Моите форумни теми

Здравейте, мили хора. Да започнем от там, че съм на 22 години, студентка трета година.Моята история е много трогателна и не издържам, ако не я споделя с някой. Значи аз съм от малко селце, където е голяма скука и вече имам чувството, че ще полудея. Искам да споделя с вас, че вече не издържам този товар, който нося всеки ден. Значи в последно време се чувствам много депресирана и самотна, нямам никого до мен, освен моето семейство, което много обичам. Но мисля, че вече съм им в тежест, все пак вече съм доста голяма и трябва да се ориентирам в някаква друга посока, наистина бих искала много да стане така, но до сега не се получава нищо. В последно време съм доста затворена в себе си, не излизам никъде, нямам никакви социални контакти, по цял ден си стоя в стаята и не мърдам от там и нямам никакво желание да се виждам с когото и да било. Всички мои познати на моята възраст си имат сериозни приятели и са почти всяка вечер на някъде, постоянно се отбелязват от някакви места във фейсбук, аз дори изтрих този клюкарски сайт, защото вече не издържах да гледам как всички се веселят и са щастливи със своите приятели. Повечето на моята възраст, дори вече се омъжиха и си имат и деца. Аз дори и когато излизах все още, никой не ме забелязваше, даже не ме и поглеждаха, затова не намирам никакъв смисъл да излизам, та аз дори толкова много се отдалечих от всички, че вече нямам и приятели и да искам да изляза, няма с кого. Аз съм като невидима статуя, която постоянно гледа другите как се забавляват и всички преминават, около нея без да я забелязват, че съществува. Имам чувството, че когато завърша, защото ми остава само още една последна година, ще се върна отново на село и ще започна работа в някой шивашки цех за 300лв, и така цял живот. Бих искала съдбата да ми се усмихне поне веднъж в този скапан живот и да ми се случи нещо различно, нещо много по-хубаво, и родителите ми да се гордеят с мен, защото те го заслужават, винаги са до мен и никога не съм била лишена от нищо, а сега да им се отблагодарявам по този начин, просто вече не издържам, вече не ми се живее, понякога се питам защо съм се родила. Искам всичко да беше съвсем различно и да имах съвсем различна съдба, най-вече да не бях сама, като някакво отритнато куче, не искам да говоря така за животните, защото много ги обичам, но просто така се изказах. Искаше ми се вече да имах сериозен приятел, и другата година, като завърша да започна да работя на хубаво място и нашите да бъдат спокойни, а аз да бях щастлива, но уви. Това вече няма как да се случи, вече е прекалено късно за всичко, ще си остана стара мома, най-много ми е тежко, че моите родители няма да могат да се радват на внуци, като останалите и те ще се срамуват от мен, наистина ми е много тежко, най-много заради тях. Вече съм много стара и никой няма да ме погледне и няма да иска да бъде с мен. Моята съдба вече е написана, а тя е да бъда: цял живот тъжна, депресирана, самотна и разочарована от самата себе си, че не съм направила на времето, каквото е трябвало, за да не бъде сега така. Наистина ми е много тежко за това и вече не издържам, не искам да живея повече, просто не намирам никакъв смисъл, но единствено съм още тук, заради тях, защото не искам да страдат след това родителите ми, ако направя някаква глупост. Може би, ще трябва да се примиря със съдбата си и вече да започна да проумявам, че моят живот ще бъде такъв еднообразен, скучен и самотен. Просто вече, няма на къде. Благодаря за отделеното време, ако въобще някой ще прочете или е прочел моята история от живота ми.