Разкриха тайната за раждането на Исус

Много горещи коментари!!!Даже Алиреза влязъл във филм да сече езици.Ехоооо,приземете се в реално време.Днес хората свободно могат да изказват мнението си.Благодаря на господин Веритас за интересната информация.Някои факти ми бяха извесни,но много и научих.

Работата е по проста за да разберат всичи. Бог затова е направил ад и рай. Място за философи имясто за простодушните които живеят с вяра в Христа.

Много хора коментирате Иван, но някой от Вас някога замислил ли се е да изучи религията си и не само своята. Знаете ли какво се получава в крайна сметка. Във всяка една религия има 10 еднакви точки и то няма значение каква е тя. Погледнете го и исторически в стария завет се обяснява точно как една религия и едно общо мислене на масата обединява. Пророк Мохамед прави същото с Османските тогава племена. Християнството даже в България исторически защо е прието. Поради това, че тогава а територията ни са били отделни племена и са вярвали в различни богове което довеждало да раздори и битки между племената век след покръстването всичко е било вече наред. Всеки има право да вярва в каквото желае но преди да поствате нещо и да коментирате се замислете дали има основание да бъдете толкова остри.

За да напишете толкова дълго изказване,явно сте чели и сте се запознавали с различни автори.Но с основния автор Бог не сте се запознали. Тълкувате някои откъси, незнам откъде сте ги преписали, неправилно, а още повече значението на духовните водачи в църквата.Има редица книги,които доказват,че Исус Христос е историческа личност,че е съществувал.Що се отнася до същността на Неговото учение, по мое мнение и не ангажирам никого,има още много да растете духовно и да го изучавате.То е реално и не подлежи на коментар от незапознати.Успех ви желая.Пътя към Бог е тесен и малцина са тези, които минават по него.

