Моите форумни теми

Панагюрското златно съкровище, изложено в НИМ Траките (на старогръцки: Θρᾷκες, на латински: Thraci) са етно-културна общност от индоевропейски племена, населявали в периода от средата на II хил. пр. Хр. до VI в. сл. Хр. областта от северноегейско крайбрежие (вкл. островите Тасос, Самотраки, Лемнос и Имброс) до Карпатите, от Черноморското крайбрежие до р. Морава, и земите в северозападна Мала Азия (съвременните територии на България, Румъния, Молдавия, североизточна Гърция, северозападна Турция, Поморавието и част от Македония). Една от хипотезите за произхода на траките предполага, че са дошли от североизток около 1500 г. пр.н.е., смесвайки се със завареното предтракийско население, и по-късно са се обособили в отделни групи (част от българските археолози предполагат, че траките са дошли от североизток около 3500 г. пр.н.е. — т.е. в края на каменно-медната епоха). Според друга хипотеза1, оформянето на тракийската етно-културна общност не е процес, повлиян основно от външни миграции, а е резултат от вътрешни миграции и консолидиране на местно население, т.е. защитава идеята, че траките са автохтонно (местно) население. Всъщност Ал. Фол копира доказаната още от праисторика проф. Петър Детев хипотеза, че местната етно-културна общност се е оформяла от края на седмото хилядолетие преди Христа, когато са налични данни за най-старата европейска култура, създавана от палеобалканското население. Траките са просто по-младите му генерации. Траките живеят на отделни племена, всяко от които се стреми да запази своята самостоятелност и да образува отделна държава. Първото голямо тракийско държавно обединение е Одриското царство, създадено в началото на 5 век пр.н.е. от Терес I. През 188 г. пр.н.е. край Кипсела траките разбиват войската на римския консул Манлий Вулзон, които се връщали от Галатия. Тракийските войни наброявали около 10 000 души, а римляните се връщали от битката при Магнезия (190 пр.н.е.), като за тази битка те тръгнали с 30 000 войници. По-късно траките взимат участие във войните на Римската република и Римската империя, като са описвани като войнствено племе. След като римляните завладяват териториите на траките в средата на 40-те години на 1 век, през 45 г. е създадена римската провинция Тракия, която граничила на запад с провинция Македония, на север с Дунав, на юг с Бяло море, Дарданелите, Мраморно море и на югоизток с Витиния. Отначало представата за провинция Тракия била много смътна. Дори македоните били определяни като тракийско племе. Провинция Тракия е анексирана към римската империя през 46 г. Многократните нашествия на хуни, готи, келти, сармати и славяни в периода IV – VI в., съпровождани и с процеси на елинизация и славянизация, довеждат до отмирането на езика на траките, говорен до 5–6 век, както и до намаляването числения им състав и вследствие на това и на културното им влияние. Голямата част от тях са напълно или частично елинизирани или романизирани, а в последствие християнизирани, което ги превръща постепенно в ромеи. След създаването на българската държава потомците на траките заедно с останалото население, живеещо в нейните територии, формират българския етнос. Етногенетични теории Тракийски воин, облечен със зейра и с щит тип пелта Днес съществуват различни теории за етногенезиса на траките. През XIX век австрийският учен езиковед Вилхелм Томашек лансира идеята, че тракийският етнос се е формирал в зоната на Карпатите към началото на бронзовата епоха, като по-късно е мигрирал на юг от река Дунав. Томашек застъпва гледището, че траките принадлежат към индоевропейската езикова общност и представляват отделна народност, различна от елините и илирите. Без да се отрича напълно теорията на Томашек, съвременните теории допускат, че тракийската общност се е формирала през бронзовата епоха в резултат на смесването на номадски преселници от север и завареното предтракийско население. Проблемът за произхода на траките в историческата наука е от основно значение за решаването на редица проблеми свързани с културата и историята на Югоизточна Европа. Един от основните моменти в тяхната идентификация е дали те са индоевропейци. В съвременната наука е прието да се смята, че това е така, но къде тогава е прародината на индоевропейците? Учените локализират този ареал на различни места — Централна Азия, Централна и Източна Европа, в Прибалтика, В Подунавието. Някои археолози и езиковеди смятат, че прародината на индоевропейците е Югоизточна Европа и по-точно регионът около Черно море и западните му земи около Карпатите и Егейско море, а други — в югоизточната част на региона около Черно море — на територията в днешна Мала Азия или в земите, разположени южно от Кавказ. Точна локализация засега не е направена. Според лингвистите ареалът на индоевропейците около края на IV хилядолетие е на юг от Урал и на север от Каспийско море. Засега това се приема като най-точната прародина, тъй като единствените доказателства за наличие на индоевропейско население ни дава лингвистиката. За появата на траките на Балканите съществуват няколко хипотези. Според някои археолози това е засвидетелствано в преходния период към бронзовата епоха. За този период може да се каже, че на Балканите се наблюдава коренно изменение, свързано с промяна на погребалните обичаи, разрушения, пожари и т.