Търся обяснение за съня си...

Смърт. Смъртта идва изведнъж, като гръм от ясно небе. Въпреки, че сравнението е почти невъзможно. Смъртта е черна като съзнанието ми. Няма нищо. А може би това не е нищо.

Да, това е небе. Небе, на което няма звезди, няма луна, няма облаци, няма и небе, само чернотия. Поглеждам настрани. Моята стара селска къща. Тя е триетажна купчина от тухли. Всичките можеш да видиш, защото не е измазана и съм сигурна, че няма да бъде измазана.

Като малка се опитвах да преброя тухлите, но тъй като знаех да броя само до десет, стигах само до десет. Но сега тя беше измазана. Нещо повече, тя беше накачена с най - различни светлинки. Не съм сигурна дали бяха светулки, но се надявах.

Не бих се радвала да стане някой токов удар. Огледах се. Нямаше нищо друго освен нашата къща. Защо казах нашата. Лицето на баща ми премина през мен. Беше огромно и се виждаше всяка малка гънка на старата му кожа. Видях и очите му. Сини. Но в крайчицата на едната си зеница той носи белег по рождение. Една малка черна точица.

Като продължение на зеницата му. Две огромни дупки, който ме поглъщаха. Тогава го чух. „Как си?” Как може да е човек, който бива поглъщан от зеницата на собствения си баща. Тогава се събудих. Той стоеше пред мен и говореше. Нищо не разбрах. Кимнах с глава и заспах.

Този път разбрах, че светлинките наистина са светулки, защото самата аз бях една от тях. Изведнъж в цялото това светене и жужене, погледнах надолу и се видях. Човешкият ми облик стоеше долу в градината точно до тоалетната.

Цялата бях в кръв. След това го усетих. Бях се пренесла отново в тялото си. Наистина бях цялата в кръв. После се усетих. Всъщност съм в цикъл и кръвта изчезна. Харесваше ми да кървя от всякъде. Чувствах се като пропукана скала, от която изтича вода.

Тръгнах навътре към къщата. Чух някакъв шум буен и весел. Долу в мазето имаше купон. Слязох. Плъховете - вечните обитатели и пазители (или разрушители) на нашето мазе - бяха пораснали доста. Бяха огромни и имаха парти шапки. Пиеха от виното на дядо ми и църкаха от щастие. Нима заради това нашия род сме толкова високи, заради виното.

Те ме погледнаха с черните си очички и в синхрон, сякаш се бяха наговорили изсъскаха. Не чаках второ подканяне и си излязох. Качих се горе и излязох навън. Изведнъж се озовах на каналчето, където бабите перат килимите си, а пък ние къпем кучетата си.

Влязох във водата, тя беше ледена и режеше като нож, изведнъж тя започна да се променя стана по - гъста и по - трудно минаваше покрай тялото ми. Усетих металния мирис и погледнах надолу. Беше кръв.

Тогава чух звънене на звънци и се видях на някакво друго място с нож в ръка. Целият нож беше в кръв. Погледнах надолу и видях една козя глава просната на земята с ококорени очи и изплезен език, сякаш точно преди заколението тя е искала да каже нещо или поне да изблее за последно. Кой я беше убил. Не аз.

Аз не мога да убивам кози. Това го правеше дядо ми. Дядо ми. Той се е върнал. Къде е? Хвърлих ножа на земята до козята глава и се втурнах напред. Беше ми трудно да бягам, защото пред мен имаше стотици обезглавени трупове на кози окачени някъде във въздуха висящи надолу. Бутах ги, борех се, но цялата отново се изцапах в кръв.

Спрях се и го чух последните думи на козата. Тя блееше, но аз знаех какво казва. Знаех защото самата аз се бях превърнала в коза и също блеех.

Тогава усетих, че някой ме дърпа за главата или по точно за рогата. Погледнах на горе. Ето го. Дядо ми. Той беше. „Деденце” изблеях, но той не ме разбра, все пак бях коза и той ме дърпаше за рогата. Разгледах го.

