Моите форумни теми

- (В) Бояне, Бояне. . . - Вальо се опитваше да ме събуди тихо. - (Аз) А какво? - казах стреснат - (В) Шшт. . . тихо, чуваш ли? - (Аз) Ооо не, ееей да му е*а майката, много шум сме вдигнали снощи! - (В) Да бе човек. . . виж пробих малки дупки през вратата, ела да видиш колко са много. . . - (Аз) Сега как ще се махнем, Емили като разбере много ще и стане гадно. - (В) Ами би трябвало греблото за сняг да помогне. . . - (Аз) Вярно, че ние го сложихме за такива ситуации, през толкова много дали ще минем? - (В) Абе, ще минем бе спокойно. - (С) Какво става? - (В) Еми как да ти го кажа. . . зад вратата е пълно със зомбита, но сигурно ще можем да минем през тях с автобуса - (С) Наистина ли? - (Аз) Да, но автобуса дори да заседне, ще издържи на атаките и като се освободи малко пътя, ГАЗ! - (С) И сега какво ще и кажем на Емили - (Аз) Няма как да го скрием, така че. . . : Хей събуди се, . . . . Емили! - (Е) (Прозява се). . . Да, кажи? Тръгваме ли? - (Аз) Ами ще тръгваме, но навън е пълно със зомбита. . . - (Е) Сериозно ли? И сега! ? - (Аз) Какво сега? Тръгваме! С автобуса ще минем през тях. - (Е) Ще успеем ли? - (В) Спокойно. - (Аз) Вальо, хайде качи се на шофьорското място, Емили и Силвия влизайте, аз ще отворя гаража, качвам се веднага и потегляме. . . - (В) Да внимаваш! - (Аз) Да бе, добре. iОстаналите влязоха, а аз тръгнах да отварям вратата на гаража. След, като я отворих един бродещ, който беше точно пред вратата, ме нападна и ме събори. Докато му държах гърлото с едната ръка, с другата извадих пистолета от колана и го застрелях в главата. Останалите заразени се привлякоха от шума и тръгнаха към мен, адреналинът потече буйно в кръвта ми, времето се забави. Оглеждах се наоколо и очите ми прихванаха дупката в пода, където са влизали работниците за да ремонтират автобусите отдолу. Тръгнах да се скрия вътре и затворих вратата (дупката имаше плъзгаща се врата отгоре), докато затварях за последно видях как момичетата ме погледнаха ужасено през задния прозорец на автобуса. Скрих се, а отгоре рев и блъскане. Чух как тръгна буса, зомбитата се привлякоха и тръгнаха след него. Отгоре ми вероятно бяха останали най-много 5 до 10 от тях. Останах в тъмната дупка само с пистолет, амуниции и телефона. Вероятно се питате защо още нося мобилен телефон? Просто все още си мисля, че може някой да ми се обади, пък и може да ми послужи за осветление и има игри. . . След около час, вече всичко беше затихнало. Плъзнах леко вратата, колкото да мога да си покажа главата и да погледна навън. . . зомбитата са се отдалечили от дупката. Сега е моят шанс да се махна от тук! Като истинска нинджа се промъкнах навън и бързо се скрих зад един контейнер. Нямаше вече много зомбита и реших да си ида вкъщи за да проверя дали случайно някой е оцелял. Момент, мога да взема камиона в автобусния гараж, с който носихме ресурси! Върнах се и се качих, ключовете бяха вътре. . . потеглих. Докато карах все си мислех, къде ли са сега приятелите ми. Вальо беше единственият ми жив приятел. . . засега, харесах Емили, а без Силвия нямаше да е толкова забавно. Сега ги нямаше и аз бях сам. Пристигнах, все още носех ключовете за вкъщи в себе си, влязох в апартамента. На пръв поглед - нищо, почнах да отварям стаите, когато стигнах до стаята на майка ми и баща ми. Съзрях, че те лежаха мъртви в леглото. Е това е, то колкото ми беше кофти задето си изгубих приятелите, сега съвсем се депресирах. Седнах в един ъгъл в нашата стая и започнах да обмислям планове. . . гледах в една точка и се надъхах да си търся останалите приятели. Станах и си облякох екипа за Нинджуцу (бях голям фен на бойното изкуство, който изучават нинджите, от там имам и екипировка), сложих си бялата катаната на гърба, взех пистолета и тръгнах да си търся приятелите. Понеже са бяхме преместили наскоро, трябваше да отида в стария си квартал за да ги намеря, но първо потърсих и в новия квартал. След като не ги намерих тук взех на баща ми ключовете за колата и тръгнах с нея към стария квартал. Влизах с взлом във всеки апартамент, но нямаше и следа от моите другари, седнах в апартамента на последния човек, когото посетих и се чудех какво да правя. След около минута от всякакви мисли, които прехвърчаха в главата