В началото на шестнадесети век папа Лъв X произнася забележителната фраза: „Добре ни послужи този мит за Христос”. И още през четиридесетте години на осемнадесети век учените въвеждат нещо, което сега бихме нарекли обективна историческа методология, посредством която оспорват истинността на свещените текстове. Херман Самуел Раймарус – професор от Хамбург – твърди, че Исус не е нищо повече от един неуспял юдейски революционер, чието тяло било изнесено от гробницата му от неговите ученици. Днес нито един уважаващ себе си историк или учен библеист не би оспорил, че най-ранните евангелия са съставени поне едно поколение след събитията, които описват.
„Наистина смятам, че не можем да научим нищо повече за живота и личността на Исус. Ранните християнски източници не показват никакъв интерес към въпроса, а и в повечето случаи са фрагментарни и митологизирани”
Рудолф Бултман,
Магдебурският университет,
Един от най-важните, най-значимите и
уважавани коментатори на Библията
Въпреки това Бултман си остава предан християнин. Той продължава да настоява, че между Исус от историята и Христос от вярата има съществена разлика. И доколкото тази разлика се осъзнава, вярата си остава непоклатима.
През 1945 година са открити Свитъците от Наг Хамади, а през 1947 година – Свитъците от Мъртво море, в развалините на есейската общност в Кумран.
В резултат на това Исус вече не е неясна фигура, битуваща в опростения и приказен сват на евангелията. Палестина в навечерието на християнската епоха вече не е някакво мъгляво и неопределено място, принадлежащо повече на митологията, отколкото на историята. Напротив, днес знаем много повече за обществената среда, в която е живял Исус, и далеч повече, отколкото по-голямата част от вярващите хриситяни са знаели за Палестина през първи век – каква е нейната икономика, политика, нейната социална структура, култура и религия, с други думи, каква е историческата действителност.
Защо широките маси от вярващи християни знаят фактически по-малко за личността, която боготворят, отколкото за други исторически личностти, далеч по-маловажни? В миналото, когато тези знания са били недостъпни или опасни за разпространение, може би е имало място за оправдание. Но знанията днес са както достъпни, така и безопасни. И въпреки това вярващият християнин си остава също толкова неграмотен, колкото и неговите предци отпреди стотина години.
Един фундаменталист може да каже, че ситуацията свидетелства в полза на гъвкавостта и издръжливостта на християнската вяра. Християнската вяра може наистина да е гъвкава и издържлива. Историята е доказала, че това е така. Но тук ние не говорим за вярата, която наистина е нещо дълбоко лично и субективно. Тук става дума за документи и исторически факти.
Преобладавашото незнание за историческите проучвания на Новия завет до голяма степен се дължи на самата Църква и на духовните институции. Всеки неин служител е учил, за да влезе във въпросната институция, и знае, че рано или късно неминуемо ще се сблъска с последните изследвания върху библейската история. Всеки семинарист днес все е чул нещо за Свитъците от Мъртво море, за Свитъците от Наг Хамади, за историята и еволюцията в изследванията на Новия завет, за все по-противоречивите изявления, правени както от теолози, така и от историци. И въпреки всичко това знание не стига до миряните. И в резултат на това между духовенството и неговото паство зейва пропаст. Самите духовници са се превърнали в изтъкнати и изтънчени ерудити. На последните открития те реагират със снизходителен апломб и теологическите противоречия сякаш изобщо не ги засяга, квалифицират някои от изказванията като съмнителни, но не и като изненадващи или скандални. И все пак нищо от тази изтънчена ерудиция не стига до тяхното стадо. Стадото на практика не получава никакви знания от актуалните събития от пастора си, който всъщност е посочен за краен авторитет по такива въпроси. Когато в резултат на това историческите факти се представят от изследователи на библейските събития, а не от официално определения пастир, това често предизиква реакция, която не може да се нарече с други думи освен с травма или криза във вярата. Паството или започва да гледа на изследователите както на непоправими разрушители и иконоборци, или започва да подозира самия пастир, че е скрил от тях информация. Крайният ефект е точно такъв, сякаш църковниците са се наговорили да пазят пълно мълчание.
От едната страна се намира духовната йерархия, осланяща се на онова, което е било написано в миналото, подредено и прономеровано съгласно последните указания на Църквата. От друга страна са обикновените миряни, за които историческите проучвания на библейските събития са съвършено непозната територия. Съвременият що-годе образован духовник е напълно наясно например с разликата между онова, което е в Новия завет, и онова, което бива добавено по-късно. Дава си ясна сметка за това колко малко казва на хората Светото писание. За този духовник противоречията между факти и вяра, между история и теология са лично проверени и преодолени отдавна. Този духовник отдавна е разбрал, че неговата лична вяра няма нищо общо с историческите факти; той е постигнал нещо като свое лично помирение, успял е да ги съмести някак. Такъв духовник, най-общо казано, е чувал „всичко това”. Малко вероятно е да бъде стреснат от фактите или хипотезите.
