Sanovnik.bg»Форум»Лично Творчество»Игрите на страха! 12 и 13 глава

Игрите на страха! 12 и 13 глава

  • 28.01.15 10:16#1D.M.D.M.Регистрация: 25.06.12Град: -Отговори: 39Игрите на страха! 12 и 13 глава12

    След около 10-15 минути неловко мълчание реших да задам един въпрос, който не можеше да бъде отлаган повече. Сведох глава покорно, за да не изглеждам заплашително, прехапах устни, хвърлих небрежен поглед към часовника на тъблото и тихичко прошепнах:
    - И сега на къде сме се запътили?
    - Защо искаш да знаеш? – попита той като не отместваше поглед от пътя.
    - Любопитно ми е.
    - Ти си странна знаеш ли?
    - Известно ми е. А също така и доста луда.
    - С теб ще ни е забавно в София.
    - На там ли сме тръгнали?
    - Дам. Ще ми е интересно да видя как се справяш, когато Влади не е наблизо.
    - Какво имаш предвид?
    - Ще разбереш след няколко часа, когато си намерим подхудящо и безопасно място където да прекараме нощта.
    Замислих се за миг какво може да му е хрумнало, но не се сетих за нищо. Погледнах пътя и забелчзах табела, която обозначаваше оставащите километри до няколко града, включително и София. Не след дълго навлязохме в привидно безлюдно селце и спряхме на централната улица. Гледах как въоражените подчинени на дребосъка съпровождаха групата ми в една двуетажна къща с високи каменни порти, обрасли с брашлян. Самият „главнокомандващ“ стоеше на улицата и държеше Влади на мушка. Не след дълго от портата се показа момиче във военна униформа, което направи занак с ръка и прикани шефа си да влезе. Той само побутна влади и му заповяда да последва момичето, след което се насочи към мен. Изгубих го когато приближи камиона, но чсно чух скърцането на вратата и усетих ръцете му, които сваляха веригите. Когато приключи плъзна ръка по крака ми и ме сграбчи за гезена.
    - Слизай.
    - Пусни ме и ще сляза.
    - Слизай, и ще те пусна.
    Изправих се и реших че това е шансът ми си върна контрола и да освободя хората си. Беше рисковано, но си струваше да опитам. Той държеше само единият ми крак, така че другият ми беше свободен. Един ритник бе достатъчен, повалих го и моментално скочих върху него, за да му попреча да се изправи. Грабнах оръжието и го опрях в главата му. Той се свести и от устата му потече тънка струйка кръв, а на лицето му изгря усмивка. Погледът му се насочи към пътя и когато моя го последва застинах. Десетина зомбита се бяха насочили право към нас и се приближаваха бързо. Изправих се и издърпах дребосъка за якето след което насочих оръжието към групата зомбита. Прецених ситуацията и сметнах, че е по-добре да се придвижим към къщата възможно най-бързо. Бутнах пленника си с приклада и му посочих портата, а после се обърнах с лице към вече опасно приближилата се тълпа и запристъпвах заднишком към вратата. Стрелях и успях да сваля няколко от зомбитата на земята, а когато най-сетне прекрачих портата побързах да затворя след себе си. Потърсих нещо остро, за да избия подредилите се пред вратата ходещи трупове понеже не смятах за нужно да произвеждам повече изстрели и да хабя куршуми, но нищо не ми се струваше подхудящо. С крайчеца на окото си мернах градински ножици под един розов храст до стената и моментално се спуснах към тях. Грабнах ги и започнах да отстранявам едно по едно гладните създания протягащи ръце през решетките. Кръвта от ударите пръскаше навсякъде по мен, а ръмженето отекваше в ушите ми. След като приключих забелязах, че дребния тип седеше със скръстени ръце и ме гледаше с неестествено доволно изражение. Закрачих бавно към него насочих оръжието.
    - Свали си ризата, веднага. – заповядах.
    - Защо ти е? – попита ме той, като не спираше да се усмихва.
    - Не питай, а изпълнявай.
    Той се подчини и смъкна синята риза, след което ми я подаде. Протегнах се и я поех без да свалям очи от него. Избърсах се след което я нахлузих върху себе си без да я закопчавам.
    - Хайде, води ни вътре.
    Той се обърна с гръб и закрачи към входната врата, а аз го последвах като спазвах дистанция. След като влязохме огледах обстановката. Беше тихо, прекалено тихо.
