Anonimen
Новак
Моята стенаСтатииСъветиИсторииКоментариФорумни теми6Постове във форума1За менИзпрати съобщениеточки0
Анонимендобави форумната тема: Прокудени - 5 главапреди 8 годиниПета глава
Предупреждението
Все още не мога да спя спокойно, след последната ми среща със Себестиан преди три седмици. Което значеше, че ми остават месец и седмица до моментът, в който трябва да реша дали да тръгна с него и да отключа способностите си. Не спирам да сънувам кошмари за Страховитият. Май не съм ви разказала за Страховитият подробно какъв е той. Е добре... Никой не знае истинското му име. Няма никой оцелял след схватка с него за да го опише, а тези които са го видяли откачат и посягат на живота си. Така, че реално никой не знае как изглежда. Но естествено си има слухове, че бил самият дявол. Както и да е, това е лирическо отклонение.
Той изпъкна сред нас, разчу се из всички градове, дори на вражеските ни нации, вся безметежен чудовищен страх в нас. Питате се каква е тайната му? Много просто. Заличи цял един град от лицето на земята за една Нощ. Градът Зернивал от нашата нация Аларзис. Със 69 милионните му граждани. Толкова много животи. Та това са си 70% от 1 милиард. Това също не знаем как е станало, как е унищожил толкова голям град. Повечето са предположения и догадки, но Полуделите, проклетите шамани са му помогнали. И все пак това звучи невъзможно. Като се има в предвид 40 метровите стени, нашите „огради“ ни предпазват от тях. Но ето, че го е направил. Трябва да е доста умен, хитър, та да поведе Полуделите със себе си. Да ги командва. Защото Полуделите са прекалено... свободолюбиви. За тях най-ужасното нещо е да са затворени или да правят нещо по заповед на друг.
Но това беше само началото на Страховитият. След като опустоши цял град, се зае да превзема други градове. Но не само Аларзис страдаше, а и Дерлимас и Утопия. Те също губеха градове. За по-малко от година той превзе 11 градове. Които между-другото още не сме си върнали. Те си продължават да бъдат територия на Шаманите.
На следващата година бе довел до война. Едновременно и с трите нации. Насъска всички народи едни срещу други. Хвърли всичко в хаос. Имаше ужасяваща армия от Полудели, които не знаеха, нямаха думата „граници“ в речника. Разбира се тогава съм била прекалено малка за да си спомням това. Но именно тази война е причината да съм сираче. Както и половината деца в градът ни.
Случвало се е да има и верни слухове за Страховитият, например като това, че си експериментира с деца, животни и възрастни Притежатели. Има много неща, които още са ни спестени от възрастните, но дори само тези на брой са достатъчни да ни наплашат.
Но не знам до колко да съм сигурна, че Себастиян казва истината. Така де, фактът че е отключил способността си, и че се е прикрил от Обединените Сили на Аларзис си е впечатляващо, но стига... Да се е присъединил към Страховитият. До сега вече да са го хванали. Дълго време обмислях този въпроси. Все повече се убеждавах, че е просто блъф. Може просто да иска да ме наплаши да прием брака... макар в това да няма смисъл, тъй като очите му казваха, че хич не ме харесва.
Въпреки това вече бях решила. Щях да му откажа.
Дори и да се окажеше, че е част от армията на Страховитият, щях да откажа. Не съм глупава, че да пъхна главата си в торбата.
След великото ми тричасово излежаване, Малефикус най-сетне се разбесня за мързелуването ми.
- Престани да бездействаш! - репчи се тя. Плясва едно от отвитите ми стъпала. Измрънквам неодобрително. Винаги ли трябва да е толкова гръмогласна? - Време е да ставаш. Едуард те чака вече десет минути. Няколко пъти ти звъня да се будиш! - квиченето ѝ бих го игнорирала, но щом до ушите ми достига Едуард скачам бързо на крака.
- Как можах да забравя?! - плесвам се по челото. Набързо започвам да оправям леглото си, докато дъртата вещица не спира да ме гледа отровно. Изцъква с език, в знак на неодобрение.