н. Някои учени обясняват това единствено с инвазия, с което се поставя началото на индоевропеизацията. Според друга група учени и археолози не може да се наблюдава такава промяна на целия полуостров. На някои места животът наистина прекъсва, но на други той продължава, а картината се усложнява вследствие на вътрешни размествания и движения. Това се наблюдава най-добре за онези селищни могили на юг от Балкана. От решаващо, но не и от единствено значение е мнението и на лингвистите, които държат на тезата за автохтонния характер на тракийското население още от времето на новокаменната епоха — V хилядолетие пр.н.е. В полза на тази теза някои изследователи виждат потвърждение във Варненския некропол, за който се говори и като за създаване на “първата европейска цивилизация”. Разбира се това е доста примамлива хипотеза, но засега не съществуват материали, които да докажат етническия произход на некропола. Както в много случаи може би и тук истината може да се търси някъде по средата. Археологическият материал е недостатъчен, а лингвистиката не е в състояние да осигури целия материал. Липсващите брънки изкушават много изследователи да реконструират историята. Разбира се, има данни за рязка промяна в картината на Балканите в края на медно-каменната епоха. Най-лесното обяснение е в инвазията, което донякъде е подкрепено и от археологически материал. Несъмнено се наблюдава навлизане на чужд елемент, но дали то е в такива мащаби, че да заличи изцяло предходната култура. Въпреки че някои автори определят индоевропейците като войнствено население, едва ли вълната на преселение би била толкова мощна, че да окупира целия Балкански полуостров. Дори това да е така, една голяма вълна на преселение би имала и своите причини, които би трябвало да се свържат може би с резки климатични промени или може би някое голямо природно бедствие, което би раздвижило толкова големи маси от хора. За да бъдат решавани днес проблемите с произхода на палеобалканското население, следва да бъдат привлечени и коментирани резултатите от новите ДНК анализи, да бъдат интерпретирани съвкупно обемът и хронологията на археологическите данни и да се доверим на новите начини за изследване на палеоклимата и геологичните данни за наличие на природни катаклизми. Или иначе казано, да се използват модерни методи и средства за получаване и интерпретиране резултатите: ДНК анализите осигуряват ясен и прецизен научен мегод, с висока степен на достоверност и категоричност на резултатите от изследванията, нужна е само воля за подобни изследвания. Наличен е богат генетичен материал от всички културни епохи, но липсва каквато и да е ДНК работа върху него. Подобно е положението и със статистическите методи, които отдавна са засекли изключителната гъстота и интезитет на културното развитие в Тракия още от края на палеолита. Археологическите данни безапелационно доказват, че в Анатолия и Тракия се е установило небивало средоточие на могилна култура още от края осмото хилядолетие пр. Хр. (устието на река Марица) С ненаучни средства и при отсъствието на аргументация се отхвърлят забележителните резултати на модерните геологични изследвания, които доказаха, че проливите - Дарданели и Босфора, са се появили чрез катаклизъм, превърнал тогавашното сладководно езеро в днешното Черно и Азовско морета. Вместо това се настоява за някакво мнимо масирано нашествие, което в една толкова отдалечена и относително слаба в технологично отношение епоха е било невъзможно. Поразяването на толкова обширен географски район и внезапната поява на население, което единодушно сменя своите духовни и културни приоритети, звучи абсурдно. Това е можело да се случи само чрез стресираща по мащаби и смразяваща по масовост природна катастрофа. Тракийски език Основна статия: Тракийски език Тракийския език е индоевропейски език. Както показват изследваниата на съвременните учени историци и траколози и писменните извори на ранносредновековните автори като например Прокопий Кесарийски, той е бил говорен до 5 век.2 Въпросът с езика на траките все още не е решен. Той не е достигнал до наши дни, а опитите той да бъде реконструиран биха били безполезни, тъй като не са запазени граматичните и морфологичните особености на езика. Вероятно са съществували различни диалекти, но е неразумно да се мисли, че всяко племе има свой собствен език. През 1912 г. край село Езерово (област Пловдив) е намерен златен пръстен с надпис с гръцки букви на тракийски език. Тракийски етноними За първи път името “траки” се споменава още от Омир във втора песен на “Илиада”, където с това име е обозначено населението на Тракийски Херсонес: “...