Моите форумни теми

Пета глава Предупреждението Все още не мога да спя спокойно, след последната ми среща със Себестиан преди три седмици. Което значеше, че ми остават месец и седмица до моментът, в който трябва да реша дали да тръгна с него и да отключа способностите си. Не спирам да сънувам кошмари за Страховитият. Май не съм ви разказала за Страховитият подробно какъв е той. Е добре... Никой не знае истинското му име. Няма никой оцелял след схватка с него за да го опише, а тези които са го видяли откачат и посягат на живота си. Така, че реално никой не знае как изглежда. Но естествено си има слухове, че бил самият дявол. Както и да е, това е лирическо отклонение. Той изпъкна сред нас, разчу се из всички градове, дори на вражеските ни нации, вся безметежен чудовищен страх в нас. Питате се каква е тайната му? Много просто. Заличи цял един град от лицето на земята за една Нощ. Градът Зернивал от нашата нация Аларзис. Със 69 милионните му граждани. Толкова много животи. Та това са си 70% от 1 милиард. Това също не знаем как е станало, как е унищожил толкова голям град. Повечето са предположения и догадки, но Полуделите, проклетите шамани са му помогнали. И все пак това звучи невъзможно. Като се има в предвид 40 метровите стени, нашите „огради“ ни предпазват от тях. Но ето, че го е направил. Трябва да е доста умен, хитър, та да поведе Полуделите със себе си. Да ги командва. Защото Полуделите са прекалено... свободолюбиви. За тях най-ужасното нещо е да са затворени или да правят нещо по заповед на друг. Но това беше само началото на Страховитият. След като опустоши цял град, се зае да превзема други градове. Но не само Аларзис страдаше, а и Дерлимас и Утопия. Те също губеха градове. За по-малко от година той превзе 11 градове. Които между-другото още не сме си върнали. Те си продължават да бъдат територия на Шаманите. На следващата година бе довел до война. Едновременно и с трите нации. Насъска всички народи едни срещу други. Хвърли всичко в хаос. Имаше ужасяваща армия от Полудели, които не знаеха, нямаха думата „граници“ в речника. Разбира се тогава съм била прекалено малка за да си спомням това. Но именно тази война е причината да съм сираче. Както и половината деца в градът ни. Случвало се е да има и верни слухове за Страховитият, например като това, че си експериментира с деца, животни и възрастни Притежатели. Има много неща, които още са ни спестени от възрастните, но дори само тези на брой са достатъчни да ни наплашат. Но не знам до колко да съм сигурна, че Себастиян казва истината. Така де, фактът че е отключил способността си, и че се е прикрил от Обединените Сили на Аларзис си е впечатляващо, но стига... Да се е присъединил към Страховитият. До сега вече да са го хванали. Дълго време обмислях този въпроси. Все повече се убеждавах, че е просто блъф. Може просто да иска да ме наплаши да прием брака... макар в това да няма смисъл, тъй като очите му казваха, че хич не ме харесва. Въпреки това вече бях решила. Щях да му откажа. Дори и да се окажеше, че е част от армията на Страховитият, щях да откажа. Не съм глупава, че да пъхна главата си в торбата. След великото ми тричасово излежаване, Малефикус най-сетне се разбесня за мързелуването ми. - Престани да бездействаш! - репчи се тя. Плясва едно от отвитите ми стъпала. Измрънквам неодобрително. Винаги ли трябва да е толкова гръмогласна? - Време е да ставаш. Едуард те чака вече десет минути. Няколко пъти ти звъня да се будиш! - квиченето ѝ бих го игнорирала, но щом до ушите ми достига Едуард скачам бързо на крака. - Как можах да забравя?! - плесвам се по челото. Набързо започвам да оправям леглото си, докато дъртата вещица не спира да ме гледа отровно. Изцъква с език, в знак на неодобрение. - За това момче си готова да изпълзиш дори от рая в ада, ама ако те накарам да свършиш нещо за мен, ще се направиш, че не съществувам. Какво неблагодарно дете! - извъртам очи, при изказването ѝ. О, моля ти се! Та тя е самата невинност! Приключила с леглото се обръщам към нея. - Я стига! И твоето „едно нещо“ си е „едно“. Списъците ти с изпълнение на разни „неща“ са безкрайни! - изсумтявам звучно. Хуквам към банята, но подвиквам през рамо. - Колкото до неблагодарността, грешиш! Ценя го и съм противоположното на предположенията ти! - решавам да нанеса фаталния си удар. - Дори ходих до центъра изпълнен с пленници-Полудели, специално за теб! - това естествено затваря голямата ѝ уста. Тази малка победа ме ободрява чудесно за сутринта. Малка самодоволна усмивчица каца на устните ми. - Нека позная, победила си в спор с Малефикус. - отгатва Ед, веднага щом ме зърва. Май усмивката ми не е толкова малка. - Красавице, прекалено дълбоко спиш. - вече съм до него. Той улавя един мой кестеняв кичур, попит с вода. Косата ми бе мокра от душа който си взех. Ухилвам му се. - Какво да се прави. Аз съм едно истинско чудо. Мога да затворя плювалника дори на Вещицата. А и да не говорим Ти как къртиш докато спиш! - свивам невинно рамене, готова да се засмея. Винаги се изпълвам с енергия когато съм с Ед, и ме удря едно яко щастие. Разбира се блондинът е същия. Буквално лицата ни светват като се видим. Игриво той ме побутва с рамото си. Двамата се запътваме към магазинът на Джинджи. Често чиракуваме там, пък и собственика, Джинджи, е адски забавен. С Ед го обожаваме. Понякога ако печалбата е по-голяма от очакваното дори ни заплаща. Тримата до толкова сме свикнали един с друг, че може да се каже, че сме семейство. Което в една степен е най-готиното нещо, което може да ти се случи в днешно време. - Я стига! - възпротивява се той, с жалка имитация на сериозност. Гримасата му се пропуква от трептящата въздържана усмивка. Отпускам се спокойна. Все още не съм му казала за заплахата на Себастиан. Макар да ми се иска, и в същото време не. - И двамата знаем, че от теб няма по-поспалив човек. - върти очи към мен. Започваме да се смеем. - Не знам за какво говориш! - оправдавам се през кискане. - Нима? - повдига вежди той. Усмивката му отново е разтегната до уши. Едва не се стърпявам и аз да се ухиля. - Да ти напомня ли, когато ходехме на басейна и ти заспа... във водата... Във водата за бога! Кой е възможно да заспи във водата?! - саркастично и разпалено пита, въпреки това той се смее. Засмивам се и аз. - Не е- - Вярно? - продължава въпроса ми той. Най-нагло ме прекъсва. Винаги има тоя навик. - Извинявай миличка, но да попитаме Уик, да видим дали няма да потвърди. - този път очите ми се изцъклят. Ед се усмихва победоносно. - Еди, просиш си го! - зъбя се. Но той знае, че не говоря сериозно. Подкача ме още десет минути, докато вървим към магазина. За пореден път ме щипе по бузата и крещи „Помощ! Помощ! Прекалено съм ниска!