Anonimen
Новак
Моята стенаСтатииСъветиИсторииКоментариФорумни теми6Постове във форума1За менИзпрати съобщениеточки0
Анонимендобави форумната тема: Прокудени - 4 главапреди 8 годиниЧетвърта глава
Скрит притежател - нов предател
Все още съм разтърсена от случилото се преди два часа. Когато се прибрах мокра до мозъка на костите си, Малефикус откачи. Накара ме да се изкъпя, което направих и с удоволствие. Уви в момента съм отчаяна. Седя до синът на семейство Дъстлинс. Кълна се, това момче е по-зле и от Полуделите. Толкова е досаден, че ми се приисква да избягам. Но още при тази мисъл леля ми ме стрелва предупредително с поглед. Знае какво си мисля прекалено добре. Но това не я прави четец на мисли. Напротив. Тя е още Спяща. Като мен. И като досадника до мен.
- Наистина е невероятно, че такъв красавец като мен те удостоява с вниманието си. - отвръща той. Подбелвам очи. Чудя се какво съм сторила в предишния си живот, та да страдам така.
Отпуснал ръката си на облегалката на стола ми, той се взира в мен старателно. За момент като чели зървам нещо в очите му, но е толкова за кратко, че не го разчитам. Потискам хапливия си език да не забълва от устата ми и го поглеждам с фалшива усмивка.
- Себастиан, не мисля, че е и нужно да ме удостояваш с вниманието си. - усмивката ми трепва, стиснала съм очи за да не разчете емоциите ми.
- Не се тревожи скъпа, тъй като си красива, днес поне ще ти отпусна малко от вниманието си. - извръщам лице към Малефикус и въртя очи към нея. Отчаяна съм. Тя се опитва да ми отмъсти за онзи път, когато отказах да сгъна дрехите на брат ми и ѝ се наложи тя да го прави. Тя само поклаща глава, лепнала мазна, „сладка“ усмивка. Готова съм да си тегля ножа. На този задник самочувствието му стига до космоса. Въпреки, че семейството му е знатно, това не значи, че той трябва да е такъв кретен.
Поглеждам го. Красавец е, но същността му е гнила. Смешното е, че си приличаме. И двамата имаме черни коси, неговата е къдрава, моята права. Сините ми очи са огледални на неговите. Устните ни са плътни и пълни, моят нос е правилен, но неговия е прав. Приликата си е смразяваща, дори бих казала. Докато го гледам отново ми се струва че нещо мрачно се мярка в очите му. Но е по вероятно да си въобразявам.
- Миличка - обръща се към мен майката на Себастиан, г-жа Дъстлинс (Кармен) - как мина на центъра? Чух, че този път не е било толкова зле, в сравнение с миналия път. - така си и беше. Този път си беше направо спокойно, сравнение с Онзи път. Отпращам неприятните спомени, които нахлуват в главата ми. Насилвам се да се усмихна.
- Да. Този път не бяха толкова „ентусиазирани“. От улицата, на която бях имаше само един пострадал. Подпален продавач. - опитвам се на бързо да обясня и се моля да не ме помоли за подробности. Очите на жената са зелени, проблясват като котешки очи и ми напомнят за Дивата нощ. Съзнавам, че тя подозира нещо.
- Така ли? Значи не са те атакували? - придобива изненадано изражение. Намразвам това семейство. Те са лицемерни. Тя много добре знае какво се е случило. Иска да го разкажа за да анализира дали съм се отключила. Дали продължавам да съм Спяща. Тя умее да гледа спомените ти. Нейната способност е специална, тя е от Висшите (една от причините да я мразя). За да може да види спомените ми, обаче, трябва да говоря за случката. Това е нейната слабост. И въпреки това ме побиват тръпки.
- Нападнаха ме, през цялото време се опитваха да ме ранят, но двама Ловци ме спасиха. - старая се лицето ми да не издава никаква емоция.
Спомням си онова момче - Полудял, което ме спаси и се опита да ме зарази.
- Ще ме извините ли, имам нужда да се освежа. - изправям се от масата. Малефикус ми кима, явно е в добро настроение. Мъжете Дъстлин ми се усмихват добродушно, докато Кармен ме гледа смразяващо. Искам да избягам. Всичко това е плоска лъжа, просто г-жа Кармен ме плаши. Усещам как се опитва да се добере до спомените ми.
Изхвърчам от трапезарията. С бързи крачки излизам от къщата. Тръгвам да вървя към къщата на Ед, но се заковавам на място.
- Ти... ка-ка-к? - заеквам и отстъпвам назад стресната. Пред мен стои той. Как се появи тук? - Ти не беше ли Спящ, Себастиан? - питам с леден тон. Фактът, че е тук е повече от ужасяващ и всичко това значи само едно. Той е отключил способността си. Няма как да излезе преди мен, тъй като когато напуснах трапезата беше още там, а изходът от къщата е само един. Сините му очи блесват присмехулно. На моята възраст е. Убедена съм, че е минал през Лабораторията..., но не споменаха името му на Притежател.
- Вече не. Преди месец открих способността си. - втренчвам се в него. Отварям уста да кажа, че не бе в списъкът, но той ме изпреварва. - Баща ми направи така, че да ме пишат Спящ. - звучи самодоволен. През главата ми спринтират какви ли не мисли. Всичките за това дали семейството му не са Полудели и как са се скрили толкова добре. Прекалено съм шокирана за да отстъпя назад, когато той ме приближава.
