Anonimen
Новак
Моята стенаСтатииСъветиИсторииКоментариФорумни теми6Постове във форума1За менИзпрати съобщениеточки0
Анонимендобави форумната тема: Прокудени - 3 главапреди 9 годиниТрета глава
Хаос
- Да не пропуснеш нищо от списъка! - подвиква ми леля ми. Извъртам очи.
- Няма! - тръшвам вратата. С бавни крачки се запътвам към центъра на града. Мястото, където ще намериш всичко, което ти трябва. Денят е слънчев и приятен.
Поглеждам към струпаните апартаментни, скромни сгради. Наредени са като войничета, което ме кара да се смръщя. Всичко е толкова... толкова под контрол. Улицата е пълна със сергии на разни лечители. На всяка една има най-различни билки, чиито аромат е толкова силен, че предизвиква кехавици на минувачите. По пътя ми се мярват няколко познати, поздравяваме се, разменяме си по няколко думи, като най-задавания им въпрос към мен е дали съм открит Притежател, но им отвръщам, че съм Спяща. Те се усмихват и продължават по пътя си.
Въздъхвам. В мен отново се случва сборичкване между двете мои желания, които здраво си противоречат - искам да съм Притежател, да съм отключила способността си, и в същото време не искам. Не може ли след като открия способността си, да си продължа нормално живота. Защо е толкова задължително да се включа към Консорциумът или Бранителните граници? Едва на седемнадесет съм, как може да очакват от мен да работя за нацията си на такава възраст. Бях чела в старите книги, че децата до 18 годишна възраст са имали детство, играли са и са правели това, което им е на душата. А сега? Сега само се опитват да ни вкарат в армията, още на пет годишна възраст.
- Лена! - някой ме вика. Обръщам се ухилена, разпознала гласът. До мен дотичва най-добрия ми приятел Едуард. Задъхан от бягането, подпира ръце на колене, докато хване дъхът си.
- Здравей Ед! - поздравявам го с все така ослепителната си усмивка. Той ме поглежда едва след минута, лицето му е червено.
- От колко време те викам. Глуха ли си бе жено? - капчица пот се спуска по носа му. Сините му очи са засмяни, но изражението жалко престорено на сърдито. Засмивам се.
- Чак сега те чух, и пак ще ти го повторя не ставаш за актьор! - закачливо сръчквам носа му със пръст. Усмивката вече се е плъзнала по устните му. Очите ми попадат на рошавата му, руса коса. Винаги му е сресана и това привлича вниманието ми сериозно. Чак сега забелязвам, че бежовата му тениска е раздърпана на места. - Какво се е случило с теб?
Той ми се хили насреща с неговата от-ухо-до-ухо-усмивка.
- Явно все пак спечелих облога. - от думите му замръзвам на място.
- Неее! - проточвам думата драматично, преди да се засмея. - Не ми казвай, че е хлътнала по теб? - кикотът му е достатъчен, за да разбера, че е точно това. - Не може да бъде! Нима Калик е хлътнала по теб?!
- Естествено!- показва ми бицепс. - Кой ще устои на това и това - посочва и лицето си. Вместо отговор, го удрям по ръката. Продължавам към центъра. Знам, че той ще ме последва.
- И как това обяснява видът ти? - саркастично го питам. Той повдига вежди.
- До сега ме гонеше. - свива рамене, сякаш това не е от голямо значение. - Та, накъде си тръгнала толкова рано. - застава до мен. Въпреки дългите си, грамадни крака успява да върви в такт с моите малки, бавни, крачки.
- Към центъра. Леля ми ме събуди, за да напазарувам. Тя отново прави обедна среща със семейство Дъстлинс. - докато говоря, той рязко спира. Русолявите му вежди се сключват.
- Не ми казвай, че дъртата вещица отново ще се опитва да те сватоса със сина на Дъстлинс? - изглежда раздразнен. Подсмивам се.
- Не е нищо ново. - отбелязвам. Отново започвам да крача, но той рязко ме хваща. Принуждава ме да спра.
- Чакай, чакай, чакай, на центъра ли каза, че отиваш? - невярващо ме пита. Въздъхвам.
- Да.
- Но нали знаеш, че днес ще прекарват през центъра кереваните с шаманите?! - изненадвам се от рязката промяна на тона му. Истерия се долавя в гласът му. Изражението му става загрижено и покровителствено.
Кимам му в отговор.