“ - Сериозно! - прекъсвам поредната му тирада. - Ще те ступам! - надъхано, със заплашителен тон му казвам. Очите му блесват в развеселено пламъче. Знам, че се готви да направи още нещо. Затова предприемам действия преди него. Той стъпва на десния си крак, а аз пъхам моя между неговите. Спъвам го успешно. Той полита напред и размахва жалко ръце, в опит да запази равновесие. Тялото му пада на земята. Изражението му е като на насран. Подигравателно се засмивам. - Ах ти!- веднага скача на крака. Въпреки раздразнението си, му е смешно. Никога не сме сериозни заедно. Малефикус мрази Ед точно поради тази причина. Ако питате мен, по скоро от чиста злоба, тъй като няма верни приятели. Но може ли човек да съди другите... Започва да ме гони, побягвам с невероятна скорост. Заливаме се от смях и до секунди се оказваме пред магазина. Преди да направим дори крачка се случва нещо неочаквано. Усещам студена тръпка да лази по гърба ми. Трепвам едва доловимо. Едуард не забелязва. Но аз го усещам. Себастиан е тук. Рязко ставам сериозна. Няколко пъти Ед ме гледа тревожно. Знае, че е рядко да се умълча така. - Да влизаме. - гласът ми е по-тих вече. Съзнавам, че се паникьосвам от присъствието му. Защо изобщо е тук?! Какво иска отново от мен. Знам, че е невидим. Потръпвам, когато усещам, че е близо до мен. - Джинджи, тук сме! - провиквам се. Чудя се дали старият Притежател ще усети присъствието му, и ще внимава какво говори. Защото пред Себастиан не искам нищо да се издава. Не знам какъв е, но излъчването му е достатъчно да ме спре да му се доверя. А също ужасното му отношение онази вечер, когато открих, че е Притежател. До нас достигнаха заглъхнали неясни думи. След минутка се появява Джинджи. Стареца бе на 59 години, със сребриста, спретнато прибрана коса зад ушите, сиво-сини очи и разсечено от бръчки лице. Макар да бе възрастен все още бе в заякнала форма, което му помагаше да пренася тежките доставени кашони. Когато ни зърна се усмихна. Неговата симпатична, кривнала усмивка. Нямаше как да не се пробуди бащината носталгия. Ед се ухилва и поздравява стареца. - Здравейте деца мои. Имаме нови стоки. Помощта ви ще ми е нужна. - двамата младежи навиваме ръкави в готовност. Русолявия ми приятел се усмихва, но аз не мога. Не съм спокойна със знанието, че Себастиан е тук. С Ед влизаме във склада. Започваме да мъкнем разни кашони в магазина. През цялото време се подкачаме и аз напомням постоянно на синеокия, как се изтърси от спънката ми. Той разбира се казва, че го е инсценирал, поради което се смея. Кого си мисли, че залъгва? Познавахме се прекалено добре, за да хвана лъжата му само като погледна лицето му. За мен е като отворена книга. Когато приключваме с пренасянето остава един кашон, тримата се заемаме с подреждането. Забелязвам, че Джинджи се е умълчал, което значи, че е усетил присъствието на Себастиан. Което ме успокоява поне за малко. И ме прави сръчна в подреждането. Бърза съм. Тримата приключваме до два часа. Едуард изчезва да пренесе последния кашон, който и тримата бяхме пропуснали да забележим. С Джинджи оставаме сами. Решавам да го попитам един от въпросите , които ме измъчват три седмици. - Джинджи? - Да? - поглежда ме очаквателно. Преглъщам. Оказва ми се трудно да го попитам подобно нещо. Очите му не се откъсват от мен, което още по-малко ми помага. Отварям уста. Но после я затварям. До момента, в който не усещам как някой диша във вратът ми. Потръпвам от ужас. Себастиан! Замръзвам на място. Не смея да помръдна и инч. Допрял е устни до тилът ми. Усещам усмивката му. Отвращавам се, което ми дава сили да задам въпросът си. - Джинджи, ако Страховитият е толкова опасен и е на свобода, защо никой не предприема действия? - казвам го на един дъх. Въпреки това не смея да си поема кислород от страх, от отговорът му, от Себастиан. Стареца изглежда видимо изненадан от въпроса ми. Започва да потрива замислено наболата си брада. Винаги съм мразела този звук, поради което настръхвам. - Защо питаш... - промърморва той. Винаги е бил от хората, които си отварят очите и премислят бъдещите действия. Знам, че той няма да избяга от въпроса ми, както правят другите възрастни. - Хората се страхуват да се заемат със сериозните неща. С важните неща. Интересуват ги само, кой с кого се е скарал, какво могат да присвоят и как да навредят на другия. Думите са достатъчни да ме объркат. Но проследявам замисъла му. - Искаш да кажеш, че просто не желаят да поемат грижата за нещо толкова неприятно като Страховитият? А искат да продължат да се занимават с интересите си? - той се усмихва на схватливостта ми. Кима в отговор. - Именно. - вглежда се в мен с присвити очи. Надушил е страховете ми или ме подозира. - Ала няма защо да се боиш. Страховитият е безполезна твар, която само се опитва да привлече вниманието ни. - не ми харесва безцеремонния му тон. Джинджи не се държи така. Защо каза това сега. Стареца винаги прави нещо поради причина. Какво го накара да каже това? Какво? Какво? Какво? Усетих как Себастиан се отдръпна от мен. Рязко. Тогава го проумях. Джинджи усети Себастиан. Не се взираше в мен, а в него. Нима Джинджи виждаше Себастиан?! Не бе възможно! Нямаше начин! Или не всъщност имаше. Джинджи беше Притежател, никой не знаеше каква е способността