Нощ на ужасите (част 3)

В мен нещо се пробуди. Смехът му ми напомни на този на бившия ми. Как бе възможно за толкова кратко време толкова неща да ми напомнят за него. Искаше ми се да избягам на далеч за да мога да си избия спомените за него от главата, но нямах шанс да го направя.

Трябваше за пореден път да стисна зъби и да се преборя с болката, да я скрия и да сложа маската на щастливото момиче без грижи и проблеми. За жалост обаче една сълза се стече по бузата ми, не можах да я спра. Мартин я забеляза и плахо протегна ръката си към лицето ми, изтри я и попита:

- Какво има, защо реагира така?

- Дълга история - отвърнах аз и ръцете ми затрепериха.

Той се пресегна, взе ножа от ръката ми и каза:
- Седни и ми разкажи всичко, имам достатъчно време!
Аз го послушах и седнах до него на пейката, той ме прегърна и каза:

- Е слушам те, какво те разстрои?

- Ами всъщност...работата е там, че...амии сетих се за бившия си. Смееш се точно като него с едната разлика, че неговия глас беше по-груб и плътен - казах аз с треперещ глас.

- И какво те натъжи, да не би да те е биел или тормозил? Ако е така само ми кажи кой е и ще го пребия - каза Мартин и повдигна главата ми с ръка, за да ме погледне в очите.

- Не той беше идеален, но ... но вече го няма - казах аз и го прегърнах, след което заплаках с глас.

- Как така, мъртъв ли е - попита учудено той?
- Да и никога вече няма да мога да обикна друг след него - казах аз и заплаках още по-силно.

- Много съжалявам да го чуя, но недей да губиш надежда не се знае дали няма да намериш някой, който да те накара да го забравиш.

- От две години съм сама и никой не е проявил интерес към мен, така че сигурно ще си умра и сама - казах аз и изтрих сълзите си.

- Не се знае, може да се намери някой, който да те накара да забравиш болката от загубата му и да ти покаже, че си красива и заслужаваш да бъдеш обичана - отвърна той и заглади косата ми.

- Моля! Аз, красива?! Е това е най-забавния виц, който съм чувала - казах аз и се засмях.

- Да, разбира се, че си красива. А също така имаш и уникална усмивка - отвърна той и ме погледна право в очите .

В този момент почувствах нещо, не знаех дали е любов, но беше силно, ужасно силно, по-силно от всичко, което бях изпитвала до момента. Не знаех какво да правя, мислех че просто се чувствам сама и ми се иска да го обичам, а в действителност да не е така.

Умът ми препускаше, гледах в големите му сиви очи, а той се взираше в моите. Само за миг нещо в мен изкрещя "целуни го" и преди да се усетя устните ми вече бяха върху неговите. Не се дръпна, както очаквах, а тъкмо обратното, той също ме целуна. Аз уплашено се отдръпнах и казах:
- Много, много съжалявам, не биваше да го правя.

- Спокойно - отвърна той - точно това трябваше да направиш. След това пак ме целуна.

Боби се обърна и ни видя, след което извика силно:
- Ей хора, имаме си влюбени гълъбчета! Всички се обърнаха и се вторачиха в нас, а ние все така необезпокоени се целувахме и прегръщахме, радвайки се на факта, че сме разкрили чувствата си един към друг, макар да се познавахме едва от час.

- Боби те са прекалено заети да си обменят слюнка остави ги - каза Габи и разхили.

- Браво на моя човек бе много е бърз, че и заби най-готиното маце от компанията - каза Веско и също се разсмя.
- Знаех си, че между тях ще стане нещо. Още когато ги видях заедно разбрах, че са създадени един за друг - добави Габи.