- За това момче си готова да изпълзиш дори от рая в ада, ама ако те накарам да свършиш нещо за мен, ще се направиш, че не съществувам. Какво неблагодарно дете! - извъртам очи, при изказването ѝ. О, моля ти се! Та тя е самата невинност! Приключила с леглото се обръщам към нея.
- Я стига! И твоето „едно нещо“ си е „едно“. Списъците ти с изпълнение на разни „неща“ са безкрайни! - изсумтявам звучно. Хуквам към банята, но подвиквам през рамо. - Колкото до неблагодарността, грешиш! Ценя го и съм противоположното на предположенията ти! - решавам да нанеса фаталния си удар. - Дори ходих до центъра изпълнен с пленници-Полудели, специално за теб! - това естествено затваря голямата ѝ уста. Тази малка победа ме ободрява чудесно за сутринта. Малка самодоволна усмивчица каца на устните ми.
- Нека позная, победила си в спор с Малефикус. - отгатва Ед, веднага щом ме зърва. Май усмивката ми не е толкова малка. - Красавице, прекалено дълбоко спиш. - вече съм до него. Той улавя един мой кестеняв кичур, попит с вода. Косата ми бе мокра от душа който си взех.
Ухилвам му се.
- Какво да се прави. Аз съм едно истинско чудо. Мога да затворя плювалника дори на Вещицата. А и да не говорим Ти как къртиш докато спиш! - свивам невинно рамене, готова да се засмея. Винаги се изпълвам с енергия когато съм с Ед, и ме удря едно яко щастие. Разбира се блондинът е същия. Буквално лицата ни светват като се видим.
Игриво той ме побутва с рамото си. Двамата се запътваме към магазинът на Джинджи. Често чиракуваме там, пък и собственика, Джинджи, е адски забавен. С Ед го обожаваме. Понякога ако печалбата е по-голяма от очакваното дори ни заплаща. Тримата до толкова сме свикнали един с друг, че може да се каже, че сме семейство. Което в една степен е най-готиното нещо, което може да ти се случи в днешно време.
- Я стига! - възпротивява се той, с жалка имитация на сериозност. Гримасата му се пропуква от трептящата въздържана усмивка. Отпускам се спокойна. Все още не съм му казала за заплахата на Себастиан. Макар да ми се иска, и в същото време не. - И двамата знаем, че от теб няма по-поспалив човек. - върти очи към мен. Започваме да се смеем.
- Не знам за какво говориш! - оправдавам се през кискане.
- Нима? - повдига вежди той. Усмивката му отново е разтегната до уши. Едва не се стърпявам и аз да се ухиля. - Да ти напомня ли, когато ходехме на басейна и ти заспа... във водата... Във водата за бога! Кой е възможно да заспи във водата?! - саркастично и разпалено пита, въпреки това той се смее. Засмивам се и аз.
- Не е-
- Вярно? - продължава въпроса ми той. Най-нагло ме прекъсва. Винаги има тоя навик. - Извинявай миличка, но да попитаме Уик, да видим дали няма да потвърди. - този път очите ми се изцъклят. Ед се усмихва победоносно.
- Еди, просиш си го! - зъбя се. Но той знае, че не говоря сериозно. Подкача ме още десет минути, докато вървим към магазина. За пореден път ме щипе по бузата и крещи „Помощ! Помощ! Прекалено съм ниска!“
- Сериозно! - прекъсвам поредната му тирада. - Ще те ступам! - надъхано, със заплашителен тон му казвам. Очите му блесват в развеселено пламъче. Знам, че се готви да направи още нещо. Затова предприемам действия преди него. Той стъпва на десния си крак, а аз пъхам моя между неговите. Спъвам го успешно. Той полита напред и размахва жалко ръце, в опит да запази равновесие. Тялото му пада на земята. Изражението му е като на насран. Подигравателно се засмивам.
