачка, старче, а аз ще й се насладя много повече, отколкото ти. — Проблеми?! — измърмори смутено Пърси. — Всъщност ние тримата няма да излезем от тук хванати ръка за ръка. Чак сега Пърси разбра всичко и каза рязко: — Естествено. Въобще не знам какво си мислих. Ти си по-добър в разбиването на черепи от мен. Джереми едва не се разсмя, защото Пърси вероятно никога, през живота си, не бе разбивал нечий череп. Не попаднаха на голяма съпротива. Само барманът още беше долу — огромен, грозен мъжага, който караше повечето хора да замлъкнат, ако дори само погледнеше в тяхна посока. — И накъде сте съ запътили вий с тоз товар? — изръмжа той. — „Товарът“ се опита да ни ограби — сряза го Джереми, като се мъчеше тонът му да бъде колкото се може по-миролюбив. — Верно? Тогава го утрепете или го пуснете, ама не го карайте на стражата. Не щъ нек’ви си костюмари от властите да си врът носа в заведението ми. Джереми опита отново: — Ние въобще не мислим да го предаваме на властите, добри ми човече. Този товар ще го върнем тук на сутринта, цял целеничък. Грамадният мъжага заобиколи бара с намерението да им препречи пътя към изхода: — Тука си имаме правила. Каквото е тук си остава тук, схващаш ли? — О, много добре схващам. И там, откъдето идвам аз имаме правила. Понякога те не се нуждаят от обясняване. А ти схващаш ли? Джереми мислеше, че щом работи тази работа, тоя здравеняк не веднъж е налитал на бой, затова той просто измъкна един от пистолетите си и го завря в лицето му. Това свърши работа. Мъжът разтвори широко ръце и отстъпи назад, за да им направи път. — Умник — продължи Джереми. — Сега може и да ви върнем крадеца обратно. — Е, той не е мой! — помисли си, че е разумно да спомене едрия барман. — Все тая — отвърна Джереми и излезе. — Ще го върнем след като ни свърши работата. Нямаше друг опит да ги спрат да напуснат района. Единственото друго лице, което видяха в онзи късен час на нощта бе една пияна старица, която все още имаше достатъчно ум да премине от другата страна на улицата и да се махне от пътя им, когато ги видя. Но Пърси определено бе останал без дъх след четири пресечки, които премина с овързания крадец на рамото си. Не бяха оставили каретата в близост до механата по очевидни причини, главната бе, че вероятно нямаше да я намерят там, като си тръгват. Четири пресечки по нататък бе по-безопасно, добре осветената улица изглеждаше разумно място, но бе доста далеч да се влачи крадец. Така че не бе изненадващо, че Пърси просто стовари пакета си на пода на каретата и то доста грубо. Беше толкова изморен, че въобще не се опита да бъде по-внимателен. Качвайки се зад Пърси, Джереми разбра, че няма друг избор. Отново трябваше да докосне проститутката, за да я вдигне върху седалката. Опита се да избегне изкушението, като я остави на грижите на Пърси. Не, че не можеше да я носи и едновременно с това да внимава да не ги нападнат. Но той възложи тази работа на Пърси, защото вече знаеше как му въздейства тя, когато я докосне. Да гледаш беше едно. Това трудно можеше да повлияе на мъж, който бе презадоволен от жени. Докосването, обаче, бе твърде интимно, и Джереми реагира на интимността на чисто похотливо ниво. И простата истина бе, че не искаше да желае тази проститутка. Тя беше красива, да, но беше крадец, вероятно, отгледана в канавка или по-лошо. Хигиенните й навици най-вероятно бяха толкова далеч под стандартите му, че даже не му се мислеше. Обаче нямаше как. Пърси, горкият беше точно толкова изтощен колкото изглеждаше. Но преди Джереми, всъщност, да посегне към момичето, той осъзна, че докато е разсъждавал върху своята дилема каретата беше напуснала покрайнините на града. Помисли си, че ще е доста по-лесно да опази тяхната пленничка от бягство сега. Можеше