    - Кажи на хората си да се покажат, иначе ще ти пръсна мозъка.
    - Всичко е наред свалете оръжията и пуснате заложниците. – заповяда на висок глас пленникът и махна с ръка.
    Не след дълго моята скромна група беше поела контрола и ролите се бяха разменили. Оръжията на подчинените на дребосъка бяха комфискувани, а самият той бе закопчан с белезници в една от стаите. Оставих Дидо и Тедо да го пазят и отидох да потърся Влади, за да разбера истината за връждата по между им. Вървях по коридора към стаята от къщата, която оптиличавах на всекидневна когато пред мен изскочи Габи и моментално се хвърлки на връта ми.
    - Господи, добре си! Мислех, че те е наранил.
    - Разбира се че съм добре.
    - Притесних се когато се свестих и разбрах какво се случва, чувах ужасни неща.
    - И това което се случи е меко казано ужасно.
    - Вярно ли е че той те е......
    - Нее, само ме използваше, за да си го върне на Влади. Игра си с мен, разкъсва дрехите ми, но нищо повече.
    - Какво!? Гнусен извратеняк.
    - Не, просто е наранен. Оправдавам го, оправдавам постъпките му.
    - Оправдаваш го? Ти си луда.
    - Ти най-добре знаеш колко точно.
    - Знам. Колко пъти си ме карала да изпадам в ужас, когато ми се обадиш в 2 през нощта и ми кажеш, че си във влака и пътуваш на някъде.
    - Хахаха, казвала съм ти да не се ебаваш с нормалния луд.
    - Знааам. А ти на къде бързаше така.
    - Търся Владимир, виждала ли си го?
    - Преди малко, в кухнята е.
    - Супер. А ти на къде?
    - Търсех теб.
    - Ясно. Ако искаш ме изчакай при Дидо и Тедо.
    - Ами да и без това трябва да обсъдя нещо с тях.
    - Добре до по късно. – махнах небрежно и забързах към кухнята.




    13



    Заварих Владимир да тършува из хладилника, вероятно защото не беше хапвал нищо от близо 2 дни. Аз също не бях се хранила, но в момента дори не усещах глад а по-скоро любопитство. Стори ми се че все още не ме е забелязал и реших да се пошегувам. Пристъпих тихо покрай масата и се приближих към него. Когато бях достатъчно близо протегнах ръце и покрих очите му. Той се извърна рязко, хвана ме и ме метна върху масата сякаш бях лека, като перце. Трудно е да се опише чувството което изпитах в този момент. Едновременно бях уплашена, изненадана, озадачена и може би малко объркана от другото чувство, което бе предизвикало у мен спонтанното действие на Владимир. Погледът ми бе остър и проницателен. Гледаше ме право в очите и сякаш се опитваше да разбере какво искам от него. Ръцете му не се отлепиха от талията ми, устните му бяха застинали в лека усмивка. Треперех, по много причини. Някой от тях можех да си обясня, а други не, но това че бях като сух лист, полюшван от вятъра си беше повече от очевидно. И двамата дишахме учестено и сякаш всеки чакаше другия да направи нещо. Усетих как ръцете му се плъзгат нагоре по тялото ми и сграбчват ризата на дребосъка, която все още не бях закопчала. Потръпнах и машинално опитах да събера краката си, но срещнах трудност с това защото тазът му се оказа пречка.Без да казва и дума той закопча едно от копчетата на ризата, като не сваляше усмивката от лицето си. Закопча още едно от копчетата, след което спря сякаш ме питаше дали искам да продължи. Кимнах. Той довърши закопчаването и отново постави ръцете си на талията ми.
    - Мъжка постъпка, хареса ми. – прошепнах аз.
    - Какво да ти кажа, това че го искаш не значи, че трябва да го направиш. Не значи, че е правилно.
    - Имаш право, а и ако беше прекалил знаеш, че щях да те спра.
    - Знам, но съм наясно и с нещо друго.
    - И то е?
    - Че това принадлежи на друг. – промълви тихо той и сложи ръка върху гърдите ми.
    - Наблюдателен си. Ако не принадлежеше сега нямаше да водим този разговор, защото устните ми щяха да имат по-важно занимание.
    - Каква беше истинската причина да дойдеш? Едва ли просто си искала да опиташ да ме стреснеш.