му, но той е бил някога от Пазителите. Никога не продумваше за тях. Те бяха най-мистериозни. Бе ми казал, че е дал клетва за мълчание. - Имаш две седмици да решиш! - предупреждава ме Себастиан. - А това тук, което ще направя е само началото, ако не приемеш! - изсъска в ухото ми. Очите ми се изцъклят в ужас. - Отдръпни се от нея малоумнико! - крясва стареца разгневено и се мята напред. Не мога да реагирам навреме, когато двамата Притежатели се хвърлят един към друг. Себастиан става видим. Изглежда ужасно. Нищо чудно, че изглежда така. Нали е Полудял. - Лена! Напусни стаята! - кресна ми собственика на магазина. Юмрукът му се забива в челюстта на Полуделия. Дори не успявам да се възпротивя на Джинджи, когато Полуделия ме сграбчва за ръката. Изпищявам. Той ми се усмихва зловещо. Толкова зловещо, че смразява кръвта ми. Ед вече е влязъл в стаята, като ни вижда пуска с трясък кашона на земята. Тръгва заедно със стария, за да ми помогнат. Но е късно. Себастиян натиква в устата ми две странни таблетки в кърваво червен цвят. От изненада се задавям с тях и ги поглъщам. Съжалявам заради това моментално. Колената ми омекват от силна болка. Очите ми се разширяват до толкова, че заплашват да изскочат от орбитите си. Сякаш нещо гърми в ушите ми. Писвам. Ръцете ми автоматично се озовават притиснати в главата ми. Започвам да горя. Не буквално, но такова е усещането. Сякаш във вените ми започва да тече лава. Кара вените ми да изпъкват. Кръв шурва от очите, носа и ушите ми. Болката е толкова силна, че се срутвам. Всичко пред очите ми пулсира в червено. Агонията отнема дъхът ми. Горя! Изгарям! Боли! Толкова много боли, че започвам да се извивам. Забивам нокти в кожата си. Крещя, не виждам нищо. Не чувам нищо. Всичко е червено. Не мога да мисля. Имам чувството, че милиарди ножове се забиват в тялото ми и разрязват плътта ми. Толкова е унищожително усещането, че подбелвам очи и губя съзнание. Всичко, което помня е тъмнина. Тъмнина. И само тъмнина. От автора: Здравейте хора! Много се извинявам, че чак сега пускам главата. Всичко е от мързел и от ученето, тъй като в момента ни оформят по предметите и знаете как всеки гледа да си повиши оценката в последния момент И така, искам много да благодаря на plami_am за дето коментира и ме подкрепя на всяка глава. Нямаш си и на идея колко много ми въздейства това за да продължа историята си. Надявам се да продължи да ви е интересна историята и ако имате въпроси относно Прокудени питайте. С радост ще ви отговоря.

Четвърта глава Скрит притежател - нов предател Все още съм разтърсена от случилото се преди два часа. Когато се прибрах мокра до мозъка на костите си, Малефикус откачи. Накара ме да се изкъпя, което направих и с удоволствие. Уви в момента съм отчаяна. Седя до синът на семейство Дъстлинс. Кълна се, това момче е по-зле и от Полуделите. Толкова е досаден, че ми се приисква да избягам. Но още при тази мисъл леля ми ме стрелва предупредително с поглед. Знае какво си мисля прекалено добре. Но това не я прави четец на мисли. Напротив. Тя е още Спяща. Като мен. И като досадника до мен. - Наистина е невероятно, че такъв красавец като мен те удостоява с вниманието си. - отвръща той. Подбелвам очи. Чудя се какво съм сторила в предишния си живот, та да страдам така. Отпуснал ръката си на облегалката на стола ми, той се взира в мен старателно. За момент като чели зървам нещо в очите му, но е толкова за кратко, че не го разчитам. Потискам хапливия си език да не забълва от устата ми и го поглеждам с фалшива усмивка. - Себастиан, не мисля, че е и нужно да ме удостояваш с вниманието си. - усмивката ми трепва, стиснала съм очи за да не разчете емоциите ми. - Не се тревожи скъпа, тъй като си красива, днес поне ще ти отпусна малко от вниманието си. - извръщам лице към Малефикус и въртя очи към нея. Отчаяна съм. Тя се опитва да ми отмъсти за онзи път, когато отказах да сгъна дрехите на брат ми и ѝ се наложи тя да го прави. Тя само поклаща глава, лепнала мазна, „сладка“ усмивка. Готова съм да си тегля ножа. На този задник самочувствието му стига до космоса. Въпреки, че семейството му е знатно, това не значи, че той трябва да е такъв кретен. Поглеждам го. Красавец е, но същността му е гнила. Смешното е, че си приличаме. И двамата имаме черни коси, неговата е къдрава, моята права. Сините ми очи са огледални на неговите. Устните ни са плътни и пълни, моят нос е правилен, но неговия е прав. Приликата си е смразяваща, дори бих казала. Докато го гледам отново ми се струва че нещо мрачно се мярка в очите му. Но е по вероятно да си въобразявам. - Миличка - обръща се към мен майката на Себастиан, г-жа Дъстлинс (Кармен) - как мина на центъра? Чух, че този път не е било толкова зле, в сравнение с миналия път. - така си и беше. Този път си беше направо спокойно, сравнение с Онзи път. Отпращам неприятните спомени, които нахлуват в главата ми. Насилвам се да се усмихна. - Да. Този път не бяха толкова „ентусиазирани“. От улицата, на която бях имаше само един пострадал. Подпален продавач. - опитвам се на бързо да обясня и се моля да не ме помоли за подробности. Очите на жената са зелени, проблясват като котешки очи и ми напомнят за Дивата нощ. Съзнавам, че тя подозира нещо. - Така ли? Значи не са те атакували? - придобива изненадано изражение. Намразвам това семейство. Те са лицемерни. Тя много добре знае какво се е случило. Иска да го разкажа за да анализира дали съм се отключила. Дали продължавам да съм Спяща. Тя умее да гледа спомените ти. Нейната способност е специална, тя е от Висшите (една от причините да я мразя). За да може да види спомените ми, обаче, трябва да говоря за случката. Това е нейната слабост. И въпреки това ме побиват тръпки. - Нападнаха ме, през цялото време се опитваха да ме ранят, но двама Ловци ме спасиха. - старая се лицето ми да не издава никаква емоция. Спомням си онова момче - Полудял, което ме спаси и се опита да ме зарази. - Ще ме извините ли, имам нужда да се освежа. - изправям се от