Нощ на ужасите (част 5)

Излязох от стаята и казах на другите:
- Ще имаме нужда от марли, бинт или някакъв плат, за да превържем раните й.
- Но никой от нас не си носи нищо подобно - каза Иван разтревожено!

- Е значи ще се надяваме из стаите да има нещо полезно - казах аз и отидох до един шкаф в страни от входа на балкона. Наведох се и започнах да тършувам из него. Другите последваха примера ми и се пръснаха по стаите.

Всеки се ровеше някъде и благодарение на лунната светлина, проникваща през прозорците, намираха всевъзможни неща. Някой попадаха на бутилки с отлежал алкохол, други на стари тетрадки, пълни с резултати от игри на белот.

Изведнъж Боби изскочи от едната стая и извика:
- Хора няма да скучаем! Вижте какво намерих - каза той и заразмахва радостно някаква кутийка.
Помислих си, че е открил тесте с карти е се зарадвах, след което викнах:

- Значи от последната нова година все пак е останало нещо полезно освен алкохола!
- Даам - отвърна Божидар - цяла кутия презервативи!
- Как така? Сериозен ли си - викнах аз?

- Да бе! Тъкмо си казах, че ще си умрем от скука и то ето ти забавление - отговори ми той и се засмя.
- Офф, аз пък мислех, че си открил тесте карти, но и презервативите никак не ме разочароват - пошегувах се аз и също се засмях.

- Ама сериозно ти говоря - каза Боби.
- Знам бе Бобчоо спокойно, но сега ми ги дай за момента имаме по-важни неща за търсене - казах аз, като отидох при него и взех кутията.

- Права си, съжалявам - засрамено ми отвърна той.
- Не ми се извинявай, а се връщай да търсиш - смъмрих го аз строго, след което се засмях.
Ея шегаджийкеее - отвърна ми той и се засмя - Добре отивам да търся.

Той отново влезе в стаята, а аз прибрах кутийката с презервативи в една раница и се върнах да тършувам в шкафа. Тъкмо се бях навела, когато Габи извика:
- Намериииих!

- Какво откри Габи - попитах я аз?
- Някакъв стар комплект за първа помощ, може да има нещо полезно в него - отговори ми Габриела.
- Супер, дай го насам - викнах аз.

Тя ми го донесе, а аз тутакси го грабнах от ръцете й и изтичах към Валя. Бързо превързах раните й и оставих до леглото чаша с вода. Излязох от стаята и казах на другите:

- Вече остана само да чакаме да се възстанови. Някой обаче ще трябва да я наглежда от време на време.
- Аз ще наминавам, бъди спокойна - каза ми Иван.
- Добре тогава! Сега ни остана само един проблем за решаване - отговорих му аз.

- И какъв е той - попита Габи?
- Как така какъв бе Габи - каза Веско - ами оня лудия отвън къде го забрави?

- Ооо, вярно - каза Габриела и се плесна по челото.
- Трябва да залостим вратите за по-сигурно - каза Мартин.
- Ама с какво, това е въпросът - добави Иво?
- Можем да слезем долу, за да потърсим нещо. Сигурно има столове или най-малкото дървета под камината - предложи Боби.

- Но някой от нас трябва да останат тук и да се погрижат за залостването на терасата - каза Иван.
- Добре. Аз, Иво и Марти слизаме долу а вие останете тук - предложих аз.

- Добре, но внимавайте - разтревожено каза Габи!
- Не се бой ще се пазим - казах и аз, след което я прегърнах и взех единственото фенерче, с което разполагахме.

Иво излезе през вратата, а Мартин го последва. Аз прегърнах Боби и Иван и също излязох през вратата, след което я затворих.
И тримата вече бяхме на стълбището. Аз подадох фенера на Мартин и казах:
- Ти, Марти, мини зад мен, а Иво ще върви пръв.
- Добре - отвърнаха и двамата.

И така тримата заслизахме бавно по стълбището, опитвайки се да бъдем възможно най-тихи. Нямахме представа какво може да открием долу и дали въобще ще има нещо полезно, но трябваше да опитаме.