- Ах ти!- веднага скача на крака. Въпреки раздразнението си, му е смешно. Никога не сме сериозни заедно. Малефикус мрази Ед точно поради тази причина. Ако питате мен, по скоро от чиста злоба, тъй като няма верни приятели. Но може ли човек да съди другите...
Започва да ме гони, побягвам с невероятна скорост. Заливаме се от смях и до секунди се оказваме пред магазина. Преди да направим дори крачка се случва нещо неочаквано. Усещам студена тръпка да лази по гърба ми. Трепвам едва доловимо. Едуард не забелязва. Но аз го усещам. Себастиан е тук. Рязко ставам сериозна.
Няколко пъти Ед ме гледа тревожно. Знае, че е рядко да се умълча така.
- Да влизаме. - гласът ми е по-тих вече. Съзнавам, че се паникьосвам от присъствието му. Защо изобщо е тук?! Какво иска отново от мен. Знам, че е невидим. Потръпвам, когато усещам, че е близо до мен. - Джинджи, тук сме! - провиквам се. Чудя се дали старият Притежател ще усети присъствието му, и ще внимава какво говори. Защото пред Себастиан не искам нищо да се издава. Не знам какъв е, но излъчването му е достатъчно да ме спре да му се доверя. А също ужасното му отношение онази вечер, когато открих, че е Притежател. До нас достигнаха заглъхнали неясни думи.
След минутка се появява Джинджи. Стареца бе на 59 години, със сребриста, спретнато прибрана коса зад ушите, сиво-сини очи и разсечено от бръчки лице. Макар да бе възрастен все още бе в заякнала форма, което му помагаше да пренася тежките доставени кашони. Когато ни зърна се усмихна. Неговата симпатична, кривнала усмивка. Нямаше как да не се пробуди бащината носталгия. Ед се ухилва и поздравява стареца.
- Здравейте деца мои. Имаме нови стоки. Помощта ви ще ми е нужна. - двамата младежи навиваме ръкави в готовност. Русолявия ми приятел се усмихва, но аз не мога. Не съм спокойна със знанието, че Себастиан е тук.
С Ед влизаме във склада. Започваме да мъкнем разни кашони в магазина. През цялото време се подкачаме и аз напомням постоянно на синеокия, как се изтърси от спънката ми. Той разбира се казва, че го е инсценирал, поради което се смея. Кого си мисли, че залъгва? Познавахме се прекалено добре, за да хвана лъжата му само като погледна лицето му. За мен е като отворена книга.
Когато приключваме с пренасянето остава един кашон, тримата се заемаме с подреждането. Забелязвам, че Джинджи се е умълчал, което значи, че е усетил присъствието на Себастиан. Което ме успокоява поне за малко. И ме прави сръчна в подреждането. Бърза съм. Тримата приключваме до два часа. Едуард изчезва да пренесе последния кашон, който и тримата бяхме пропуснали да забележим. С Джинджи оставаме сами. Решавам да го попитам един от въпросите , които ме измъчват три седмици.
- Джинджи?
- Да? - поглежда ме очаквателно. Преглъщам. Оказва ми се трудно да го попитам подобно нещо. Очите му не се откъсват от мен, което още по-малко ми помага. Отварям уста. Но после я затварям.
До момента, в който не усещам как някой диша във вратът ми. Потръпвам от ужас. Себастиан! Замръзвам на място. Не смея да помръдна и инч. Допрял е устни до тилът ми. Усещам усмивката му. Отвращавам се, което ми дава сили да задам въпросът си.
- Джинджи, ако Страховитият е толкова опасен и е на свобода, защо никой не предприема действия? - казвам го на един дъх. Въпреки това не смея да си поема кислород от страх, от отговорът му, от Себастиан.
Стареца изглежда видимо изненадан от въпроса ми. Започва да потрива замислено наболата си брада. Винаги съм мразела този звук, поради което настръхвам.
- Защо питаш... - промърморва той. Винаги е бил от хората, които си отварят очите и премислят бъдещите действия. Знам, че той няма да избяга от въпроса ми, както правят другите възрастни. - Хората се страхуват да се заемат със сериозните неща. С важните неща. Интересуват ги само, кой с кого се е скарал, какво могат да присвоят и как да навредят на другия.