масата. Малефикус ми кима, явно е в добро настроение. Мъжете Дъстлин ми се усмихват добродушно, докато Кармен ме гледа смразяващо. Искам да избягам. Всичко това е плоска лъжа, просто г-жа Кармен ме плаши. Усещам как се опитва да се добере до спомените ми. Изхвърчам от трапезарията. С бързи крачки излизам от къщата. Тръгвам да вървя към къщата на Ед, но се заковавам на място. - Ти... ка-ка-к? - заеквам и отстъпвам назад стресната. Пред мен стои той. Как се появи тук? - Ти не беше ли Спящ, Себастиан? - питам с леден тон. Фактът, че е тук е повече от ужасяващ и всичко това значи само едно. Той е отключил способността си. Няма как да излезе преди мен, тъй като когато напуснах трапезата беше още там, а изходът от къщата е само един. Сините му очи блесват присмехулно. На моята възраст е. Убедена съм, че е минал през Лабораторията..., но не споменаха името му на Притежател. - Вече не. Преди месец открих способността си. - втренчвам се в него. Отварям уста да кажа, че не бе в списъкът, но той ме изпреварва. - Баща ми направи така, че да ме пишат Спящ. - звучи самодоволен. През главата ми спринтират какви ли не мисли. Всичките за това дали семейството му не са Полудели и как са се скрили толкова добре. Прекалено съм шокирана за да отстъпя назад, когато той ме приближава. - Как? - дрезгаво се рони от устата ми. - Невидим. - свива рамене той. Усмивката му е повече от доволна. Само докато го наблюдавам съзнавам, че той е опасен. Вече не е задръстения, самовлюбен Себастиан. В него има някаква коренна промяна. - Способността ми е да ставам невидим. Казах им, че ще отида до тоалетната. А сега, ето ме тук. - разперва широко ръце. Сърцето ми ускорява ритъм. - Защо дойде? - питам шепнешком. Толкова сила имам за да възпроизведа думите. Скъсява още повече разстоянието между нас. Ледени тръпки пробягват по гръбнака ми, ускоряващи пулса ми. Имам лошо предчувствие. Дели ни една крачка. Висок е, налага ми е да вдигна брадичка, за да го погледна в очите. - За да ти отправя предложение. - потръпвам. Не мога да помръдна. Съзнанието ми крещи да бягам, ала тялото ми не слуша. - Предложение? - гласът ми е изпълнен с напрежение. - Мога да ти помогна да отключиш способността си, но - прави дълга пауза, която ми навява усещането, че е лоша - ще трябва да приемеш предложението ми за брак. - тези думи снемат въздуха от дробовете ми. Точици започват да плуват пред очите ми. Сигурно не съм чула правилно. Опитвам се да се залъжа. - Моля? - изражението ми е толкова ужасено, че той започва да се смее. - Ти трябва да приемеш да си ми жена, за да ти помогна със способностите ти, дори ако поискаш може да те впиша като Спяща. - кръвта ми се смразява. Той луд ли е? Корема ми се свива болезнено на топка. - Какво целиш? - задъхвам се от въпроса си. Няма и капчица следа от разум в изражението му. Просто всичко се усмихва в него зловещо. - Има предсказание за теб и мен, способността ти ще е една от най-редките. Ще бъде доста полезна. Затова ми трябваш. - думите му са като шамар за мен. - Полудял ли си? - питам направо. Ледено спокойствие ме обгръща. В този момент съзнанието ми е чисто, ясно. Виждам всичко така както е. Налудничав блясък танцува в очите му. Нещо в стойката му не е както трябва. Носи сако с прекалено дълги ръкави. Което ме води до мисълта, че се опитва да скрие нещо. Той пристъпва от крак на крак. Въпросът ми го хваща неподготвен. Недостатъчен е обаче, да го стресне и да се отдръпне от мен. Сграбчва ме за китките с цялата сила, на която е способен. Очите му са изпълнени с омраза, агресия и нещо по-тъмно, черно и лепкаво. Нищо от това не вещаеше добре. Очевидно родителите му не знаеха за това, че е заразен с лудостта. Това, което крие под ръкавите е именно белега на шаманите. Той е Полудял. - Отвори дума за това - заканително заговаря той. Злокобно се надвесва над мен. Сърцето ми заплашва да изскочи, готова съм да побягна, но здравия му захват не ми позволява. Застига ме клаустрофобия. От стискането му изохквам тихо. Никой от улицата не поглежда към нас. Което ме навява на мисълта, че ако докосне някого може да го направи невидим като него самия. Ръцете ми посиняват. Спрял е циркулацията на кръвта ми. Ръцете ми изтръпват болезнено. Боцкат ме иглички. Но аз не обръщам внимание на това. Изпитвам ужас от него. Как се бе променил така. Успя да ме заблуди от самото начало, та чак до сега. - Ще се погрижа приятелите ми да си поиграят с теб. - довърши заканата си със съскащ, гневен глас. Думите му потвърдиха съмненията ми. Той е Полудял. Един от тях. - Ще ти оставя време за размишление. Два месеца. Ако не приемеш, ще те пречупя. Ще се заема първо със семейството ти, а накрая с теб. Ти ще си шедьовъра ми. - отхлабва хватката си, но още не ме пуска. Стъписана съм, за да реагирам както трябва. - Когато отключим способността ти, ще напуснем Аларзис. Страховитият ни очаква. И теб и мен, и другите деца и новаци. - сърцето ми спира да бие. Очите ми се разширяват в шок. Нищо не може да опише ужасът ми в момента. Той е Притежател, поредния нов предател. Убеден е, че ще приема след два месеца предложението му. Знае го. А тези два месеца са за да се сбогувам със стария си живот. С хората, за които ме е грижа, и които обичам. Съдбата ми е предначертана? Себастиан е уверен в отговора ми. Себастиан е предател. Тези мисли не спират да се въртят в главата ми. Мислите ми са пълен хаос. Нима Страховитият планира да се въздигне? Какви са плановете му? Не съм само аз, тази която завличат надолу. И други деца са в това положение несъмнено. Дори избягал сам от затвора, хората щяха да го игнорират. Никой не знаеше пред каква опасност се изправяме. Но щом Себастиан е Полудял, щом Себастиан е предател... то той не е единствения. Себастиан... Бележка на автора: Хейййй хора! Надявам се новата глава да ви хареса. И ако може да оставите по един коментар Ако имате въпроси относно историята питайте, а също ако имате критика относно някой момент от главата, радвам се да го споделите с мен.