Въпреки че на прозорците на първия етаж имаше решетки, това не ме успокояваше. Знаех, че ако дърваря поиска да стигне до нас нямаше какво да го спре. Не ми се искаше да казвам на останалите, но мислех възможно най-скоро да опитаме да се доберем до селото.

Стигнахме до края на стълбите! От лявата ни страна бе входната врата на хижата, а пред нас вратата на просторната стая с камината, столовете и масите.
- Кой ще отвори вратата - попита Иво?

- Защо? Да не би да те е страх - попитах го аз тихичко?
- Мъничко, но ме е срам да си го призная честно казано - отговори ми той засрамено и наведе глава.
- Няма страшно. Всички сме изплашени, нищо срамно няма в това - казах аз и го погалих по рамото.

- Даа, но аз съм мъж! Не би трябвало да се плаша от подобни неща - отвърна ми той нервно.

- И най-смелите мъже ги е страх от смъртта братчето ми - казах му аз и го целунах по бузата. Минах пред него и протегнах ръка към дръжката на вратата, но точно в този миг чух силен трясък от чупене на стъкло. Нямах време да се колебая! Отворих тутакси вратата и влетях в стаята.

Мартин и Иво също ме последваха и в мига, в който Марти освети стаята с фенерчето видях, че по една от масите и пода има счупени стъкла. Инстинктивно потърсих ключа за осветлението, но нямах ни най-малка представа че токът не е прекъснат.

Щом лампите огряха помещението видях, че най-големият прозорец бе счупеният. Хубавото беше, че заради решетките нямаше как да се влезе. Това ни успокои и започнахме да тършуваме за полезни неща.

Марти започна да пренася столове близо до вратата, за да можем след това да я залостим. Иво пък изнасяше изпод камината големи дънери и ги редеше от другата страна до вратата, а аз, както винаги, започнах любопитно да разглеждам едно помещение в дъното на стаята, което явно бе кухня.

Затършувах из шкафовете надявайки се да попадна на нещо полезно и за щастие търсенето ми се увенча с успех. Намерих голям боен нож в красив кожен калъф. Закачих го на кръста си и излязох от стаичката.

- Уауу! Какво е това на кръста ти сестричке моя - попита ме Иво?
- Новата ми придобивка - отвърнах му аз и потупах с ръка ножа.

- Страшен е! Къде го откри - попита Мартин?
- Беше в един от шкафовете в кухнята - отвърнах аз и посочих помещението, в което до преди малко бях.

- Ама тук и кухня ли има - попита учудено Мартин?
- Дам, нали все пак е ловна хижа - отговори му Иво.
- Е, тази подробност не я знаех - отвърна му Мартин.- Стига сме си губили времето в разговори ами да се връщаме горе, че останалите сигурно са се разтревожили доста - скастрих ги аз.

- Добре де Дени не ни се карай - каза Иво.
- Не ви се карам, но си представям как са се стреснали другите горе, след като са чули как се чупи прозореца - отвърнах аз и се загледах в масата, която стоеше опряна до стената, точно до счупения прозорец.

Върху нея имаше кутия с пиратки, вероятно останали от новогодишното празненство. Можеха да са ни много полезни и определено трябваше да ги взема. Момчетата се насочиха към вратата, а аз без да мисля се втурнах бързо към масичката.

Протегнах ръка, за да взема кутията с пиратки, но внезапно, сякаш от нищото до прозореца се появи противния дървар. Той гладно заби главата и ръцете си между решетките и се опита да ме сграбчи с противните си космати ръце, чиито нокти бяха толкова огромни и противни, че ръцете му по-скоро приличаха на животински лапи.

Той гладно мляскаше с уста и облизваше зъбите си, а от устата му се носеше отвратителна воня на мърша. Усетих се, че ножът, който бях взела от кухнята още е на кръста ми, извадих го и замахнах срещу нападателя си.

Не знам дали го бях ранила или просто уплашила, но той сякаш за секунди се дръпна и изчезна в тъмнината. Аз се възползвах от случая и грабнах кутията, пъхнах я в джоба си и се затичах към вратата.

Само за миг погледнах назад и в следващия миг бях в прегръдките на Мартин. Макар че не го виждах знаех, че е той. Ароматът отново го издаваше.