Същият. Същата бяла коса, същите сини очи, същите дрехи, същите ръце. Но в ръцете му имаше нещо. В едната бяха моите рога в другата - нож. Той ще ме коли. Започнах да блея по – силно и да го умолявам да спре. Това съм аз, не ме ли позна, деденце!

Виках, но той не разбираше, все пак бях коза. Може би това беше някакво странно прераждане. Прераждане назад във времето. Предадох се. Знаех, че това е моята съдба, но се радвах, че ще бъда заклана от дядо си, а не от някой прост селянин. Аз бях горда коза. И щях да умра гордо от ръката на своя дядо.

Тогава спрях да се съпротивлявам, просто гледах сините му очи. Тя бяха по – сини от на баща ми. И бяха някак си по – спокойни и замислени. Никога не разбрах какво се случва в душата му. Дори сега като коза усещах неговото силно присъствие, неговото нежно отношение, дори при положението в което се намирахме.

Усещах любовта, с която ще ме заколи. Това беше дядо ми - тяло пълно с любов и мъка. Мъка. Изведнъж я почувствах. Тежестта на мъката, не това беше тежестта на моето тяло висящо на кука. Усетих, че няма глава. Нима той вече го беше направил. Видях главата си да лежи на земята с ококорени очи и изплезен език.

Спомних си. Точно преди да ми отсече главата аз погледнах в очите му и исках да му кажа „Обичам те, Деденце, обичам те!” Но беше късно, той беше майстор и отряза главата бързо, без болка, без да усетя нищо. Усетих само тъгата, но тя не идваше от мен, а от него. Той тъжеше за мен. И тогава чух някакво мрънкане. Той се молеше. Молеше се за мен.

Видях пламък. Заслепяващ и горещ. Отдръпнах се от него. Бях в църква. Навсякъде имаше свещи, дори и по стените и тавата. Нямаше икони, само свещи. От горе капеше восък. Огледах се и видях много хора. На главите си всички имаха шапки. Не, не това беше восък. От капещия восък отгоре на главите им се бяха образували шапки. Тя ридаеха. Всички.

Разбутах ги малко, за да видя кой оплакват. В малък ковчег беше сложен един бял гълъб. Надвесих се над него. Всъщност за първи път виждах умрял бял гълъб. Тогава той ме погледна и започна да ме кълве, аз падах назад, но вместо да усетя твърдия каменен под на църквата, усетих мекота.

Гълъбът вече го нямаше. Бях в старата си селска къща и лежах в легло. В стаята имаше само легло. Поне това успях да видя, защото в стаята беше ужасно тъмно. Станах от леглото, все пак от някъде идваше тъка светлинка. Отидох в другата стая и видях там една свещ.

Тогава в стаята нахлуха много хора. Изведнъж разбрах или по – точно аз знаех, че това са комисията. Всички къщи в село бяха украсени със светлини, както отвътре така и отвън. Всички се подготвяха за погребение.

Комисията, съставена от близките на починалия минаваше през къщите и решаваше коя ще приюти погребението. Изведнъж чух глас. След това видях лицето му. Един мъж с огромни очила и крива глава се беше надвесил над свещта.

Светлината се отразяваше в очилата му и сякаш очите му горяха. Той заговори над свещта сякаш беше микрофон, всъщност така и се чуваше. Кажете госпожице - подхвана ме той- каква е вашата идея за смъртта. Смъртта – чук се да казвам - идва бързо, но закъснява с отлитането.

Душата на човек е като малък пламък, който рано или късно гасне. Тогава духнах свещта и тя угасна, но продължих да говоря. Но точно в този момент се раждат новите мечти.
Изведнъж се чу леко жужене и стаята светна.

Светлината беше много силна, дори можеше да се пипне, но когато очите ми свикнаха, разбрах, че това са светулките. Всички светеха заедно и силата им беше толкова голяма, че озари целият ми сън.

Винаги сънищата ми се случваха вечер, дори когато спях през деня. Но сега всичко беше светло и бяло. После усетих, че вече съм отворила очи и виждам слънчевите лъчи проникващи в зениците ми.