Трета глава Хаос - Да не пропуснеш нищо от списъка! - подвиква ми леля ми. Извъртам очи. - Няма! - тръшвам вратата. С бавни крачки се запътвам към центъра на града. Мястото, където ще намериш всичко, което ти трябва. Денят е слънчев и приятен. Поглеждам към струпаните апартаментни, скромни сгради. Наредени са като войничета, което ме кара да се смръщя. Всичко е толкова... толкова под контрол. Улицата е пълна със сергии на разни лечители. На всяка една има най-различни билки, чиито аромат е толкова силен, че предизвиква кехавици на минувачите. По пътя ми се мярват няколко познати, поздравяваме се, разменяме си по няколко думи, като най-задавания им въпрос към мен е дали съм открит Притежател, но им отвръщам, че съм Спяща. Те се усмихват и продължават по пътя си. Въздъхвам. В мен отново се случва сборичкване между двете мои желания, които здраво си противоречат - искам да съм Притежател, да съм отключила способността си, и в същото време не искам. Не може ли след като открия способността си, да си продължа нормално живота. Защо е толкова задължително да се включа към Консорциумът или Бранителните граници? Едва на седемнадесет съм, как може да очакват от мен да работя за нацията си на такава възраст. Бях чела в старите книги, че децата до 18 годишна възраст са имали детство, играли са и са правели това, което им е на душата. А сега? Сега само се опитват да ни вкарат в армията, още на пет годишна възраст. - Лена! - някой ме вика. Обръщам се ухилена, разпознала гласът. До мен дотичва най-добрия ми приятел Едуард. Задъхан от бягането, подпира ръце на колене, докато хване дъхът си. - Здравей Ед! - поздравявам го с все така ослепителната си усмивка. Той ме поглежда едва след минута, лицето му е червено. - От колко време те викам. Глуха ли си бе жено? - капчица пот се спуска по носа му. Сините му очи са засмяни, но изражението жалко престорено на сърдито. Засмивам се. - Чак сега те чух, и пак ще ти го повторя не ставаш за актьор! - закачливо сръчквам носа му със пръст. Усмивката вече се е плъзнала по устните му. Очите ми попадат на рошавата му, руса коса. Винаги му е сресана и това привлича вниманието ми сериозно. Чак сега забелязвам, че бежовата му тениска е раздърпана на места. - Какво се е случило с теб? Той ми се хили насреща с неговата от-ухо-до-ухо-усмивка. - Явно все пак спечелих облога. - от думите му замръзвам на място. - Неее! - проточвам думата драматично, преди да се засмея. - Не ми казвай, че е хлътнала по теб? - кикотът му е достатъчен, за да разбера, че е точно това. - Не може да бъде! Нима Калик е хлътнала по теб?! - Естествено!- показва ми бицепс. - Кой ще устои на това и това - посочва и лицето си. Вместо отговор, го удрям по ръката. Продължавам към центъра. Знам, че той ще ме последва. - И как това обяснява видът ти? - саркастично го питам. Той повдига вежди. - До сега ме гонеше. - свива рамене, сякаш това не е от голямо значение. - Та, накъде си тръгнала толкова рано. - застава до мен. Въпреки дългите си, грамадни крака успява да върви в такт с моите малки, бавни, крачки. - Към центъра. Леля ми ме събуди, за да напазарувам. Тя отново прави обедна среща със семейство Дъстлинс. - докато говоря, той рязко спира. Русолявите му вежди се сключват. - Не ми казвай, че дъртата вещица отново ще се опитва да те сватоса със сина на Дъстлинс? - изглежда раздразнен. Подсмивам се. - Не е нищо ново. - отбелязвам. Отново започвам да крача, но той рязко ме хваща. Принуждава ме да спра. - Чакай, чакай, чакай, на центъра ли каза, че отиваш? - невярващо ме пита. Въздъхвам. - Да. - Но нали знаеш, че днес ще прекарват през центъра кереваните с шаманите?! - изненадвам се от рязката промяна на тона му. Истерия се долавя в гласът му. Изражението му става загрижено и покровителствено. Кимам му в отговор. - Няма да те пусна! Помниш ли какво стана последния път?! - думите му доведоха неприятни спомени в съзнанието ми. Завърта ме, така че да застана с лице към него. Хваща ме за раменете, готов да ме разтърси, сякаш съм малко, беззащитно, глупаво момиченце. Преглъщам трудно. За момент губя дар слово. - Трябва. - отговорът ми е тих, поради което му се налага да се наведе към мен за да ме чуе. Сините му очи стават още по-сини, от тревогата пълзяща в тях. Налага ми се да се отскубна от него със сила. Знам, че се тревожи за мен, дори аз се страхувам. Но заповедите на леля ми са задължителни за изпълнение. - Знаеш, че Малефикус ще ме убие ако не изпълня поръчката ѝ. - очите му проблясват при прякора на леля ми, Малефикус - идва от латински, преведено вещица. С Ед ѝ викаме вещицата на латински, за да не ни разбере. Била е прокълната от един Притежател да не разбира ни една дума на латински, тъй като често го била обиждала на този език умишлено, защото той не го е знаел. Изражението му ми казва, че не иска да ме пуска да отида там. Свива розовите си плътни устни. Винаги го прави, когато се чувства в безизходица. Насилвам се да се усмихна и хващам една от ръцете му нежно. Стисвам я здраво. Той разбира, че и аз не искам да ходя днес на центъра, но нямам избор. - Този път ще внимавам и ще се пазя по-добре от Онзи път. Обещавам! - той няма друг вариант освен да се примири. - Ще дойда с теб тогава. - казва решено той, но го спирам. Малоумник! - Майка ти ще те убие ако разбере, че си ходил в центъра точно днес. Не искаш да ѝ докараш инфаркт пак, нали? - опитвам се да го вразумя. Гласът ми добива истеричен отенък. Винаги е бил прекалено импулсивен. Не искам да го навличам като предишния път в хаоса. Отново се усмихвам насила, прегръщам го и му прошепвам, че всичко ще бъде наред. Знам, че се чувства безполезен и смазан, поради което побързвам и се отдалечавам от него. Ние сме най-добри приятели от осем години. Това е човекът, на който вярвам най-много. Повече отколкото на собствения си брат. Никога няма да забравя запознанството ни, по време на Лабораториите, на теста на Притежателите, там където те проверяват дали имаш дарба. Да си Притежател, значи да имаш дарба, способност, заради която президентът ще те използва. След десет минутно вървене се озовавам на главната улица. Днес е сравнително пуста. Едва се мяркат хора. Всичко това е заради арестуваните