А пък Пейрой с Акаманта предвождаха всички тракийци, мирно живеещи покрай Хелеспонт бързотечен.”3. Разбира се тук не става въпрос за цялото тракийско население познато на гърците в по-късна епоха, а вероятно за племето “травси”. Името “траки” е събирателно на множество племена , които обаче не се различават по своя етнос, а просто носят имена на царско-жречески династични фамилии: Одриси, Гети, Трибали, Едони, Беси. Самото название “траки” не е много ясно. Според едно тълкуване в йонийски и по-късно в атически език, то има смисъл на “смел, храбър”, което по-късно преминава в противоположно значение — остър, див, груб, суров, необуздан. Писмените извори за траките са много оскъдни и имат гръцки произход. Поради липсата на своя писменост и писмени извори може да стигнем до извода, че траките не са имали нужда от записване, а когато това е било нужно са били използвани гръцки букви. Останки от тракийския език намираме единствено в топоними, хидроними, ороними, теоними, лични имена и малък брой думи, цитирани и преведени от антични писатели. Отделянето на тракийския в неговата индоевропейска среда, може да бъде наблюдавано откъслечно в края на II хил.пр.Хр. И съвсем сигурно за втората половина на I хил.пр.Хр. Към сведенията, които ние получаваме от античните автори, следва да се борави с известно съмнение, като се има предвид, че за гърците траките са чужди и те са представени на места в крайно негативна светлина. Въпреки това тези сведения са безценни, тъй като благодарение на тях през I в.пр.Хр. ние познаваме названията на 80 тракийски племена. Разбира се, това са племена от различно време, като Тукидид ни разяснява как се получава етноним — заради военно-политическа изява и т.н. Оформянето на племенната карта на траките става в периода XII – VI в.пр.Хр. На север тя е доста рехава. Херодот казва, че агатирсите имат същите обичаи като траките. Тази племенна група граничи на север със скитите. В централната част се поставят мизите, а на запад от тях трибалите. Мизите са троянски сътрудници и майстори в ръкопашния бой (в “Илиада” Омир поставя мизите в Мала Азия). В по-късната античност мизи и беси става синоним на траки. Мизите се споменават у Херодот при описанието на войските на Ксеркс заедно с тевкрите, като описва как минават Босфора преди Троянската война. Според него мизите и тавкрите изтласкват населението по Стримон, което се нанесло в Мала Азия и е наречено витини. В по-късните митографски версии се среща, че Тино и Витино били синове на Одрис. Според други версии те са осиновени деца на Феней. Най много са етнонимите в югозападните райони на траките. Тези предели се наричат Пеония по името на племето пеони. В този район могат да бъдат поставени и едони, бистони и бисалти. Периода VI–III в.пр.Хр се свързва с държавно-политически изяви на гетите в района на североизточна България. В писмените извори се говори за гетския владетел Дромихет, който пленява един от наследниците на Александър Велики — Лизимах след неговия наказателен поход срещу тракийските племена. Даките се появяват в много по-късен период, а авторите споменават, че двете племена говорят един и същ език. Исторически сведения за тракийските племена Тракия, авт. Абрахам Ортелиус (1527-1598) Карта на тракийските племена населяващи Балканите Етнонимът "траки" обозначава многобройното население, което е обитавало територията на север до Карпатите, на изток до Черно море, на запад до р. Вардар и на юг до Егейско море и в Мала Азия. Херодот пише (5–3): „Тракийската народност е най-многобройна след индийската. Във всяка отделна област траките носят отделно име, но нравите и обичаите на цялата народност са навред едни и същи“. Траките се споменават за първи път от Омир в стих 434 от Десета песен на „Илиада“. В „Илиада“ на Омир е записано, че траките идват от Хелеспонт, и са били на страната на троянците.4 В книга IX на "Одисеята" се споменава тракийското племе кикони, Одисей минава покрай техните земи на връщане от Троя. Тяхното име се разчита също в крито-микенските писмени паметници. Ливий (59 пр.н.е. – 17 г.) пише, че по време на Третата македонска война (171–168 пр.н.