    - Каква е историята?
    - Моля?
    - Каква е вашата история? Това исках да те питам.
    - Моята и на........
    - Дребното и вредно човече, което се опита да ни пороби.
    - Казва се Румен. – той сведе глава сякаш бе гузен. Отдръпна се от мен и сложи ръце на коленете ми.
    - Правилно ли съм предположила, че всичко е заради момиче.
    - Абсолютно. Тя беше специална и за двама ни, но след като ме предпочете пред него..............
    - Какво? Подиграла се е и с теб?
    - Нещо такова бяхме заедно около седмица и изведнъж тя реши, че аз вече не съм интересен и ме заряза заради друго момче от квартала. Той караше сив скайлайн, с това не можех да се меря.
    - Хм, нека позная през тази седмица тя те е използвала...........като ходеща касичка. Цедила е пари от теб и когато вече си нямал какво да и предложиш е сметнала за по изгодно да си потърси друга жертва.
    - Извини ме за въпроса, но да не би да четеш мисли?
    - Нееее, би било твърде странно. – разсмях се и го погледнах право в очите – Просто умея да преценявам хората. Някак си предчувствам какво биха направили в дадена ситуация само по това, което ми разказват за тях.
    - Лудо е, харесва ми.
    - А Румен знае ли какво се е случило по между ви?
    - Не, той ми беше бесен и не искаше да ме вижда.
    - Трябва да му кажеш. Развалили сте приятелството си заради една шаврантия, която не е знаела какво иска.
    - Той няма да ме изслуша, а и да го направи няма да ми повярва. – Влади се отдръпна от масата и отиде до прозореца. Погледна към небето и сякаш му се искаше да избяга далеч.
    - Ще му го докажеш аз ще потвърдя, ако е нужно.
    - Едва ли ще е толкова лесно.
    - Повярвай ми имам добро предчувствие. – скочих на пода и се приближих към него, обвих ръце около круста му и го прегърнах силно. – Всичко ще мине гладко.
    - Дано да си права. Знаеш ли ти си първото момиче, което ме подкрепя по този начин.
    - Имаш нужда от подкрепа, реших че мога да ти дам поне това.
    - Този който е откраднал сърцето ти е късметлия.
    - Съмнявам се, а и да е така едва ли го осъзнава.
    - Аз бих му помогнал да го осъзнае.
    - Недей така, аз имам и лоши страни, не съм префектното момиче за което ме смяташ.
    - Няма префектни хора, но ти се доближаваш до представата ми за перфектната.
    - Млъкни, мразя да слушам подобни неща.
    - Кое момиче мрази комплиментите?
    - Добре де, мразя е силна дума, но не ми харесва да ги чувам. Винаги ми звучат изкуствено, не смятам че съм ги заслужила.
    - Понякога е по-добре просто да ги приемеш. Не всеки ти прави комплимент само, за да ти се подмаже, понякога просто иска да ти покаже качествата ти, които не забелязваш.
    - Съмнявам се. Чувала съм какво ли не за себе си, но ми е трудно да повярвам и на половината от казаното.
    - Светът е пълен с лоши хора малката, но всо още има останали и такива на които може да се довериш. Има хора които казват това, което мислят макар това понякога да значи да са откровени до болка.
    - Но сега светът е различен! Принудени сме да сме резервирани към всеки, когото срещнем. Да подлагаме на съмнение всичко, което ни се казва. Няма нищо сигурно.
    - Все още има някои неща в които можем да сме сигурни малката. Чувствата ни един към друг все още са сигурни. – той се обърна и сложи ръце върху раменете ми. – Не се обвинявай, не сме виновни за това което изпитваме.
    - Влади, виж аз...немога...... – сведох главата си и я опрях я гърдите му.
    - Не е нужно да ми се извиняваш, знам как се чувстваш. И съм наясно, че не изпитваш към мен това, което аз изпитвам. – той погали косата ми.
    - Ти ме познаваш от няколко дни, как може да се зародят толкова силни чувства за толкова кратко време?
    - Нямам логично обяснение, но съм сигурен в това, което чувствам.