- Няма да те пусна! Помниш ли какво стана последния път?! - думите му доведоха неприятни спомени в съзнанието ми. Завърта ме, така че да застана с лице към него. Хваща ме за раменете, готов да ме разтърси, сякаш съм малко, беззащитно, глупаво момиченце. Преглъщам трудно. За момент губя дар слово.
- Трябва. - отговорът ми е тих, поради което му се налага да се наведе към мен за да ме чуе. Сините му очи стават още по-сини, от тревогата пълзяща в тях. Налага ми се да се отскубна от него със сила. Знам, че се тревожи за мен, дори аз се страхувам. Но заповедите на леля ми са задължителни за изпълнение. - Знаеш, че Малефикус ще ме убие ако не изпълня поръчката ѝ. - очите му проблясват при прякора на леля ми, Малефикус - идва от латински, преведено вещица. С Ед ѝ викаме вещицата на латински, за да не ни разбере. Била е прокълната от един Притежател да не разбира ни една дума на латински, тъй като често го била обиждала на този език умишлено, защото той не го е знаел.
Изражението му ми казва, че не иска да ме пуска да отида там. Свива розовите си плътни устни. Винаги го прави, когато се чувства в безизходица. Насилвам се да се усмихна и хващам една от ръцете му нежно. Стисвам я здраво. Той разбира, че и аз не искам да ходя днес на центъра, но нямам избор.
- Този път ще внимавам и ще се пазя по-добре от Онзи път. Обещавам! - той няма друг вариант освен да се примири.
- Ще дойда с теб тогава. - казва решено той, но го спирам. Малоумник!
- Майка ти ще те убие ако разбере, че си ходил в центъра точно днес. Не искаш да ѝ докараш инфаркт пак, нали? - опитвам се да го вразумя. Гласът ми добива истеричен отенък. Винаги е бил прекалено импулсивен. Не искам да го навличам като предишния път в хаоса. Отново се усмихвам насила, прегръщам го и му прошепвам, че всичко ще бъде наред. Знам, че се чувства безполезен и смазан, поради което побързвам и се отдалечавам от него.
Ние сме най-добри приятели от осем години. Това е човекът, на който вярвам най-много. Повече отколкото на собствения си брат. Никога няма да забравя запознанството ни, по време на Лабораториите, на теста на Притежателите, там където те проверяват дали имаш дарба. Да си Притежател, значи да имаш дарба, способност, заради която президентът ще те използва.
След десет минутно вървене се озовавам на главната улица. Днес е сравнително пуста. Едва се мяркат хора. Всичко това е заради арестуваните шамани, които биват прокарвани от тук. Хората са се изпокрили, по отклонените улички и пазарчета. Уви на центъра се намират повечето неща, които ми се налага да купя. Проблемът е, че само там ги има. Няколко камиона и керевани ме подминават. Тук все още не се е задръстило. Трябва да побързам, преди главната улица също да се напълни с тези чудовища. Не ме разбирайте погрешно. Все още не сме открили Притежатели с нулираща дарба, прекалено малко са. Едва 13 са в света. Популярни са именно заради рядката си способност. Но в нашата страна ние нямаме. Което значи, че шаманите доста си щуреят докато ги заведем до подземните затвори, където са със специални железни решетки, които също нулират дарбите. Специално направени от Нулиращите Притежатели.
Когато пристигам, вече се плаша. Там са само продавачите, които не спират да се оглеждат подозрително. Когато ме виждат изглеждат облекчени. Сякаш е добре, че виждат поне един нормален човек. Започвам да пазарувам от тях. Всички се бавят, което ме дразни. Защото вече централната улица на центъра, започва да се задръства с керевани и черни джипове. Стягам се. Паника ускорява пулса ми. Чувам се да казвам на продавачите по-бързо. Приключвам с поръчката на Малефикус и бързам да си тръгвам.
Тамън си мисля, че ще се измъкна, когато един от портокалите на щанда, до този на продавача, от който пазарувах последно, полита към мен. Стисвам торбите и клякам рязко. Плодът се забива в стената с такава сила, че се разпръсква във всички посоки.
- О боже мой! - шепна аз изплашно. Очите ми попадат на един от кереваните със шаманите, теме гледат и ми се хилят. На повечето им липсва по някой зъб. Но на всички очите им блестят с налудничав блясък. Преглъщам. Сърцето ми бие оглушително. Ставам и бягам да се скрия от погледите им. Но задръстването вече става огромно. Навсякъде виждам зловещи ухилени лица. Повечето покрити с кръв от схватките с Ловците. Те промушват ръцете си през решетките на колите и ги движат, така сякаш използват способностите си.