Думите са достатъчни да ме объркат. Но проследявам замисъла му.
- Искаш да кажеш, че просто не желаят да поемат грижата за нещо толкова неприятно като Страховитият? А искат да продължат да се занимават с интересите си? - той се усмихва на схватливостта ми. Кима в отговор.
- Именно. - вглежда се в мен с присвити очи. Надушил е страховете ми или ме подозира. - Ала няма защо да се боиш. Страховитият е безполезна твар, която само се опитва да привлече вниманието ни. - не ми харесва безцеремонния му тон. Джинджи не се държи така. Защо каза това сега. Стареца винаги прави нещо поради причина. Какво го накара да каже това? Какво? Какво? Какво?
Усетих как Себастиан се отдръпна от мен. Рязко.
Тогава го проумях.
Джинджи усети Себастиан. Не се взираше в мен, а в него. Нима Джинджи виждаше Себастиан?! Не бе възможно! Нямаше начин! Или не всъщност имаше. Джинджи беше Притежател, никой не знаеше каква е способността му, но той е бил някога от Пазителите. Никога не продумваше за тях. Те бяха най-мистериозни. Бе ми казал, че е дал клетва за мълчание.
- Имаш две седмици да решиш! - предупреждава ме Себастиан. - А това тук, което ще направя е само началото, ако не приемеш! - изсъска в ухото ми. Очите ми се изцъклят в ужас.
- Отдръпни се от нея малоумнико! - крясва стареца разгневено и се мята напред. Не мога да реагирам навреме, когато двамата Притежатели се хвърлят един към друг. Себастиан става видим. Изглежда ужасно. Нищо чудно, че изглежда така. Нали е Полудял.
- Лена! Напусни стаята! - кресна ми собственика на магазина. Юмрукът му се забива в челюстта на Полуделия. Дори не успявам да се възпротивя на Джинджи, когато Полуделия ме сграбчва за ръката. Изпищявам. Той ми се усмихва зловещо. Толкова зловещо, че смразява кръвта ми. Ед вече е влязъл в стаята, като ни вижда пуска с трясък кашона на земята. Тръгва заедно със стария, за да ми помогнат. Но е късно. Себастиян натиква в устата ми две странни таблетки в кърваво червен цвят. От изненада се задавям с тях и ги поглъщам.
Съжалявам заради това моментално.
Колената ми омекват от силна болка. Очите ми се разширяват до толкова, че заплашват да изскочат от орбитите си. Сякаш нещо гърми в ушите ми. Писвам. Ръцете ми автоматично се озовават притиснати в главата ми. Започвам да горя. Не буквално, но такова е усещането. Сякаш във вените ми започва да тече лава. Кара вените ми да изпъкват. Кръв шурва от очите, носа и ушите ми. Болката е толкова силна, че се срутвам. Всичко пред очите ми пулсира в червено. Агонията отнема дъхът ми. Горя! Изгарям! Боли! Толкова много боли, че започвам да се извивам. Забивам нокти в кожата си. Крещя, не виждам нищо. Не чувам нищо. Всичко е червено. Не мога да мисля. Имам чувството, че милиарди ножове се забиват в тялото ми и разрязват плътта ми. Толкова е унищожително усещането, че подбелвам очи и губя съзнание.
Всичко, което помня е тъмнина. Тъмнина. И само тъмнина.
От автора: Здравейте хора! Много се извинявам, че чак сега пускам главата. Всичко е от мързел и от ученето, тъй като в момента ни оформят по предметите и знаете как всеки гледа да си повиши оценката в последния момент И така, искам много да благодаря на plami_am за дето коментира и ме подкрепя на всяка глава. Нямаш си и на идея колко много ми въздейства това за да продължа историята си. Надявам се да продължи да ви е интересна историята и ако имате въпроси относно Прокудени питайте. С радост ще ви отговоря.