    Вдигнах глава и го погледнах право в очите. Ситуацията в която бях ме ужасяваше. Мразех когато ставаше така, мразех да предизвиквам такива чувства и да знам, че не мога да им отвърна. Отдръпнах се от Влади и скръстих ръце сякаш, за да се защитя. Гледах го с безпомощен и изпълнен със съчувствие поглед, а в неговия виждах само надежда. Бях минавала през това и знаех как се чувства, но и аз не можех да влияя на чувствата си. Как се казва подобно нещо на човек, гледащ те с такава надежда? Ако това се бе случило преди седмица просто щях да продължавам да общувам с него и да спазвам дистанция. Щях да говоря с него като с приятел, да не му показвам с нищо, че е специален и да се надявам да си намери момиче, което да може да му даде безграничната любов, която заслужава. Може да звуча като страхливка, но знам колко трудно се отказва някой, когато обича толкова силно. Знам че когато чуе „НЕ“ той никога не се примирява. Надеждата го поддържа и го кара да прави всичко възможно, за да докаже любовта си, а във времена като днешните, това можеше да му струва живота.
    И сма виждах, че високият рус сладур, стоящ срещу мен, си даваше сметка как стоят нещата, но не бях сигурна дали осъзнава как се чувствах аз. Мълчаливо отидох до хладилника и взех две ябълки, една червена и една зелена. Бавно се приближих към събеседника си и протегнах ръката, в която беше червената.
    - Защо точно тази?
    - Защото аз предпочитам зелените. – усмихнах се и отхапах от ябълката си.
    - Кажи ми нещо, защо ги харесваш толкова? – усмихна се той и също отхапа.
    - Вкусът им, той ги прави толкова невероятни. Едновременно кисели и толкова вкусни, че отхапеш ли ти се иска още и още. – отхапах втора хапка и го изгледах строго.
    - Не всеки е на твоето мнение. Много хора не харесват този вид ябълки именно заради вкуса.
    - Е, аз съм странна, съди ме.
    - Не бух го направил аз убожавам различното и странното.
    Усмихнах се и хванах ръката му, след което го поведох към хола. Бутнах го на дивана и се настаних до него. Изядохме ябълките си мълчаливо и само се поглеждахме един друг. Този момент ми беше познат, но не смятах да подхранвам надеждите му, че между нас би се получило нещо. Той можеше да бъде страхотен приятел, но не знаех дали можеше да остане само това. Дали можеше да се държи на дистанция и да не очаква повече, отколкото бих могла да му дам. Само времето можеше да покаже дали и двамата щяхме да вземем правилните решения, а на този етап ни оставаше само да чакаме и да се надяваме, че предстоящият разговор с Румен ще протече както се надявах, гладко и без издънки.
    ОтговорОтговор с цитат
  • 04.09.15 02:45#2D.M.D.M.Регистрация: 25.06.12Град: -Отговори: 39от: Игрите на страха! 12 и 13 глава23
    Някой плахо почука по вратата и опита да я отвори.
    - Оставете ме! – изкрещях, вбесена от факта че бях напълно безсилна.
    - Отвори, аз съм. – чу се гласа на Георги иззад вратата.
    - Моля те, не искай това от мен.
    - Защо?
    - Отворя ли тази врата ще се наложи да кажа и направя неща, за които не съм сигурна. Та ти самия вероятно не си сигурен в това което искаш от мен.
    - Убеден съм! – отсече той.
    Събрах сили да се изправя и щом посегнах към ключа тялото ми изведнъж се вцепени, образа на пъхнатия в ключалката сребрист ключ бавно избледня. Клепачите ми се отпуснаха, а тялото ми внезапно се освободи от ступора и ръката ми сграбчи здраво ключа. Той изщрака веднъж, после втори път и вратата изскърца. Този звук отекна в ушите ми и ме накара да отворя очи, той беше там. Погледите ни се срещнаха и усетих как сърцето ми забърза своя ритъм. Гледахме се така около минута след което той направи крачка напред, а аз машинално се отдръпнах от пътя му. Вратата се затвори с трясък след него и ключът изщрака в ключалката. Не знаех какво да правя и какво да си мисля, исках да кажа толкова много неща.
    - Знаеш ли колко ме нарани? – изпревари ме той с изненадващ въпрос, чиито отговор всъщност знаех много добре.
    - Не аз те нараних, но знам как те е боляло. Усещах както моята така и твоята болка. Всяка твоя дума ми казваше толкова много.
    - Ти обеща, обеща че няма да ме излъжеш никога.
    - И не съм те лъгала никога! Ти за такава ли ме имаш? Моя ти се Гоше не се знаем от вчера.