просто да я развърже, за да седне и тя удобно. И го направи, първо освободи нейните изящни крачета. После и ръцете й. Не докосна кърпата, с която запуши устата й. Бе в състояние да я махне и сама и тя веднага го направи. Още по-бърз беше и юмрукът й, който полетя към него, още докато се изправяше от пода. Това го изненада, макар че не би трябвало, тъй като тя бе се опитала да го удари и по-рано. Да крещи и да беснее — да, да го засипе с обиди — несъмнено, но да реагира, както един мъж би реагирал… Тя не успя да го уцели, разбира се, защото Джереми реагира мигновено. И въпреки че, не успя да стигне челюстта му, където се беше прицелила, тя все пак го плъзна по бузата му и закачи ухото му, от което доста го заболя. Но преди да реши, как да я накаже за дързостта, Пърси каза с прекалено сух тон: — Ако си решил да му размазваш фасона, скъпо момче, направи го тихо, ако обичаш. Смятам да подремна, докато пристигнем. В този момент техният крадец се обърна към вратата, но Джереми бързо се пресегна, хвана я за яката и я издърпа в скута си. — Опитай отново и може да прекараш следващите няколко часа точно тук — каза той, обвивайки ръцете си около нея, така плътно, че тя не можеше да помръдне. Не можеше да се освободи, но това не означаваше, че ще се откаже. Въртенето насам-натам в скута му, обаче, вероятно бе най-лошото нещо, което можеше да направи. Позицията бе много чувствена, навеждаше го към похотливи мисли за това, което би искал да направи, не, щеше да направи, ако бяха сами. Ще съблече дрехите й бавно, откривайки гърдите, които тя прикрива с ръце, гризвайки я по рамото като я притисне. По дяволите. Ако продължи да подскача върху него така, той просто щеше да изрита Пърси от каретата за малко. Тя явно осъзна, че усилията й са безполезни точно, когато Джереми си мислеше, че не може да се сдържа повече, без да се издаде колко е възбуден. Тя изстена, но за него това прозвуча по-скоро страстно, отколкото обезсърчено и той я изблъска от себе си, като опарен. Мили боже, тя не биваше да му въздейства толкова силно. Трябваше да се вземе в ръце и да държи нещата под контрол. Тя падна на пода отново, но веднага се изкатери на седалката срещу тях, изтупвайки реверите на палтото си, и мърлявите си панталони от прахта, и отбягвайки погледа му притихна, очевидно в очакване на удобна възможност да отвърне на удара, както и самия Пърси беше предположил в началото. Джереми изчака цели пет минути, време, което му трябваше за да охлади желанието си и гласът му да не го издаде. Накрая той простря краката си, кръстоса ги, облегна се назад, кръстоса също и ръцете си и каза: — Спокойно, младежо. Ние не искаме да те нараним. Ти ще ни направиш една услуга, от която и ти ще забогатееш. Можеш да бъдеш по-любезен отсега нататък, нали? — Не и докато не ме върнете обратно. — Малко вероятно. Много неприятности имахме, докато се сдобием с теб. — Да, но първо трябваше да получите проклетото ми съгласие… гос’дарю. Титлата добави, след кратък размисъл, и то с очевидно презрение. Тя пак го гледаше свирепо, явно поуспокоена, че той няма да я удуши. Той се опита да не се взира в очите й от толкова близо, надявайки се, че мрачната светлина на свещта в механата го бе заблудила. Но ярката лампа в каретата и непосредствената й близост бяха пагубни. Очите й бяха просто невероятни и я правеха десетократно по-красива. Виолетови, тъмно виолетов цвят, изумително контрастиращи с нейните златисти гъсти къдрици. Миглите й бяха дълги, но не прекалено тъмни. Веждите също не бяха много тъмни, само няколко тона по-тъмно златисти. Той пак опита, наистина се помъчи, да долови нещо мъжествено в лицето срещу него, но такова просто нямаше. „Как може някой по погрешка да я вземе за момче“ се