Психиатърът Карл Юнг (1875-1961) формулира концепцията за синхронизъм и създава понятието за това явление. Но през цялата история синхроничността естествено придружа живота на хората и нямаше нужда от специално име име.
В древния свят хората са вярвали във връзката им с външния свят. Това може да се илюстрира с фигура, където един кръг е изобразен вътре в друг. Вътрешният кръг е нашето Аз или егото. Външният кръг е светът. Лесно е да проникнеш през преградата между двата кръга. В съвременния светоглед обаче егото е отделено от външния свят с по-плътна непроницаема линия.
В миналото, ако човек мисли за друг човек, когото не е виждал отдавна, а след това неочаквано се срещна, се е смятало, че мислите на двамата са се срещнали и са предизвикали реалността. Днес, ако това се случи с някого, той ще помисли, че това е "просто съвпадение".
Съвременното мислене не е склонно да вярва, че човешкият ум е свързан с външния свят до такава степен, че да ни позволи да предвидим среща с някой, когото не сме виждали с години.
Съвременният мироглед изолира „Аз” от външния свят. „Аз“ има смисъл, а светът около него е безсмислен. Той е обективен. Терминът „декартов мироглед“ идва от философа от XVII век Рене Декарт, на когото принадлежи на известната сентенция Мисля, следователно, съществувам.
В миналото синхронизмът се е възприемал като естествено явление. Вътрешният свят на хората и външният свят се пресичат. За хората е било в реда на нещата да смятат, че някои събития във външния свят са свързани с човешките мисли. Те вярвали, че тези уж случайни събития се организират от Бог, провидението или други сили извън човека. Но в съвременния свят синхроничността често се игнорира и се счита за просто съвпадение.
Семената на редукционизма, засети по време на научни открития през 16-ти до 19-ти век, са прераснали в идеята да разчитат изцяло на видимата реалност. Затова Юнг въвежда идеята за синхроничността.
Синхроничността разкрива дълбоките връзки между субективния и обективен свят, твърди Юнг.
Ричард Тарнас - професор в Калифорнийския университет по интегрални науки, дава следния пример за синхроничност от личния си живот - близкият му приятел Чарлз Харви, бивш президент на Британската астрологична асоциация, умира във Великобритания. Роднините му, живеещи в САЩ, се събират на погребение в Президио, район на залива Сан Франциско. Тарнас си спомня, че наблизо има малък параклис и предлага всички да отидат там. Това място е перфектно. Снахата на Харви произнася кратка реч в негова памет, но изведнъж очите ѝ се разширяват от изненада и тя млъква. Тарнас и останалите присъстващи поглеждат към мястото, където гледа жената, и виждат позлатена плоча на стената на параклиса с надпис: „В памет на подполковник Чарлз Харви (1845-1910). Участниците в тази малка паметна церемония изведнъж се озовават на мястото, където е изписано името на починалия.
Физикът от университета Корнел Виктор Мансфийлд, който пише книгата Синхроничност, наука и създаване на душата, заявява, че синхроничността е голям проблем за съвременния свят по отношение на психологията и философията. Менсфийлд става свидетел на твърде много случаи на синхрон както в живота си, така и в живота на други хора, за да ги отхвърли като „прости съвпадения“.
Менсфийлд казва:Тези случаи са особено тревожни за мен като физик, възпитан в културата на научния материализъм.