    - Така е. И аз не мислех, че си способна на това, но Мариела.....
    - Какво? Каза ти че си лягам с който ми падне и тя лично ми е светила ли?
    - Не видяла те е, че гледаш гузно.
    - И това за теб беше най-логично, да и се довериш и да си тръгнеш, така ли?
    - Не! Но разбери ме много пъти са ме лъгали и ме беше страх, че и ти ще направиш същото. Не ми се вярваше да ме обичаш наистина.
    След думите му можех само да замълча и да се вгледам в невинните му кафяви очи. Погледа му беше досущ като кучешки, като на някое невинно пале, което се радва да види стопанина си. Едновременно чист и по детски невинен, но и излъчващ страх. Поех дълбоко въздух, сякаш за да отложа с още няколко секунди това, което чаках да му кажа толкова дълго време.
    - Ти си уплашен и това го разбирам, но едно не ми е ясно.........аз не ти ли доказах какво си за мен, не бях ли винаги до теб когато имаше нужда, макар и само духом? Ти беше целият ми свят любими мой, показвах ти го с всяка моя дума и действие, не беше ли така?
    Той въздъхна и сведе поглед. Протегнах се и хванах ръката му, притегли я и я поставих върху гърдите си,а той повдигна очи и ме погледна, след което тихичко прошепна:
    - Това пък защо?
    - За да усетиш как бие сърцето ми. А то драги мой бие само заради теб, макар и разбито!
    - Аз не съм никой! Какво толкова видя в мен?
    - Това което ти самия не виждаш.
    - А то е?
    - Какъв страхотен човек си и колко голямо сърце имаш.
    - Млъкни, това не е вярно.
    - Това че не виждаш нещо, не значи че то не е истина. Но вече е късно за каквото и да било.
    В този момент почувствах слабост, краката ми се подкосиха и очите ми се затвориха. Нямам представа колко дълго съм била в безсъзнание, но когато се свестих лежах на пода а всички се бяха струпали около мен. Георги бе коленичил и държеше ръката ми.
    - Какво стана? – попитах аз едва успявайки да се надигна от замята.
    - Припадна малчо. – отвърна Влади и ме погали по косата.
    - Добре ли си? – обади се Георги, а притеснението ясно личеше в гласа му.
    - До колкото е възможно. А на теб нали не ти пукаше, защо си толкова притеснен? – попитах.
    - Амиии.....
    - Не се притеснявай, кажи направо.
    - Пука ми, гадно ми е когато на теб ти е тъпо.
    Замълчах си след тези негови думи и опитах да се изправя, но преди да се усетя Влади ме грабна и понесе иначе тромавото ми тяло на ръце към дивана, сякаш бях малко дете. Георги го изгледа с неприкрито любопитство и явно бе раздразнен от постъпката му. Когато забелязах това несъзнателно се подсмихнах и се сгуших в огромния мъж.
    След секунди бях на дивана, а всички ме бяха наобиколили. Не намирах ясна причина за случилото се, но го отдавах на стреса. Момчетата обаче бяха силно притеснени за състоянието ми и правеха какво ли не, за да се почувствам удобно. Румен ми наместваше възглавницата на всеки 5 минути, Мартин пък ми бе забъркал специален коктейл за отпускане на нервите, а Влади забъркваше вечеря с наличните ни провизии, макар че готвенето не му се отдаваше особено. Чувствах се адски неудобно, когато цялото внимание падаше върху мен, а сега ситуацията беше именно такава. Единствено Георги си седеше тихо на един стол и наблюдаваше случващото се. Не ми изглеждаше стреснат нито пък заинтересован макар да не откъсваше поглед от мен нито за секунда, което още повече нажежаваше обстановката. Очаквах той да каже нещо, да реагира, но уви. И аз самата не разбирах и не знаех какво иска и чувства, което бе ново за мен. Влади бе приключил с готвенето и плахо се наведе над мен, постави ръка на челото ми и ме хвана за китката.
    - Какво правиш? – попита с недоумение Георги.
    - Проверявам дали е е добре. Надявам се не е проблем.
    - Да това е моя грижа.
    - Е защо до сега не се погрижи?
    - Ама......просто тя знае как стоят нещата.
    - Моля те, не говори. – прошепнах – Нека забравим за тия глупости от които вече ми писна.