Слушах разговорът им и реших да се намеся, дръпнах се от Мартин и му казах:

- Изчакай само минутка да ги успокоя и се връщам.
- Добре сладурано - отговори ми той и се усмихна.
Аз станах от пейката и казах:

- Ей хора първо, аз не съм най-красивата тук и второ, как по дяволите преценихте, че сме един за друг само като ни видяхте? Не че нещо просто ми е любопитно.
- Ами първо - сладка си може за другите да не е така, ама мен си ме кефиш. Второ - ако можехте да се видите от страни щяхте да разберете какво имаме предвид - каза Веселин.

- Ем ок щом така мислите аз не мога да споря - отговорих му и се върнах да си довърша салатата. Тъкмо взех ножа и започнах да режа, когато чух вик:

- Деница, мъртваа си!

В следващия момент усетих как някой ме бутна и аз паднах на земята. Беше Валентина, която ме сграбчи за гърлото и се опита да ме задуши.

- Кучко, как можа, от колко време го свалям, а ти ми го отмъкна. Пропаднала к*рва, боклук - не спираше да крещи тя и да се опитва да ме убие.

Мартин и Веско скочиха и я издърпаха от мен. Аз се изправих и отидох до нея. Те я държаха, а тя не спираше да крещи и ругае. Грабнах ножа и го опрях в гърлото й, след което изкрещях в лицето й:

- Ти си човека, който най - малко го интересува какво и с кого правя, така че си мълчи, за да не си го отнесеш. Ясна ли съм?

- Махни се от тук ма! Той беше мой, а ти ми го отмъкна. К*рва си ти цялото село те е минало, а сега и цяла София ли искаш да те мине - изкрещя ми тя?

- Попитай го сама дали е бил твой щом толкова ти знае устата! Марти ти неин ли беше - попитах го аз строго?
- Не разбира се тя ми е само приятелка, че дори и това не е - отговори ми той.

- Е видя ли сега? А за това, че ме наричаш к*рва мога само да ти кажа, че д*вствени к*рви няма. Ти би трябвало най-добре да го знаеш "постелко" за мъже - креснах аз и се обърнах, за да се върна към задълженията си.
Момчетата я пуснаха, а тя кресна:

- Ти не си д*вствена ма овца! Ако е така докажи ми го!
Гневът в мен надделя и нямаше кой да ме спре. Захвърлих ножа и се обърнах рязко, засилих се и й зашлевих шамар,при което тя се свлече на земята.

- Няма какво да доказвам точно на теб - креснах аз отгоре й!
- Не ме боли удряш много лекичко - каза тя, като клатушкайки се изправи.

- Така ли, кръвта по устната ти говори друго - отвърнах аз самодоволно?

- Да, ама това не променя факта, че си к*рва - изкрещя ми тя.

Това преля чашата. Аз замахнах отново, но този път с юмрук и я ударих. Тя се свлече и от устата и потече тънка струя кръв. Изгледа ме злобно, но не посмя да се изправи, а аз се обърнах и отидох до пейката, след което седнах до Марти.
Боби и Иван приключиха с печенето и приготвихме масата . Всички седнахме и сложихме лаптопа на единия край на масата. Иван попита:
- Кой филм ще гледаме първо?
- Нека да е някой не чак толкова плашещ моля ви - каза Габриела.

- Какво ще кажете за някоя класика . Например "Последен изход" - предложи Боби?
- Ти шегуваш ли се , адски тъп е - каза Станислава!
- Хайде де него ще гледаме тъкмо Габи да не се плаши много - казах аз - пък и имaме цяла нощ ще можем да уважим желанията на всички.

- Ми добре - каза Иван и пусна филма , след което седна при нас.
Изгледали бяхме може би около 40 минути когато забелязах , че Станислава я няма на масата.Поогледах наоколо , но беше прекалено тъмно , трудно щях да я видя дори и да беше на 5 от мен.

- Къде е Стаси - попитах аз останалите от групата?
- Май каза , че и е доскучало и отива до тоалетната - каза Веселин - но това беше преди цели 20 минути.
- Някой има ли й телефона , може да е тръгнала да се разхожда и да се е изгубила - попита Иван?