ми, се сетих за една приятелка, но чак в Стара Загора, нея исках да я намеря! Напълних резервоара и още 2 резервни туби гориво по 10 литра от една бензиностанция, от същата взех храна, вода и карта. Подпрях картата на волана и си начертах пътя с един молив и ето, че пътешествието ми към тази доста близка приятелка от Стара Загора започна. Тръгнах от бензиностанцията към 12:00 часа. След около 3-4 часа шофиране вече стигнах и почивайки си хапнах и пийнах. Време бе да намеря ул. Лозенград. . . обиколих целия град и съответно я намерих. Видях къщата на Деница, входната врата беше широко отворена, това разбира се е лошо, защото може да е мъртва. Влязох вътре, но нямаше никой и нищо. Отворих всички стаи, но никъде я нямаше. Около 2-3 минути по-късно излязох от къщата и отидох в едно магазинче отсреща. Там имаше мъртво тяло, вероятно на продавачката, пронизах я с катаната в главата за всеки случай. Пуснах решетките, като отвън сложих надпис, че има оцелял. Влязох в склада да се установя и да почна да я търся из градчето. Минаха два-три дни. Нямаше никаква следа от нея. Реших да тръгна да търся хората, с които по-рано се опитвахме да оцелеем. Така броденето ми из България започна. Отидох с колата да заредя на една бензиностанция. Доходи ми се до тоалетна също. Докато зареждах постоянно прииждаше някое друго зомби от сградата. Стана ми досадно все да ме прекъсват и накрая влязох вътре да ги избия. Катаната беше дълга, те дори не можеха да ме доближат. Бяха малко 5-6 някъде, не се мъчех да ги броя. Взех едни торби и ги напълних с хранителни стоки. Върнах се до колата и хвърлих торбите на задната седалка. Заредих колата и ми остана още едно нещо да свърша - в тоалетната. Поне там никой. . . или по-точно нищо не ме безпокоеше. Най-сетне малко спокойствие. Свърших си работата, вмъкнах се в колата и потеглих просто нанякъде. Докато мислех къде да отида в движение, без малко да блъсна някой. Спрях и установих, че това бе човек. Излязох от колата. Оказа се момиче. Доста се беше стреснала от това, че щеше да бъде блъсната. /i (Тя) - Ти гледаш ли къде караш! ? - скара ми се (Аз) - Извинявай, бях се замислил нещо. (Тя) - Не си ли чувал, че докато шофираш трябва да внимаваш? (Аз) -. . . (Тя) - Между другото. . . накъде си тръгнал и защо си облечен така? Да не би да си някакъв ненормалник? ! Да. . . за разлика от мен тя беше облечена нормално. Изглеждаше ми на около 18-19 години. Имаше нож в ръката си и пистолет в кобура, който бе закачен на бедрото й. Носеше раничка на гърба си. Беше вързала русата си коса на опашка. Странно тази зима не беше много студена. Температурата стоеше на 15-18 градуса според мен. Момичето имаше наистина доста красиви зеленикави очи. (Аз) - В момента нямам посока и съм облечен така, защото. . . абе и аз не знам защо, просто ме кефи. А и е доста по-удобно от дънките, които носиш. (Тя) - Аха. Не ти харесва как съм облечена? (Aз) - Не, не. . . харесва ми. Просто исках да ти кажа, че е по-добре да сложиш нещо по-удобно за бягане - например анцуг. (Тя) - Благодаря ти за съвета. - каза надменно тя (Аз) - Моля. . . ти накъде си тръгнала? (Тя) - На никъде. . . вече изгубих надежда някой от познатите ми да е оцелял. В това време зад нея от ъгъла на една улица се появиха бродещи. Идваха към нас, засега още бяха на около 40-50 метра от нас. (Аз) - Бързо влизай в колата! Тя погледна назад и след това ме последва в автомобила. Потеглих. (Аз) - Да знаеш как искам да си намеря приятелите. . . (Тя) - Сигурно вече всички са мъртви! (Аз) - Не, не. Те не са! В момента обикалят България с брониран автобус и търсят къде да се установят. Изгубих ги във Варна, трябва да ги намеря. (Тя) - Нали каза, че на никъде не си тръгнал? (Аз) - Не виж, просто не знам накъде да тръгна за да ги намеря. (Тя) - Преди да се разделите не измислихте ли план къде да отидете? (Аз) - Е да, но всеки искаше съвсем различно от другия и може да са навсякъде. Един искаше на планина, друг на море. . . (Тя) - Еми тогава да тръгнем да търсим по бреговата ивица. (Аз) - Идваш с мен? (Тя) - Да. Ако нямаш нищо против. (Аз) - Не, не. . . нямам разбира се. (Тя) - Поне сега няма да бродя сама.

Три години по-късно ще публикувам седма глава от моя разказ. Какво мислите за него?