чудеше наум. И все пак Пърси не се съмняваше, че е момче, макар и такъв „хубавец“. Предположи, че е заради ръста. В края на краищата не всеки ден се срещаха жени, които бяха високи колкото баща му. Всеки с такъв ръст естествено се приемаше за мъж. Опита, също така, и да не реагира спрямо нея, както би реагирал при вида на всяка красива жена, която му се изпречи на пътя. Но тези очи… той се предаде. Щеше да я има в леглото си, и то преди да дойде утрото. Беше абсолютно сигурен в това. Веднъж предал се на похотта си, промяната в Джереми беше незабавна. Някои го наричаха чар, но в действителност си бе чиста чувственост, а ако този някой надникнеше в неговите плътски мисли, щеше да види обещание за несметни удоволствия. Проститутката реагира незабавно на начина, по който той вече я гледаше, сведе поглед, но не и преди да се изчерви. Джереми се усмихна. Знаеше, че няма да е лесно завоевание, но все пак тази руменина говореше много. Тя не беше безразлична към него, също както и всички останали жени. Но той нямаше да разкрива още малката й тайна. Ще я остави да поиграе още малко ролята на мъж — поне докато останат сами. За момента отбеляза, чудейки се на глас: — Ти да не би да получи съгласието ни да ни ограбиш? — Това предизвика друго изчервяване, така че той просто заключи. — Не, аз не мисля, че би го направила. Така че нека просто ти обясня какво е необходимо и защо, преди да откажеш. Виждаш ли, моят приятел тук позволи да го ограбят, но по легален начин. — Като шъ ми съ обяснявате така или иначе — изстреля тя — поне говорете смислено. Истинско мърморене. Окуражаващо. Очевидно щеше да го изслуша. — Под легален начин имам предвид на хазарт. Тя изсумтя. — Това не е обир, той си е виновен, че е глупак. Голяма разлика има, пич. Джереми се ухили и проститутката очевидно се смути от него, което го накара да й се усмихне знаещо. Обясни, че Джон Хедингс беше виновника, който избра да не играе честно и че тя ще е точното възмездие за него. — Водим те в дома на Хедингс в провинцията, — Джереми продължи — той е доста голям, ще бъде изпълнен със слуги, и по този начин, те ще бъдат сигурни, че е невъзможно да бъдат обрани, което ще ти е само от полза, момче. — И как шъ стане? — Вратите може да бъдат заключени, но прозорците, вероятно ще бъдат отворени по това време на годината. Факт е, че те не очакват домът да бъде обран и няма да го охраняват. Ще е минало полунощ, и слугите би трябвало да спят до сутринта. Така че няма да е проблем да проникнеш в къщата. — И после к’во? — Ще трябва да влезеш в спалнята на господаря, без да те усетят. Има шанс Хедингс да бъде в нея, докато го правиш, но ти си доста тих, сигурен съм. Подобно на слугите, той сигурно също ще е дълбоко заспал по това време на нощта. След това ще направиш това, което правиш най-добре. Ще го обереш. — Що си мислиш, че скъпоценностите няма да са заключени в каса? — Няма, защото той не живее в Лондон. В провинцията се чувстват много по-сигурни. — К’во представляват тез’ бижута, коит’ тря’а да открадна от богаташа? — Два пръстена, и двата много старинни. — Все още се нуждая от описание, човече, ако тря’а да ги разпозная в кюпа. Джереми извърна глава към нея. — Това няма значение, защото не можеш да вземеш само двата пръстена на Пърси. Така Хедингс веднага ще разбере кой го е обрал. Работата ти, скъпо момче, не е по-различна, отколкото си свикнал, вземаш всичко стойностно, което намериш. Твоята печалба е, че можеш да задържиш всичко останало за себе си, стойността на бижутата е около хиляда паунда, сигурен съм. — Хиляда! — каза тя, зяпвайки към него. Той добави със сподавен смях: — Сега не се ли радваш, че настояхме да дойдеш? Тези прекрасни виолетови очи се присвиха рязко срещу него. — Ти