- Аз го имам сега ще й звънна - каза Мартин и извади телефона си , след което я набра.
- Чувам го , някъде зад хижата е - извика Боби и хукна да провери от къде идва звукът.

Всички замълчахме и го зачакахме , вперили погледи в мрака. След около 2-3 минути той се зададе , а в ръката си носеше чантата на Станислава. Остави я на масата до Габриела , а тя изпищя и скочи от пейката.

- Какво ти има Габи , защо крещиш - попитах я аз?
- Ела и виж сама - отвърна ми тя и с треперещи ръце повдигна чантата.
Станах от пейката и бавно се приближих към нея . Това ,което видях ме накара да изтръпна! Свлякох се на земята и заплаках. Върху белия плат с кръв бе написано "вие сте следващите".

След няколко секунди се овладях , станах и взех чантата , за да я разгледам по-добре. Кръвта бе прясна ,все още не бе изсъхнала напълно. Отворих чантата и вътре намерих окървавения и телефон.
- Какво прави това вътре? Къде го намери - попитах аз Боби ? - Беше на около метър от чантата и го прибрах вътре- отговори ми той.

- Не го ли разгледа ? Може тя да се е опитала да ни остави някаква следа - попитах го аз.
- Ами не се сетих - каза той засрамено.
- Няма нищо сега ще проверим - успокоих го аз.

След това отключих телефона и започнах да го разглеждам. Докато преглеждах снимките видях нещо отвратително и инстинктивно хвърлих телефона. Иво го хвана и погледна , след което извика:
- Мили боже какво е това !?

- Какво , какво , искам да видя - завикаха всички?
Иво обърна телефона към тях и всички се разпищяха. На снимката бе окървавеното тяло на Станислава. Дланите и ходилата и липсваха! По кожата на лицето и имаше огромни порезни рани и множество малки драскотини.

На мястото на гръдния и кош зееше огромна дупка. Изглежда сърцето и белите и дробове липсваха. Може би ги бе взел , като трофеи. По краката и личаха следи от ухапвания , макар и трудно забележими.

- О боже мой! Кой е могъл да и стори такова нещо и къде е тялото й - извика Иван?
- Сигурно е бил онзи побъркан дървар - казах аз с разтреперан глас ,след което изкрещях - Казах ви , че тук е опасно , но кой да ме чуе.

- Спокойно милата ми , ще оправим нещата - каза Мартин и ме прегърна , за да се успокоя.
- Но как , тъмно е , нямаме превоз , в гората дебне убиец ,къде можем да идем - попита притеснено Габриела?
- Имам идея , налудничава е , ама може и да сработи - каза Веско.

- Кажи каква е! Всичко в момента е добре дошло - каза Иван.
- Ами да се барикадираме в хижата и та опитаме да дочакаме сутринта.Тогава ще опитаме да се доберем до селото - каза Веселин - Звучи страхливо , но може би е единственият ни шанс да преживеем нощта!

- Но как ще влезем , нямаме ключ - разкрещя се Валентина - аз предлагам да излезем от гората и да тръгнем към селото. С мен си нали Марти?

- Щом искаш заминавай , никой не те е спрял , но аз оставам тук! Няма намерени е да излагам на опасност бебчето си - отговори и Марти и ме прегърна.

- Е щом искате останете и умрете тука , но аз се омитам! За последно питам кой е с мен - кресна тя ядосано? Всички мълчаха и я гледаха злобно , а тя постоя малко така неподвижна и втренчена в мен , след което изкрещя ядосано:

- Ем добре тогава ще тръгна сама!
- Нямаш смелост да го направиш , прекалено страхлива си - заявих и аз гордо!
- Е със сигурност съм по - смела от теб мършо - отвърна тя троснато.

- Е щом си смела заминавай - казах аз и й посочих пътеката!
Тя не каза нищо , а с нервна походка мина пред мен и тръгна по пътя , като след миг се изгуби в непрогледния мрак. Ние останахме там , втренчени в пътеката и очакващи тя да се върне , но уви това не се случи.