шамани, които биват прокарвани от тук. Хората са се изпокрили, по отклонените улички и пазарчета. Уви на центъра се намират повечето неща, които ми се налага да купя. Проблемът е, че само там ги има. Няколко камиона и керевани ме подминават. Тук все още не се е задръстило. Трябва да побързам, преди главната улица също да се напълни с тези чудовища. Не ме разбирайте погрешно. Все още не сме открили Притежатели с нулираща дарба, прекалено малко са. Едва 13 са в света. Популярни са именно заради рядката си способност. Но в нашата страна ние нямаме. Което значи, че шаманите доста си щуреят докато ги заведем до подземните затвори, където са със специални железни решетки, които също нулират дарбите. Специално направени от Нулиращите Притежатели. Когато пристигам, вече се плаша. Там са само продавачите, които не спират да се оглеждат подозрително. Когато ме виждат изглеждат облекчени. Сякаш е добре, че виждат поне един нормален човек. Започвам да пазарувам от тях. Всички се бавят, което ме дразни. Защото вече централната улица на центъра, започва да се задръства с керевани и черни джипове. Стягам се. Паника ускорява пулса ми. Чувам се да казвам на продавачите по-бързо. Приключвам с поръчката на Малефикус и бързам да си тръгвам. Тамън си мисля, че ще се измъкна, когато един от портокалите на щанда, до този на продавача, от който пазарувах последно, полита към мен. Стисвам торбите и клякам рязко. Плодът се забива в стената с такава сила, че се разпръсква във всички посоки. - О боже мой! - шепна аз изплашно. Очите ми попадат на един от кереваните със шаманите, теме гледат и ми се хилят. На повечето им липсва по някой зъб. Но на всички очите им блестят с налудничав блясък. Преглъщам. Сърцето ми бие оглушително. Ставам и бягам да се скрия от погледите им. Но задръстването вече става огромно. Навсякъде виждам зловещи ухилени лица. Повечето покрити с кръв от схватките с Ловците. Те промушват ръцете си през решетките на колите и ги движат, така сякаш използват способностите си. Изненадвам се, че сред Полуделите има и деца. От пет годишни нагоре. Но и те ме гледат хишнически. Торбите ми започват да тежат цял тон. На хората сергиите започват да се тресат, да избухват пожари, да хвърчат светкавици и какви ли още не странности. Искам да пищя, но това ще им достави още повече удоволствие, затова просто стискам зъби. Задъхвам се адски много. Чантите са убийствено тежки, сякаш нося скали вътре. Странна дълга коса се увива около глезена ми и ме спъва. Пускам бързо чантите за да не се разпилеят, просвам се на земята по лице. Изохквам. Наоколо цари пълен хаос. От някъде изниква вода и ме полива цялата, толкова е студена, че изписквам. Дрехите ми полепват по мен, косата на масури по лицето също. Чувам подигравателните им смехове и унизителни подсвирквания. Лукавите усмивки, които посрещат погледа ми, щом ги поглеждам. Забавляват се с мен. Още има време преди да започнат с бруталните си атаки. Ужасявам се. Изправям се рязко, грабвам чантите, които отново са с нормалната си тежест. Побягвам. Но асфалта се повдига на бабуна. Препъвам се, но не падам. Продължавам да бягам. един от ловците минава с мотор и удря с ток няколко каравани. За момент атаките спират, а лицата на Полуделите се гърчат. Те го заслужават. Те са чудовища! Действията им го доказват. Треперя. Стомахът ми се свива. Адреналина ми се е покачил. Нещо проблясва. Поглеждам в страни и виждам към мен да лети остро парче метал. Насочило се е право към сърцето ми. Стисвам очи, мислите ми ме водят към въображението ми как умирам. Чувам няколко от Ловците да се мъчат да ме спасят. Нищо не спира летящия към мен метал. Треперя. Свършена съм. Трябваше да послушам Ед. Ще умра. Те наистина са чудовища. Те са убийците на родителите ми! Чува се странен звук. Сякаш земята скърца или стене. Разтваря се дупка и аз падам в нея. Точно в секундата преди метала да ме прониже. Той се забива в тухлената стена, на сградата до мен. Появява се пукнатина в стената. Знак, че сградата боже да се срути скоро. Аз съм в дупката. Чувам стъпките на Ловците. Двама от тях показват главите си. - Дай ръка! Ще те издърпаме! - вдигам треперещо ръце и те ме издърпват. Улицата и кереваните се появяват в полезрението ми. Ловци на мотори минават през всички превозни средства със шамани и с електрическа пръчка ги разтърсват. Чува се пращенето на електричеството и писъците на Полуделите. Лека миризма на загоряла кожа достига до ноздрите ми. Отвратителна е. За момент ми дожалява за шаманите, но те са си виновни. Те си го заслужават. Някой от тях се опита да ме убие. - Върви си преди да е станало по-зле! - вика ми другия. Избухва пожар на последната сергия, заедно с продавача. Поставям ръце на устата си със широко отворени очи. Продавачът! Бутат ме да си вървя. Случайно очите ми попадат на един кереван с роби. Там са само хлапета на моята възраст или по-малки с 2-3 години. Едно момче се взира в мен. Лицето му е в кръв, убедена съм, че не е неговата. Очите му са светло-кафяви скроени от танцуващи сенки в тях, косата му е с цвета, на есенни листа, точно преди да се отронят. То ми се усмихва лукаво и ми показва ръката си, в която държи буца пръст. Създава моя фигурка от нея и ми намигва. Разбирам, че той е моят спасител от летящия метал. Ужасявам се. Той е Полудял! Той е чудовище! ... Но той ме спаси... Шаман, чудовище, Полудял ме спаси... Но това е защото е Полудял. Не знае сам защо го прави. Ловец ме качва на мотора си и ме отдалечава от Хаоса, създал се на Центъра. И този път едва не изгубих живота си. Отново оставам разтреперана от преживяното. В джоба ми се появява нещо тежко. Стряскам се. Бъркам с ръка и едва не изпищявам. В джоба ми има буца пръст, Онази буца пръст в ръката на Полуделия. Изхвърлям я бързо, в страх да не се зараза с неговата Лудост. Хей хора, сорка за забавянето. Надявам се да ви хареса. А относно до Лабиринтът, Дивергенти и Игрите на глада, честно да ви кажа нямат нищо общо с историята ми, реално погледнато тя ми дойде като идея от един сън :дд А за тези, които ако още не са разбрали: Притежател е човек с дарба. Ако може оставете по един коментар, за да знам за мнението ви. А също ако имате критики, радвам се да ги чуя.