За разлика от мъдрия пастир, стадото не е имало възможност да се запознае с въпросните факти, нито да съпостави неясното в разказите от Светото писание с действителните исторически събития. Благочестивият християнин никога не е изпитвал нужда да примирява факти и вяра, история и теология просто защото той никога не е имал причина да мисли, че между двете може да има някаква разлика. Никога не си е представял Палестина отпреди две хиляди години като реална страна във времето и пространството, подложена на сътресения, предизвикани от социални, психологически, политически, икономически и религиозни фактори – същите фактори, които действат във всяко общество, минало или настоящо. Точно обратното – разказите в евангелията най-често са съвършено лишени от какъвто и да е било исторически контекст; създава се впечатление за предвечна митологична простота, сякаш събитията се разиграват в някакъв измислен свят, съществувал много отдавана и много далеч. Исус например се появява ту в Галилея, ту в Юдея, ту в Йерусалим, макар че обикновено не се дава никаква конкретна информация за тези места, на какво растояние отстоят, за колко време се стига от едното място до другото и т. н.
Паството от лаици гледа на разказите от Светото писание като на художествени творби, като на самостоятелни сюжети, чиято истинност ни най-малко не страда от това, че е лишена от всякакъв исторически контекст. Тъй като това паство никога не е било учено на нещо друго от духовните си ментори, много благочестиви вярващи не са и допускали, че може да има проблеми, породени от липсата на такъв контекст. Когато тези проблеми изведнъж биват изложени на показ от научни изследвания, те съвсем разбираемо се възприемат или като откровени, или като богохулство. А авторите инстинктивно възприемат като „антихристи”, готови да поведата цялото войство на кръстоносен поход срещу Църквата и духовенството.
Излишно е да се споменава, че изследователите на библейските събития, на историята, нямат такива намерения. Нямат никакво намерения да повеждат какъвто и да е кръстоносен поход. Нямат никакво желание да създават вероостъпници. Нито се опитват да разколебят хората във вярата им.
Това са заключения, до които те са стигнали. Това са техни заключения, резултат от техните изследвания, техните предположения, тяхната работа и тяхната липса на предубеждения. Те не се опитват да ви ги пробутват. Ако ви се сторят разумни, добре. Ако не, чувствайте се свободни да ги отхвърлите и да стигнете до свои собствени изводи. И все пак те се озовават в пресата на конфликта между факти и вяра. Един прост пример би трябвало да послужи като илюстрация за сложността и парадоксите на този конфликт.
финдамент.
Проблемът с Исус по същество е аналогичен. Нямаме никакво желание да оспорваме на когото и да е било правото му на лична вяра или убеждения. Тук не става дума за теологичния Христос, който има реално и силно присъствие в душата и съзнанието на вярващите. Тук става дума за различна фигура, за човек, който наистина е тъпкал палестинските пясъци преди две хиляди години. Казано накратко, тук става дума за историческия Исус – а историята, колкото и мътна и несигурна да е понякога, често пъти проявява нахалната склонност да не се съобразява с нашите желания, нашите митове или мисловни нагласи, с нашите предубеждения.
За да се отнесе към историческия Исус с подобаваща справедливост, човек трябва да се отърси от всякакви предубеждения и особено от предубежденията, насаждани от традицията. Той трябва да бъде готов да пресява и обмисля библейския материал по бъзможно най-безпристрасния начин.
В рамките на най-общата сфера на „неизвестните неща” фактически всичко е възможно. На базата на нечий личен опит, на базата на човешката история и развитие някои от тези „неизвестни неща” са по-възможни от други, повече или по-малко вероятни, повече или по-малко правдоподобни. Ако човек държи да бъде честен, той може да приема само следната ситуация – че всички неща са възможни, но някои от тях са по-възможни от други. Всичко опира до най-прост баланс на вероятности и правдоподобности. Каква е вероятността това или онова да се е случило? Кое по-близо до опита на човечеството? В отсъствие на твърдо определено знание за Исус, на нас ни се струва по-вероятно, по-правдоподобно и по-близо до опита на човечеството, че този мъж се е оженил и се е опитал да си възвърне трона, който му принадлежи по право, отколкото, че този човек е бил роден от девица, ходил е по вода и накрая възкръснал. И въпреки това нашето заключение също би трябвало да се приеме като хипотетично. Това е заключение, възприето като най-вероятна възможност, а не като твърда вяра.
Днес се знае много за света, в който е живял Исус – Палестина отпреди две хиляди години. Но до толкова, доколкото това засяга самия Исус и събитията около него, липсват установени факти. Евангелията, а и Библията като цяло, са съставени от фрагментарни документи, които нито един авторитетен учен не приема като абсолютно надежни исторически доказателства. Те не могат да бъдат източник на исторически факти. В тази ситуация човек трябва по необходимост да прави хипотези, човек не бива да прави хипотези сляпо, той трябва да се придържа в рамките на известните исторически данни и вероятности. В тези рамки обаче е съвършено разумно, а и необходимо да се оглеждат от всички страни, да се интерпретират оскъдните, трудно различими и често противоречиви налични факти. Изучаването на Библията се гради до голяма степен върху предположения. Същото става и в теологията, и в църковните доктрини. Но докато историческите проучвания правят преположения въз основа на исторически факти, теологията и църковните учения се основават на самото Свето писание – често без каквито и да било връзка с историческата реалност.
