Anonimen
Новак
Моята стенаСтатииСъветиИсторииКоментариФорумни теми6Постове във форума1За менИзпрати съобщениеточки0
Анонимендобави форумната тема: Прокудени - 1 главапреди 9 годиниПърва глава
Стоях на един от столовете подредени в многото безкрайни редици, изпълнени с изплашени деца като мен. Нямахме осемнадесет, варирахме от десет до седемнадесет годишни. Аз бях на 17. До мен стоеше русокосо момче, което бе толкова нервно, че от гризането на ноктите си бе стигнал до живеца. Аз се стараех изражението ми да е безизразно. Виждах как униформените мъже минават през редиците и отвеждат по някое изплашено хлапе насила от залата.
Гърлото ми пресъхва, когато един от униформените решава да мине през нашата редица. Дланите ми лепнат и треперят, притискам ги в бедрата си. Втренчвам се напред. Чувам как стъпките му приближават. Спира на две седалки от мен. Не смея да погледна. До момента, в който чувам писъците на едно момиче.
- Не! Моля ви! Нищо не съм на правила! - тя гледа изплашено наоколо, никой не я гледаше, всички отклоняваха поглед, накрая очите ѝ попадат на моите. - Моля те, помогни ми! - изненадвам се, че тя се обръща към мен. Започва да пищи с цяло гърло докато мъжът я тегли надолу, към боядисаната врата в червено. До толкова силно пищи, че той стоварва юмрука си в лицето ѝ. Тя започва да вие, да дращи, да се мята в ръцете му, да плаче. Стискам зъби и отклонявам очи.
Нищо не мога да направя - казвам си, за да потуша чувството на вина, бушуващо в мен. Стискам зъби и очи.
Чува се още един писък, последван от шум на тъп удар. Момент по-късно писъците застиват. Няма нужда да погледна за да знам, че са проснали момичето в безсъзнание. Чува се влачене на тяло. Момчето до мен, онова, което си гризеше ноктите до сега, запушва уши. Започва да си повтаря неразбираеми думи ида се люлее. Знам какво се случва с него. Вече е късно. Всичко това го е подлудило. Вече няма връщане назад.
Бузите му са мокри.
Нов униформен се връща на нашата редица. Запътил се е стремглаво напред, към нас. Сърцето ми пропуска удар, трескаво си мисля, че идва за мен. Но не става така. Идва за момчето с ноктите. Сграбчва го грубо. То пищи, неспособно да се освободи от здравия захват на мъжа. Започва да се съпротивлява като предишното дете, момичето. Но за разлика от него, той постига нещо. Дере го за лицето, Униформата пищи и се хваща за лицето. Момчето се възползва и побягва към жълтата врата, тя е авариен изход. Опитва се да избяга. Другите униформени, двама очилати и петима пълни, бавни мъже хукват след него, зарязали работата си.
Рязко си поемам въздух. Не за пръв път се случва да ни съберат в тази зала. Правят го всеки шест месеца. За да проверяват, кои от нас са отключили способностите си. Отвеждат ни един по един. Всичко е на случаен принцип. Ако сметнат, че сме полудяли ни завличат към червената врата. А ако сметнат, че сме нормални ни водят през металната сива врата. Милиони път съм минавала през сивата врата, където ми инжектират прозрачно-синя течност на рамото ми. Изпадам в безсъзнание и се събуждам в една от лечебниците. Винаги става така.
Кръвта бумти в ушите ми когато един от охранителите идва при мен. Кима ми да стана. Краката ми треперят. Моля се да не забележи. За сега всичко е наред, защото не ме влачи, а вървя след него. Това е знак, че ще мина през сивата метална врата.
Новините са добри. Минавам през сивата врата. Знам процедурите нататък. Водят ме в някакъв кабинет, стерилно бял. Там има метална маса, шкаф на колелца, в който се намират всички инструменти. Докторката ми се усмихва мило, но това не е достатъчно да пусне възела в стомаха ми. Не мога да спра да се взирам в грамадната, продълговата игла, която ще ми направи белег. Има промяна в нея. Преди бе малка, а сега е голяма. Потръпвам. Желанието в мен да избягам се усилва с всяка крачка към масата. Поемам си въздух толкова рязко, че ме заболяват дробовете.
Пулсът ми е ускорен. Потя се. Изплашена съм. Не знам какво да правя. Не искам да сгафя. Не искам да попадна от страната с червената врата, затова стискам юмруци и продължавам.
- Легни. - усмихва ми се жената в престилката. Послушно върша това, което ми е казано. Отпускам се на масата. Студенината ѝ ме смразява. - Значи се казваш Лена Халоуей? - пита ме, колкото да ме накара да се отпусна.
- Да. - отронва се прегракнало от устата ми.
- Лена? Не съм чувала до сега подобно име. - гледам я как пълни спринцовката със синята прозрачна течност.
- Съкратено е от Магдалена. - отвръщам напрегнато. Тя се усмихва отново.
- Магдалена? Като от великата притежателка Магдалена? - пита ме тя заинтригувано. Кимам. Нощницата без ръкави оголва раменете ми, тя започва да бърше с памук бицепса ми. Права гримаса когато иглата пробива кожата ми. Започва да ме боли, а тя продължава да я бута по навътре в ръката ми. Стискам зъби, искам да извикам от бола. Главата ми се замайва, докато не изгубя съзнание...