Втора глава Въведение Идващата светлина от прозореца в стаята дразни очите ми, въпреки, че не съм ги отворила. Светлината е ярка. Смръщено се завъртам по корем на леглото и покривам главата си с възглавницата. - Ставай Лена! - досаден глас кръжи в стаята ми. Не искам да ставам. Не и след тежките два изморителни дни във лабораторията. Резултатът се оказа отново отрицателен. Нищо изненадващо. Консорциумът и президентът сигурно са ядосани, че от десет хилядите деца в града само 751 се оказаха със способности. Радвам се, че още не съм си отключила способността. Не желая да се включвам в Обединените сили на Аларзис. Не е за вярване, че Аларзис, нашата „миролюбива“ нация е започнала нова война със съседите ни - Дерлимас и Утопия. Реално сме три нации, обитаващи земята. Всички воюват за територии. А президентите ни се перчат, кой има повече Притежатели от другите. Никой не се интересува, че Страховития е избягал от подземния затвор. Или по-вероятното, никой не желае да обърне внимание. Хората предпочита да си затварят очите, избягват истината. Правят се, че той не съществува. Лошото са шаманите извън градовете ни. Нищо страшно не ти се случва ако си седиш в укрепналите градове. Те са обградени с 40 метрови огради, плътни до толкова, че да скриват залеза. Никога не съм виждала залез, както и повечето от нас. Ето каква е истината за този ужасен свят. Изминали са три века от както науката и човечеството се разви до невиждани висоти. Преди смятахме шаманите за измет, сега също ги смятаме за такива, но ги и разбираме вече. Всичко започва зле, когато човечеството се разделя на две раси. Здравомислещите и Полуделите. Ние сме Здравомислещите, а шаманите Полуделите. Преди шест века не знаехме, че всички притежаваме способности. Знаехме само за полуделите, още от тогава ги наричахме шамани. Бяха чудовища, експериментираха си с всичко живо, животни, хора, природата. Именно те унищожиха Атлантида, осмия континент. Като предизвикали огромни земетресения, които разкъсали земите, после гигантски вълни се нахранили с късовете оцеляла земя, запращайки ги в търбуха на океана. Шаманите са правели ужасяващи неща и още ги правят. Но истината кошмарна и гадна ни застига едва преди два века, когато се оказва, че всички имаме дарби, само че в повечето случаи хората не успяват да ги отключат, наричат ни Спящите, тези които не се открили способностите си. И в трите нации най-важните постове, Бранителните граници, са различни: Защитниците - тези, които бранят границите на града, от вътрешни и от външни опасности. Търсачите - онези, които търсят информация за миналото ни, казано на кратко археолози. Ловците - онези, които пращаме извън границите, в Пустошта, за да ловуват и избиват Полуделите. Пазителите - те са най-странни, реално никой не знае какви са точно. Винаги взимат в редиците си притежатели с необичайни способности. След време взетите под тяхно управление новаци изчезват безследно. Никой нищо не знае, освен Тайният консорциум, който работи за президента ни. И не на последно място - Висшите - тези, за които правилата не съществуват. Могат да правят каквото си решат, но са задължени да извършват разни актове, за да залавят бунтовници, вмъкнали се от Пустошта, тоест шамани. След откритието на способностите ни, започва масово обучение, с което да ги отключим. Науката се развива в друга посока. Появяват се учените, започват масови открития и изобретения. Развиват се уникални съоръжения, които можеха да се ползват само от тези със способностите. Ако нямаш поне един Притежател в семейството, си прецакан. Трябва да плащаш за енергийните кутии, захранващи съоръженията, които са адски скъпи. За щастие ние имаме брат ми. „Чудото“ на семейството. Уникалния в родата. Неговата способност е една от най-силните, той притежава телекинезата, умее да мести с ума си разни предмети. Работи за Ловците. - Ставай! - казва ми леля ми. - След два часа ще дойдат семейство Дъстлинс, трябва да побързащ и да напазаруваш! - дърпа одеялото ми. Измрънквам, недоволна от студа, който рязко ме обгръща. Свивам се на топка в опит да се стопля. В такива моменти наистина мразя леля ми, въпреки, че поема грижите за мен и брат ми от както родителите ни са мъртви. - Ставам, ставам. - мърморя сънено, макар да не помръдвам. - Бъди внимателна, днес ще минават военните керевани с изловени шамани. Знаеш, че обичат да се закачат. - при чутото скачам стреснато от леглото. - Днес ли? Но нали спряха да ги прекарват през центъра на града? - гласът ми трепери. Изпитвам ужас, че отново ще стана свидетел на онези сцени, сходни на предишните, когато минаваха окованите шамани. - Няма как. Задръстило се е с изловени. - клати глава тя. Гърлото ми пресъхва и вече се чувствам напълно будно. Иска ми се да се скрия под леглото и да не излезна, докато не преминат чудовищата, но леля ми няма да ми позволи. - Оправяй се. С тези думи напуска стаята ми. Иска ми се да се разпищя. Сърцето ми бие бясно в гърдите. Мисълта да вървя по улиците, през които ги водят всява страх в мен, голям и достатъчен да ми помогне да побягна със скоростта на светлината. Срещата ми с тези Полудели е неизбежна... от автора: Здравейте, ако може изказвайте си мнението за да знам дали да пускам нататъчните глави. Не се притеснявайте да критикувате, критиките са добре дошли при мен, ще ми помогнат да се усъвършенствам