    Той замълча покорно и се отпусна на стола. Само за миг той наведе глава и погледът му се закова в пода. Хвана главата си в ръце и сякаш се замисли сериозно за пръв път от месеци насам. След миг, сякаш стреснат от някоя случайна мисъл той вдигна глава и въздъхна към мен. Веднага щом го направи срещнах погледа му, студен и едновременно толкова невинен.
    - Какво искаш от мен зверче малко? – прошепнах плахо.
    - Да разбереш, че не мога без теб!- отвърна ми Георги.
    - Можеш и още как.
    - Мислех си че мога, но съм грешал.
    - Не говори глупости! Всички знаем че ме мразиш с всяка своя клетка.
    - И аз не знам какво да мисля ти ме побъркваш малко дяволче!
    - Аз ли те побърквам, а ти как мислиш че ме караш да се чувствам? Мислиш ли че и аз не се побърквам, че не ми липсваш? Беше ми като брат!
    - И ти за мен бе като сестра, беше от хората, които ме познават най-добре.
    - А помниш ли какво си обещахме? – попитах макар много добре да знаех отговора.
    - Че никога няма да се лъжем! И аз лично го спазвам стриктно.
    - Както и аз, макар ти да не вярваш! Но нищо от това вече няма значение.
    Георги замълча и се взря в очите ми. Те отдавна бяха пълни със сълзи, които упорите сдържах, за да не показвам за пореден път колко съм слаба. Разтреперих се! Исках да си тръгна, защото знаех какво предстои и нямаше да съм в състояние да го спра. Той рязко се изправи и дойде до мен избутвайки Влади. Затворих очи и се оставих на волята му! Когато усетих устните му по челото си бях на косъм да рухна, а той отново ме целуна по челото. Отворих очи и видях как всички ни гледаха, а Георги се взираше в мен. Погледнах го и сякаш исках да попитам „защо за бога го правиш“, но не можех да отворя уста, сякаш се бях вцепенила отново. Казват, че единственото нещо, от което се страхуваме най-много са собствените ни чувства и вероятно са прави, защото нито едно зомби не ме бе плашило така, както ме плашеше мълчанието му.
    - Кажи нещо моля те! – тихичко прошепнах.
    - Липсваше ми бебе.
    - Ооо размислих, по-добре замълчи.
    - И защо да мълча, аз казвам само това, което мисля.
    - Е не можеше ли да го кажеш по-рано, а не да ме оставиш да се мъча месеци наред?
    - Не знам казах ти, бях много объркан, дори на себе си не вярвах.
    - А на Мариела можеше да вярваш, душичка.
    - Абе ти не помниш ли какво ти казах, страх ме беше да не те изгубя. Ти искаше повече от колкото можех да ти дам.
    - Е как можех да не искам, виждахме се веднъж на два месеца, липсваше ми!
    - Е начина по който го показваше не беше ли малко пресилен?
    - Ами ако ти е идвало в повече можеше да ми кажеш. Всяко нещо, всеки проблем може да се реши с един прост разговор.
    - Страхувах се, че няма да ме разбереш правилно.
    - Гоши, кога не съм те разбирала? Винаги съм ти влизала в положението дори и сега, но вече и за двама ни е късно.
    - Амии.........
    - Замълчи! Не ми се говори вече уморих се, разбираш ли?
    Той обви с ръце разтрепераното ми тяло и го стисна толкова силно, че почти ме остави без въздух. Затворих очи и по бузите ми запрепускаха сълзи от безгранична радост. Започнах да целувам рамото му отдръпнах се и целунах и челото му. Георги хвана ръката ми и преплете пръсти с моите, след което я целуна. Тръпките по тялото ми се появиха отново и все едно бях в друга вселена. Не съществуваше друг, само той и топлите му кафяви очи, сияещи от щастие. Гледах го и още не можех да повярвам, че това е реалност, по-скоро сбъдната мечта. Бях забравила как силно ме стискаше, за да ми покаже колко ме обича. Толкова силна прегръдка оставяща те без дъх, караща те да се разтопиш. Но я нямаше искреността! Колкото и да се насилвах някак хилядите обиди бяха успели да ме накарат да се отдръпна от него. Именно това бе причината да отпусна хватката си и да се отдръпна от него. За останалите в стаята гледката вероятно бе странна, но за нас двамата определено нищо друго нямаше значение.
    - ОБИЧАМ ТЕ! – прошепна той и ме притисна отново към себе си.