- Как? - дрезгаво се рони от устата ми.
- Невидим. - свива рамене той. Усмивката му е повече от доволна. Само докато го наблюдавам съзнавам, че той е опасен. Вече не е задръстения, самовлюбен Себастиан. В него има някаква коренна промяна. - Способността ми е да ставам невидим. Казах им, че ще отида до тоалетната. А сега, ето ме тук. - разперва широко ръце. Сърцето ми ускорява ритъм.
- Защо дойде? - питам шепнешком. Толкова сила имам за да възпроизведа думите. Скъсява още повече разстоянието между нас. Ледени тръпки пробягват по гръбнака ми, ускоряващи пулса ми. Имам лошо предчувствие. Дели ни една крачка. Висок е, налага ми е да вдигна брадичка, за да го погледна в очите.
- За да ти отправя предложение. - потръпвам. Не мога да помръдна. Съзнанието ми крещи да бягам, ала тялото ми не слуша.
- Предложение? - гласът ми е изпълнен с напрежение.
- Мога да ти помогна да отключиш способността си, но - прави дълга пауза, която ми навява усещането, че е лоша - ще трябва да приемеш предложението ми за брак. - тези думи снемат въздуха от дробовете ми. Точици започват да плуват пред очите ми. Сигурно не съм чула правилно. Опитвам се да се залъжа.
- Моля? - изражението ми е толкова ужасено, че той започва да се смее.
- Ти трябва да приемеш да си ми жена, за да ти помогна със способностите ти, дори ако поискаш може да те впиша като Спяща. - кръвта ми се смразява. Той луд ли е?
Корема ми се свива болезнено на топка.
- Какво целиш? - задъхвам се от въпроса си. Няма и капчица следа от разум в изражението му. Просто всичко се усмихва в него зловещо.
- Има предсказание за теб и мен, способността ти ще е една от най-редките. Ще бъде доста полезна. Затова ми трябваш. - думите му са като шамар за мен.
- Полудял ли си? - питам направо. Ледено спокойствие ме обгръща. В този момент съзнанието ми е чисто, ясно. Виждам всичко така както е. Налудничав блясък танцува в очите му. Нещо в стойката му не е както трябва. Носи сако с прекалено дълги ръкави. Което ме води до мисълта, че се опитва да скрие нещо.
Той пристъпва от крак на крак. Въпросът ми го хваща неподготвен. Недостатъчен е обаче, да го стресне и да се отдръпне от мен. Сграбчва ме за китките с цялата сила, на която е способен. Очите му са изпълнени с омраза, агресия и нещо по-тъмно, черно и лепкаво. Нищо от това не вещаеше добре. Очевидно родителите му не знаеха за това, че е заразен с лудостта. Това, което крие под ръкавите е именно белега на шаманите. Той е Полудял.
- Отвори дума за това - заканително заговаря той. Злокобно се надвесва над мен. Сърцето ми заплашва да изскочи, готова съм да побягна, но здравия му захват не ми позволява. Застига ме клаустрофобия.
От стискането му изохквам тихо. Никой от улицата не поглежда към нас. Което ме навява на мисълта, че ако докосне някого може да го направи невидим като него самия. Ръцете ми посиняват. Спрял е циркулацията на кръвта ми. Ръцете ми изтръпват болезнено. Боцкат ме иглички. Но аз не обръщам внимание на това. Изпитвам ужас от него. Как се бе променил така. Успя да ме заблуди от самото начало, та чак до сега.
- Ще се погрижа приятелите ми да си поиграят с теб. - довърши заканата си със съскащ, гневен глас. Думите му потвърдиха съмненията ми. Той е Полудял. Един от тях. - Ще ти оставя време за размишление. Два месеца. Ако не приемеш, ще те пречупя. Ще се заема първо със семейството ти, а накрая с теб. Ти ще си шедьовъра ми. - отхлабва хватката си, но още не ме пуска. Стъписана съм, за да реагирам както трябва. - Когато отключим способността ти, ще напуснем Аларзис. Страховитият ни очаква. И теб и мен, и другите деца и новаци. - сърцето ми спира да бие. Очите ми се разширяват в шок. Нищо не може да опише ужасът ми в момента. Той е Притежател, поредния нов предател. Убеден е, че ще приема след два месеца предложението му. Знае го. А тези два месеца са за да се сбогувам със стария си живот. С хората, за които ме е грижа, и които обичам. Съдбата ми е предначертана? Себастиан е уверен в отговора ми. Себастиан е предател. Тези мисли не спират да се въртят в главата ми. Мислите ми са пълен хаос.
Нима Страховитият планира да се въздигне? Какви са плановете му? Не съм само аз, тази която завличат надолу. И други деца са в това положение несъмнено.
Дори избягал сам от затвора, хората щяха да го игнорират. Никой не знаеше пред каква опасност се изправяме. Но щом Себастиан е Полудял, щом Себастиан е предател... то той не е единствения.
Себастиан...
Бележка на автора:
Хейййй хора! Надявам се новата глава да ви хареса. И ако може да оставите по един коментар Ако имате въпроси относно историята питайте, а също ако имате критика относно някой момент от главата, радвам се да го споделите с мен.