Изненадвам се, че сред Полуделите има и деца. От пет годишни нагоре. Но и те ме гледат хишнически. Торбите ми започват да тежат цял тон. На хората сергиите започват да се тресат, да избухват пожари, да хвърчат светкавици и какви ли още не странности. Искам да пищя, но това ще им достави още повече удоволствие, затова просто стискам зъби. Задъхвам се адски много. Чантите са убийствено тежки, сякаш нося скали вътре.
Странна дълга коса се увива около глезена ми и ме спъва. Пускам бързо чантите за да не се разпилеят, просвам се на земята по лице. Изохквам. Наоколо цари пълен хаос. От някъде изниква вода и ме полива цялата, толкова е студена, че изписквам. Дрехите ми полепват по мен, косата на масури по лицето също. Чувам подигравателните им смехове и унизителни подсвирквания. Лукавите усмивки, които посрещат погледа ми, щом ги поглеждам. Забавляват се с мен. Още има време преди да започнат с бруталните си атаки. Ужасявам се.
Изправям се рязко, грабвам чантите, които отново са с нормалната си тежест. Побягвам. Но асфалта се повдига на бабуна. Препъвам се, но не падам. Продължавам да бягам. един от ловците минава с мотор и удря с ток няколко каравани. За момент атаките спират, а лицата на Полуделите се гърчат. Те го заслужават. Те са чудовища! Действията им го доказват. Треперя. Стомахът ми се свива. Адреналина ми се е покачил.
Нещо проблясва. Поглеждам в страни и виждам към мен да лети остро парче метал. Насочило се е право към сърцето ми. Стисвам очи, мислите ми ме водят към въображението ми как умирам. Чувам няколко от Ловците да се мъчат да ме спасят. Нищо не спира летящия към мен метал. Треперя. Свършена съм.
Трябваше да послушам Ед.
Ще умра.
Те наистина са чудовища.
Те са убийците на родителите ми!
Чува се странен звук. Сякаш земята скърца или стене. Разтваря се дупка и аз падам в нея. Точно в секундата преди метала да ме прониже. Той се забива в тухлената стена, на сградата до мен. Появява се пукнатина в стената. Знак, че сградата боже да се срути скоро. Аз съм в дупката. Чувам стъпките на Ловците. Двама от тях показват главите си.
- Дай ръка! Ще те издърпаме! - вдигам треперещо ръце и те ме издърпват. Улицата и кереваните се появяват в полезрението ми. Ловци на мотори минават през всички превозни средства със шамани и с електрическа пръчка ги разтърсват. Чува се пращенето на електричеството и писъците на Полуделите. Лека миризма на загоряла кожа достига до ноздрите ми. Отвратителна е. За момент ми дожалява за шаманите, но те са си виновни. Те си го заслужават. Някой от тях се опита да ме убие.
- Върви си преди да е станало по-зле! - вика ми другия. Избухва пожар на последната сергия, заедно с продавача. Поставям ръце на устата си със широко отворени очи. Продавачът!
Бутат ме да си вървя. Случайно очите ми попадат на един кереван с роби. Там са само хлапета на моята възраст или по-малки с 2-3 години. Едно момче се взира в мен. Лицето му е в кръв, убедена съм, че не е неговата. Очите му са светло-кафяви скроени от танцуващи сенки в тях, косата му е с цвета, на есенни листа, точно преди да се отронят. То ми се усмихва лукаво и ми показва ръката си, в която държи буца пръст. Създава моя фигурка от нея и ми намигва. Разбирам, че той е моят спасител от летящия метал. Ужасявам се.
Той е Полудял!
Той е чудовище!
... Но той ме спаси... Шаман, чудовище, Полудял ме спаси... Но това е защото е Полудял. Не знае сам защо го прави.
Ловец ме качва на мотора си и ме отдалечава от Хаоса, създал се на Центъра. И този път едва не изгубих живота си. Отново оставам разтреперана от преживяното.
В джоба ми се появява нещо тежко. Стряскам се. Бъркам с ръка и едва не изпищявам. В джоба ми има буца пръст, Онази буца пръст в ръката на Полуделия. Изхвърлям я бързо, в страх да не се зараза с неговата Лудост.
Хей хора, сорка за забавянето. Надявам се да ви хареса. А относно до Лабиринтът, Дивергенти и Игрите на глада, честно да ви кажа нямат нищо общо с историята ми, реално погледнато тя ми дойде като идея от един сън :дд А за тези, които ако още не са разбрали: Притежател е човек с дарба. Ако може оставете по един коментар, за да знам за мнението ви. А също ако имате критики, радвам се да ги чуя.