    - Георги...... - въздъхнах. - Не мислиш ли че времето за този разговор е малко неподходящо.
    - Не е вече знам какво искам! Искам теб.
    - Шегуваш ли се? Не се шегуваш нали? – прошепнах и отпуснах ръцете си.
    - Не! – заяви той твърдо – Не бих те излъгал, а и както вече ми стана ясно и ти не си ме лъгала.
    - Не мога да го сторя, не и когато знам, че след това ще трябва да погледна в тези невинни очи и да ти кажа, защото не бих издържала чувството за вина. Обаче вече е късно за всичко.
    - Аз съм лош човек, не заслужавам любовта ти.
    - Заслужаваше я! И нея и всички проляти сълзи, които изплаках за теб. Може да си имаш недостатъци, но не ме интересуваше. Но ти се държа с мен като с боклук. Вместо достойно да приключиш ти ме унизи и се подигра с чувствата ми. Това не е мъжка постъпка!
    - Еми аз знаеш......реагирам пресилено ама......
    - И защо? Аз не реагирах пресилено дори и веднъж не те нагрубих, въпреки че бях изнервена.
    - Оценявам го, но бях афектиран и не мислех какво говоря.
    - Батко, т'ва не е извинение да я мачкаш, унижаваш и обиждаш. - намеси се Влади.
    - Ти не се меси, не знаеш как стоят нещата. - раздразнено отвърна Георги.
    - Може и да е така но аз познавам такива като теб, които мачкат жените само, за да докажат на себе си какви мъже са.
    - Стига сте се карали. - креснах аз гневно - Приключваме с това, ясно!
    Георги замълча и се обърна към мен. Погледна ме с разбиране и кимна. Въпреки нагнетената обстановка всичко изглеждаше привидно спокойно. В крайна сметка местата за спане се оказаха напълно достатъчни и когато слънцето окончателно се скри зад хоризонта повечето от групата отдавна вече спяха. Будувахме само аз и Влади, който бе явно развълнуван от случилото се през изминалия ден.    ОтговорОтговор с цитат
  • 11.05.16 04:36#3Daniela NedDaniela NedРегистрация: 17.04.12Град: -Отговори: 3от: Игрите на страха! 12 и 13 главаНа мен лично не и допадна четивото което беше публикувала като Игрите на страха, защото нямаше никъде страх, а само лична драма на една подрастваща дама (19г.), която не е на ясно със себе си и със чувствата си (имах усещането на моменти, че няма къде да избие комплексите си и на всяка цена трябва да бъде аутсайдер и център на вниманието). Малко си прекалила с нейният темперамент на класически убиец и непукист, а дълбоко ранима на чувства и сърцераздирателни сцени до лабилност (като прерязване на вените). Сюжетната линия куца от страна на героите, Миро изчезна в много от главите които си написала, най-добре Мартин изказва мнението си за Дени без да се чувства неловко - имаше искреност в думите му. Героинята е доста незадоволена всячески, дори тя самата не знае какво иска, но за сметка на това се изживява като вряла и кипяла във всичко. Много несъответствия в разказа има - като заключване на колата пред блока в Ст. Загора (а тя е нямала ключ), 20 униформени полицаи в районното - след като много хора са знаели за нападението на зомби и не са отишли на работа и т.н. Куца доста разказа ти.
    Но ти желая успех     ОтговорОтговор с цитат
  • 19.02.17 03:05#4D.M.D.M.Регистрация: 25.06.12Град: -Отговори: 39от: Игрите на страха! 12 и 13 главаЗдравейте! Ако все още има хора, които следят историята то моля нека ми кажат дали искат още части. ОтговорОтговор с цитат
  • 25.03.17 04:59#5БлаговестБлаговестРегистрация: 28.07.15Град: -Отговори: 5от: Игрите на страха! 12 и 13 главаИсторията ти е доста добра и макар да не си изпипала всички детайли, до момента ти се получава добре. Като цяло разказа ти ми хареса и бих искал да видя и продължение. ОтговорОтговор с цитат
  • 15.09.17 05:44#6D.M.D.M.Регистрация: 25.06.12Град: -Отговори: 39от: Игрите на страха! 12 и 13 главаБлагодаря за положителния отзив! Надявам се скоро пак да се вдъхновя и да продължа да пиша!ОтговорОтговор с цитат
Facebook
Любими
Twitter
Pinterest