е.) „първоначално траките, подобно на диви зверове, държани дълго в клетка, нададоха такъв рев от десния римски фланг, че в италийската конница — хора смели по характер и с дълъг военен опит — настъпи смут.“ История на Тракия и траките Микенска Тракия Сведенията за легендарните тракийски царе дава основание да се говори за “Микенска тракия”. Повечето тракийски герои в митологията са наречени като герои-епоними. Тези разкази са обработени от елинската литература. Има основание да се смята, че в Тракия е съществувал епос, но той е изгубен и вероятно предаден от елините. Най-ранните споменавания са в “Илиада”. Първите записи на епоса датират от VI в.пр.Хр., докато най-ранните сведения се отнасят към II хил.пр.Хр., поради което някои неща подлежат на съмнение. Легендарните тракийски царе не носят историческа информация, но когато се районират тези сведения, те могат да послужат като извор за ранен политически живот. Тези царе нямат характеристики на реални исторически личности. Смята се, че в Гърция и по егейските острови е имало тракийско и палеотракийско-пеласгийско население преди идването на гърците. Най-известният тракийски цар е Терей, обитавал Давлида. За тази област Тукидид казва, че е населявана от траките. Вероятно версията на този мит е използвана през V в.пр.Хр. с политическа цел. Според нея Терей е бил женен за дъщерята на атинския владетел — Прокна. Терей изнасилил сестра и Филомела, която, опитвайки се да съобщи случилото се, го избродирала. За да му отмъстят, двете сготвили сина му и му го поднесли за вечеря. Във втора песен на “Илиада” се споменава Акамант, който се сражава срещу Ахил и е убит от героя. След смъртта му тракийците отбраняват тялото му от ахейците. Друга легенда споменава Финей, който е жрец, певец и прорицател в Салмидесос. Той бил наказан от боговете, защото ослепил двамата си сина по внушение на мащехата им. Винаги щом посегнел към храната си, харпиите се спускали и не му позволявали да се храни. По-късни сведения свързват Финей с Тинос и Витинос, които са доведените му синове, а Пафлагон е неговия роден син. Често срещан елемент в тракийския култ и митология е конят. Подобен мит се разказва за Диомед, който хранел конете си с хора. С този владетел е свързан и осмия подвиг на Херакъл, който оставил Абдер да пази конете, но бил изяден от тях. Високия статус на коня се обяснява от някои учени с индоевропейския произход на траките. Доказателства за почитта към коня откриваме в много погребения. Според някои, конят като жертвено животно замества човешкото жертвоприношение. Класическа Тракия Вижте също: Одриско царство Тракийските племена на Балканския полуостров не били единни, подобно на елинските полиси. По време на Класическия период те са подложени на нашествия и грабежи от страна на скитите от север, а от югоизток — от Персийската империя. Преди да започне Гръко-Персийските войни, персийският шах Дарий I завладява Тракия през 512 пр.н.е., за да си осигури база за война с гръцките полиси. По време на похода към Гърция през 480 пр.н.е. войските на Ксеркс I минават през Тракия. През 5 век пр.н.е., вероятно в началото на Гръко-персийските войни, вече са създадени тракийски държави. За този процес обаче липсват конкретни източници. Известно става царството на одрисите, което около 428 пр.н.е. се простира от северното крайбрежие на Егейско море, покрай реката Стримон до Евксиний Понт и обхващала териториите до устието на река Иструм. Според Тукидид, Терес I е първият цар на Одрисите, който добива власт над няколко тракийски племена. По време на Пелопонеската война одрисите се борят като съюзници на Атина и постигат успехи срещу врагове ѝ. Терес навлиза с внушителна армия в Македония, но до сражения така и не се стига, тъй като явно се е целяла само демонстрация на сила пред градовете врагове на Атина. Градове по тракийското крайбрежие се присъединяват към Делоския морски съюз. Известен е и одриския цар Котис I. Неговият син Керсеблепт бил приятел на цар Филип II от Македония. Когато обаче Керсеблепт се съюзява с Атина, Филип взима като пленник един от синовете му и изпраща армията си към Тракия. Тракия през елинистическата епоха През 351 пр.н.е. Филип II превзема западната част на Тракия и я прави част от своята империя. 341 пр.н.е. и източната част на Тракия става македонска провинция. Назначени са стратези за ръководене на управлението. През 335 пр.н.е. непокорните траки отново биват подчинени от Александър Велики. Около 281 пр.н.е. съществува вече хелинистично царсво на траките. В този момент идва нашествието на келтски племена, който на връщане от плячкосването на Делфийския оракул основават в Тракия свое царсвто. То просъществува от 278 до едва 212 пр.н.