През последните две хиляди години хората са спорели, убивали са се един друг и са водили войни за това как трябва да се разбира този или онзи пасаж. Въпреки смесването на различни християнски традиции, един принцип остава непроменен. В миналото, когато църковните отци или други хора са се сблъсквали с някои от многото двусмислици и противоречия в Библията, те са правили предположения. Те са правили опити да ги тълкуват. Веднъж приети, заключенията от тези преположения, тоест тяхното тълкуване, се приемали за догма. И с времето постепенно на тях започвало да се гледа като на установен факт. Такива заключения изобщо не могат да бъдат факти. Точно обратното – те са предположения и тълкувания, застинали в традицията и именно тази традиция постоянно се бърка с понятието факти.
За илюстрация на този процес може да послужи един-единствен пример. Според всички четири евангелия Пилат закрепя на кръста на Исус една табела с надпис „Юдейски цар”. Освен това евангелията не ни казват почти нищо друго. В Евангелието на Йоан, в 6:15, има едно любопитно сведение:
„А Исус, като разбра, че възнамеряват да дойдат да Го грабнат, за да Го направят цар, пак се отдалечи в планината самичък” (Йоан,6:15)
И пак в Йоан:
„А първосвещениците иудейски казваха на Пилат: недей писа: Цар Иудейски, но че Той каза: Цар Иудейски съм. Пилат отговори: каквото писах, писах.” (Йоан, 19:21-22)
Но тези пасажи не съдържат никакво уточнения или указания. Няма и намек дали тази титла е наистина притежание на Исус или не, официална ли е или не, призната ли е или не. Нито пък се дава някакви насоки как точно е искал Пилат да бъде разбрано прозвището, което той дава на Исус. Каква е била мотивацията му? Какво е искал да постигне с това свое действие?
В някакъв отдавна минал момент е било прието, въз основа на предположения, че Пилат му е дал тази титла с намерение да му се подиграе. Да се допусне нещо друго, би означавало да се предизвикат твърде много неудобни въпроси. Днес повечето християни сляпо приемат, като че ли става въпрос за твърдо установен факт, че Пилат го назовава с титла с единствената цел да го осмее. Но това не е твърдо установен факт. Ако човек прочете самите евангелия непринудено, в тях няма да намери нищо, което категорично да показва, че титлата не е употребявана с всичката й сериозност, че тя не е напълно легитимна и приемана като такава поне от някои от съвременниците на Исус, включително и от Пилат. Доколкото това се отнася до евангелския текст, Исус може и наситина да е юдейски цар и/или са гледали на него като такъв. Само традицията е накарала хората да приемат противното. Да предположиш, че Исус може наистина да е бил юдейски цар, не значи да противоречиш на историческото доказателство, а да противоречиш на отдавна установената традиция, на отдавана установената верска система, базирана на нечии преположения и тълкувания. Ако нещо тук противоречи на историческото доказателство, то това е същата тази верска система. Защото според разказа на Матей за раждането на Исус, „мъдреците от изток” питат:
„Де е родилият се цар Юдейски?” (Матей, 2:2)
Ако Пилат е имал намерение да се подиграва, то какво заключение би могъл да си извади човек от въпроса на тримата влъхви? И те ли са го казали подигравателно? Със сигурност не. А в такъв случай, след като те говорят за една легитимна титла, защо и Пилат да не е направил същото?
Евангелията са свидетелства на една вкаменена, митична опростена действителност. Те изобразяват свят, оголен и оставен със само най-необходимото, свят безвременен, архитипен и донякъде приказен. Обаче Палестина по времето на Исус съвсем не е приказно царство. Точно обратното – това си е напълно реално място, населено от реални хора, каквито човек може да намери навсякъде по света и по всяко време в историята на човечеството. Ирод не е някакъв неясен митичен герой. Той си е съвсем реален владетел, чието царуване (от 34 до 4 г. пр. Хр.) се простира отвъд границите на библейските събития. Палестина през първи век , както и всяко друго място по света, е подложена на въздействието на сложна смесица от социални, психологически, политически, икономически, културни и религиозни фактори. Отделни партии преследват различни и противоречащи се цели, които често образуват нетрайни съюзи с една-едничка причина – целесъобразност. Сключва се тайни сделки. Законни интереси се сблъскват в борбата за власт. А народът като цяло, както навсякъде по света и във всички времена, се люшка между апатичното сцепенение и истеричен фанатизъм, между крайния страх и пламенното убеждение. А все пак тези течения, тези сили играят съществена роля, за да бъде разбран историческият Исус, онзи Исус, който действително е живял в Палестина преди две хиляди години, а не онзи Исус от иконата. Точно този Исус трябва да се опознае и разбере. Да положиш такива усилия не означава, че си антихрист.

Защо никога не публикуват оригиналните текстове,а само догадки на някои учени'?

До Иван..прибери си змийския език данего посеча...

Защо толкова много се спекулира с тази религия?Демократичността която, предоставя на всеки?Свободни и непонятни тълкования от хора търсейки сензации без да имат и най - макото понятие от тази тема.А религията е просто нещо!!! Вярваш или не!!!