си истински кретен, ако си мислиш, че всички дребни украшения, без значение колко са скъпи, ще си струват неприятностите, ако ме хванат вътре. Джереми се намръщи, но не от обидата. — Нямаш друг избор! — Имах правила, към които съ придържах, ама ти мъ накара да наруша ’сичките. Той изпусна тежка въздишка. — Е, трябваше да споменеш това по-рано — Мислех, чи бармана шъ тъ спре. Не мислех, че има страхливец, толкоз голям колкот’ него. — Никой не обича да получи куршум в лицето, момче — каза Джереми в защита на бармана. Но той може да удостовери, че не ти беше даден избор в случая. Е, какъв всъщност е проблемът? — Това не тъ касае. — Не съм съгласен, току-що го направи и моя работа. — По дяволите. Не ти ли е ясно приятел, че съ месиш в живота ми твърде много. Стига по този въпрос или няма да говорим за нищо. Мина много време преди Джереми да кимне: — За сега. Но да създават проблеми на техния крадец, не беше част от плана. Сега щеше да се наложи да придружи момичето до вкъщи, като свършат и да се погрижи тя да няма неприятности заради него. Би следвало да няма никакви проблеми, въпреки че ситуацията бе повече от странна. Предлагаха на един крадец златна възможност. Всеки нормален джебчия щеше да скочи върху него от благодарност, че му се пада тази златна възможност. Но, не, трябваше да има едно изключение от бандата, който толкова строго да спазва правилата, че не можеха да му дадат временна работа дори, без разрешение първо. Което предизвикваше проблема. Какво значение, по дяволите, имаше кога, къде, или какво, докато се прибираше с пълен портфейл в къщи? Каретата спря. Пърси въздъхна: — Най-накрая — и после добави. — Успех, момче. Не, че се нуждаеш от него. Ние ти вярваме, наистина. И не мога да ти опиша, колко са ценни тези вещи. Дяволски трудно е да крия от майка ми, особено при положение, че живея с нея. Джереми отвори вратата на каретата и съпроводи момичето навън преди тирадата на Пърси да се превърне в обичайната скука. Бяха паркирали в гората, близо до имението на Хедингс. Улови я за ръката и я поведе покрай дърветата, докато пред очите им изникна къщата. — Желая ти късмет, макар наистина да не се нуждаеш от него — каза той на прощаване. — Видях, че си в състояние да се справиш. — Що си мислиш, че няма да хукна към вкъщи, веднага щом ме изгубите от поглед? Джереми се усмихна, въпреки че тя вероятно не можеше да го види. — Защото нямаш абсолютно никаква представа къде си. Защото е около полунощ. Защото ще те върнем в Лондон много по-скоро, отколкото, ако сама се опиташ да го намериш. Защото ще се радваш да се завърнеш у дома с джобове, пълни с проклети скъпоценни камъни, вместо с празни. Защото… — Стига толкова, пич — престана да се оплаква тя. — Точно така. Но едно последно обещание. Ако по някаква необяснима причина те хванат, не се паникьосвай. Не те изпращам в устата на вълка, скъпо момче. Ще се погрижа да те освободя, без значение какво ще предприема. Може да разчита

Здравейте, щастлива съм отново да се завърна с моите истории, тези които са чели "Загадъчните мъже" или "Място по-зловещо от смъртта" ще се сетят коя съм аз. Само, че сега идвам с голяма изненада за всички Вас! На тези които са им харесали моите творения, сега ще Ви съобщя една новина - в момента правя книга, скоро ще я завърша. И до края на месеца или началото на другия месец сигурно ще я има по книжарниците. Намерих си издателство и всичко е уредено, просто трябва да си завърша напълно последните няколко глави. Все още не съм измислила заглавие, но много скоро ще научите подробности и обещавам в следващата си публикация да пусна и част от книгата, за да решите дали да си я купите и да си я четете във вас. Очаквам коментарите Ви! Хубав ден на всички, обичам Ви!