е. Македонският цар Филип V бил принуден през 197 пр.н.е. да се откаже от завладяниете територии в Тракия. Като реакция на това Антиох III се опитал да подчини крайбрежните зони към империята на Селевкидите. Тракия под римска власт Основни статии: Тракия (Римска провинция), Дакия, Мизия и Малка Скития През 46 н.е. след дълго съпротивление Тракия става провинция на Римската империя. Интересно е, че след това завоевание тракийските аристократи, които не са възпрепятствали централната власт, са запазвали своите богатства, власт и авторитет. Благодарение на техните бойни умения и безстрашието траките били високо ценени както гладиатори. Известният гладиатор и лидер на робско въстание — Спартак е тракиец от племето меди.5 В края на римската епоха изчезват следите на траките като политически субект. След великото преселение на народите и последвалото нахлуване на славянските племена през V век тракийският етнос окончателно изчезва от историческата сцена и смесвайки се стях влиза в създадената по късно българска народност.6 Общество и бит Изображение на женско лице в централната камера на могилата Оструша край Казанлък, IV в.пр.Хр. През първото хилядолетие преди Христа древните тракийци са един от най-многобройните народи в Европа 7. Разделени на много племена, те обитават източната част на Балканския полуостров от Карпатите до Егейското крайбрежие, както и някои територии в Северозападна Мала Азия. Сред най-могъщите племенни групи са одрисите — в Югоизточна Тракия, бесите — в Родопската област, гетите — в североизточните райони, трибалите — в днешна Северозападна България и витините — в Мала Азия. За известен исторически период от време траките са известни и като морски народ. Гръцкият историк Диодор казва, че тракийската таласократия (морско могъщество) над Егейско море е продължава 79 години. Тракия е селска страна. В плодородните равнини и полета е развито орното земеделие, допълвано с пасищно скотовъдство, а в планинските райони животновъдството играе водеща роля. От земеделските култури зърнените са предпочитани, отглеждани са също и различни плодове и зеленчуци, лен и коноп. Голямо значение има лозарството — любовта на тракийците към виното е пословична. От ечемик приготвят питие наречено брютон. Отглеждани са различни видове дребен и едър добитък, добре развито е и коневъдството. Важно стопанско значение имат ловът и риболовът. Развити са домашните и някои специализирани занаяти — рударство и металообработване, грънчарство, кожарство, дървообработване и др. Основната част от населението обитава малки села с прости жилища и стопански сгради, заобиколени с дворове. За защита от вражески нападения на естествено укрепени места са изграждани крепости, в които при нападение тракийците укриват не само покъщнината, но и добитъка си. Войната е постоянен спътник в техния живот. Войската е съставена предимно от лековъоръжени пехотинци и конници. Те са въоръжени обикновено с лек кожен щит, двойка къси копия за хвърляне, къс меч или нож, лък и колчан стрели. Мъжът е господар в тракийския дом, той е глава на полигамно семейство — многоженството е познато на траките, според старогръцките автори. Жените са безправни и обречени на тежък труд, не само в къщи, но и на полето. "Тракийците... използват жените си, за да им обработват земите, да им пазят и отглеждат добитъка и всякак да им слугуват, като че ли са им роби", твърди Платон 8. Обичайно е мъжете да откупуват жените си от техните родители. Докато девойките разполагат с голяма сексуална свобода , омъжените жени са пазени с голяма строгост. Браковете, ражданията и погребенията ставали поводи за празнични ритуали, съпроводени с ядене, пиене и различни забавления. Според гръцките автори, траките са невъздържани в пиенето на вино, и в противоположност на гръцките обичаи пият виното несмесено с вода. Траките устройват пирове, на които имат обичай да разменят дарове с гостите си. Освен с невъздържанието в яденето и пиенето, както жените, така и мъжете в Тракия, са известни с пъстрите си дрехи и носенето на много накити. Войната се счита от самите траки за "благородна" дейност. Траките също са смятани за едни от най-войнствените сред европейските племена, поради което през цялата античност Тракия служи за неизчерпаем извор на наемни войници. На тракийските селяни противостои аристокрацията и разликата между тях са посочвани античните автори. Тракийската аристокрация включва царете (племенните предводители) и техните семейства, приближените до тях лица, някои от които били натоварени с различни служебни функции, местните аристократи. Често само полузависими от царската власт, както и дружинниците, които формирали царската свита, въоръжената охрана и елитната военна сила на