Първа глава Стоях на един от столовете подредени в многото безкрайни редици, изпълнени с изплашени деца като мен. Нямахме осемнадесет, варирахме от десет до седемнадесет годишни. Аз бях на 17. До мен стоеше русокосо момче, което бе толкова нервно, че от гризането на ноктите си бе стигнал до живеца. Аз се стараех изражението ми да е безизразно. Виждах как униформените мъже минават през редиците и отвеждат по някое изплашено хлапе насила от залата. Гърлото ми пресъхва, когато един от униформените решава да мине през нашата редица. Дланите ми лепнат и треперят, притискам ги в бедрата си. Втренчвам се напред. Чувам как стъпките му приближават. Спира на две седалки от мен. Не смея да погледна. До момента, в който чувам писъците на едно момиче. - Не! Моля ви! Нищо не съм на правила! - тя гледа изплашено наоколо, никой не я гледаше, всички отклоняваха поглед, накрая очите ѝ попадат на моите. - Моля те, помогни ми! - изненадвам се, че тя се обръща към мен. Започва да пищи с цяло гърло докато мъжът я тегли надолу, към боядисаната врата в червено. До толкова силно пищи, че той стоварва юмрука си в лицето ѝ. Тя започва да вие, да дращи, да се мята в ръцете му, да плаче. Стискам зъби и отклонявам очи. Нищо не мога да направя - казвам си, за да потуша чувството на вина, бушуващо в мен. Стискам зъби и очи. Чува се още един писък, последван от шум на тъп удар. Момент по-късно писъците застиват. Няма нужда да погледна за да знам, че са проснали момичето в безсъзнание. Чува се влачене на тяло. Момчето до мен, онова, което си гризеше ноктите до сега, запушва уши. Започва да си повтаря неразбираеми думи ида се люлее. Знам какво се случва с него. Вече е късно. Всичко това го е подлудило. Вече няма връщане назад. Бузите му са мокри. Нов униформен се връща на нашата редица. Запътил се е стремглаво напред, към нас. Сърцето ми пропуска удар, трескаво си мисля, че идва за мен. Но не става така. Идва за момчето с ноктите. Сграбчва го грубо. То пищи, неспособно да се освободи от здравия захват на мъжа. Започва да се съпротивлява като предишното дете, момичето. Но за разлика от него, той постига нещо. Дере го за лицето, Униформата пищи и се хваща за лицето. Момчето се възползва и побягва към жълтата врата, тя е авариен изход. Опитва се да избяга. Другите униформени, двама очилати и петима пълни, бавни мъже хукват след него, зарязали работата си. Рязко си поемам въздух. Не за пръв път се случва да ни съберат в тази зала. Правят го всеки шест месеца. За да проверяват, кои от нас са отключили способностите си. Отвеждат ни един по един. Всичко е на случаен принцип. Ако сметнат, че сме полудяли ни завличат към червената врата. А ако сметнат, че сме нормални ни водят през металната сива врата. Милиони път съм минавала през сивата врата, където ми инжектират прозрачно-синя течност на рамото ми. Изпадам в безсъзнание и се събуждам в една от лечебниците. Винаги става така. Кръвта бумти в ушите ми когато един от охранителите идва при мен. Кима ми да стана. Краката ми треперят. Моля се да не забележи. За сега всичко е наред, защото не ме влачи, а вървя след него. Това е знак, че ще мина през сивата метална врата. Новините са добри. Минавам през сивата врата. Знам процедурите нататък. Водят ме в някакъв кабинет, стерилно бял. Там има метална маса, шкаф на колелца, в който се намират всички инструменти. Докторката ми се усмихва мило, но това не е достатъчно да пусне възела в стомаха ми. Не мога да спра да се взирам в грамадната, продълговата игла, която ще ми направи белег. Има промяна в нея. Преди бе малка, а сега е голяма. Потръпвам. Желанието в мен да избягам се усилва с всяка крачка към масата. Поемам си въздух толкова рязко, че ме заболяват дробовете. Пулсът ми е ускорен. Потя се. Изплашена съм. Не знам какво да правя. Не искам да сгафя. Не искам да попадна от страната с червената врата, затова стискам юмруци и продължавам. - Легни. - усмихва ми се жената в престилката. Послушно върша това, което ми е казано. Отпускам се на масата. Студенината ѝ ме смразява. - Значи се казваш Лена Халоуей? - пита ме, колкото да ме накара да се отпусна. - Да. - отронва се прегракнало от устата ми. - Лена? Не съм чувала до сега подобно име. - гледам я как пълни спринцовката със синята прозрачна течност. - Съкратено е от Магдалена. - отвръщам напрегнато. Тя се усмихва отново. - Магдалена? Като от великата притежателка Магдалена? - пита ме тя заинтригувано. Кимам. Нощницата без ръкави оголва раменете ми, тя започва да бърше с памук бицепса ми. Права гримаса когато иглата пробива кожата ми. Започва да ме боли, а тя продължава да я бута по навътре в ръката ми. Стискам зъби, искам да извикам от бола. Главата ми се замайва, докато не изгубя съзнание...

Страх. Това беше чувството което крепеше живота, просто в най-подходящия момент те предпазваше - хората го наричаха самосъхранение. Доста ми бе интересно да разбера има ли храбри в този свят. Храбрeците бяха легенда, просто не съществуваха. Всички бяхме егоисти. А страхът беше движещата сила. Предателството беше движещата сила. А света, в който живеем е най-опасното място,където все още живеят шаманите. Хвърлящи в жетвоприношение всичко живо. Проклинайки с всяка древна сила, която притежават. Това бяха те, това бяхме и ние.