владетелите. Знатните живеят в укрепени резиденции сред показен разкош. Начинът им на живот е характеризиран кратко и точно от Херодот: "Да се стои без работа смятат за чудесно, да се обработва земята — за унизително, а да се живее от война и грабеж — за най-добро."9 Обичайното развлечение за знатните е ловът, всекидневието им било съпътствано от непрестанни пиршества и угощения. Аристократите се сражават като тежко въоръжени конници и са основната ударна сила на тракийската армия. Въоръжението им включва шлем, ризница, наколенници, щит, меч и две копия. Около царските резиденции през втората половина на първото хилядолетие пр. Хр. започнали да се формират първите градове. Пример за такъв "царски" град е проученият от археолозите Севтополис в района на горна Тунджа.,както и частично разкритият град-резиденция на гетските владетели Хелис,край Исперих. След завладяването на балканите от Римската Империя през I в. от н. е. тракийските племена възприемат много от римската култура и се раманизират или елинизират, а в последствие и християнизират. Някои от римските императори са родени в Тракия и Панония и се считат, от тях самите и от историците, за траки по произход. След нахлуването и заселването на славяните на полуострова през VI в., започва постепенно вторично асимилиране на потомците на траките. Приема се, че в някои изолирани планински анклави до VI в. се запазва тракийския език. Археология на тракийската култура Основна статия: Тракийско изкуство Най-характерна, а и най-добре позната чрез археологически находки проява на тракийската аристократическа култура са богатите погребения, често в монументални гробници и под величествени надгробни могили. Смята се, че броят на тракийските могили в България е от 10 000 до 60 000. Тракийски могили има на териториите (и извън пределите на днешна България), които траките исторически обитават. Богати могилни погребения са проучени в могилите край село Дуванли, Пловдивско, в Могиланската могила във Враца и на много други места. Една от най-големите и внушителни е тази край с.Мезек — Свиленградско. Със своите великолепни стенописи е прочута Казанлъшката гробница, надписът под купола на която, сочи, че е на тракийският цар Ройгос, син на Севт III. Централната сцена в куполното помещение представя тракийският цар Ройгос, увенчан с венец и седнал пред ниска маса, до него жена му на трон, а от двете му страни — процесия с музиканти, слуги с дарове и коняри с колесница и ездитни коне. По друг начин е украсена гробницата при с.Свещари, Исперихско. Нейното централно помещение е правоъгълно, стените са запълнени с релефни изображения на жени с вдигнати ръце. Над тях на стената срещу входа е нарисувана живописна композиция, в центъра на която богиня увенчава с венец представения на кон тракийски владетел. За богатството на аристокрацията и за някои религиозни ритуали може да се съди от тракийските съкровища, заровени в земята и днес откривани извън всякакъв археологически контекст. Особено впечатляващо е Панагюрското съкровище, състоящо се от девет златни съда, богато украсени с фигурни композиции. Най-голямото засега съкровище е Рогозенското, състоящо се от 165 сребърни съда, повечето богато орнаментирани. Малко на брой — само пет, но с великолепна изработка са сребърните съдове от съкровището, открито край село Борово, Русенско. Сребърни украси за конски амуниции с интересни фигурни изображения съдържат съкровищата от Луковит и Летница. През 2001 г. край с. Александрово, Хасковско е открита гробница, ограбена, но впечатляваща с красивите си стенописи. През 2004 г., в гробница в могилата "Светицата" Казанлъшко, в погребението на тракийски владетел е открита златна маска (по предположение на откривателя, Георги Китов, тя е принадлежала на Терес). Три години по-късно е открито ново погребение в Сливенско, отново със златна маска на цар. Открит е и сребърен ритон за вино, изобразяващ глава на рогато животно, вероятно сърна, с височина около 30 сантиметра. Самият гроб отвътре е бил облицован с дърво, в него се виждат останките на човешки скелет, един бронзов съд и три добре запазени големи глинени амфори.

Инките са индиански племена, населявали северозападните земи на Южна Америка. През 12 век създали могъща империя, управлявана от династията Инка. Империята възникнала около долината на Куско в перуанските Анди и достигнала най-голяма територия през 1438 г. През 1532-1534 г. била завзета от испанците. Потомците на древните Инки се занимават предимно със земеделие и животновъдство. Живеят предимно в каменни постройки, в малки селища и пазят традициите и религиозните вярвания на древните Инки. Бог на слънцето Първият велик император на Инките бил Илко - войн, който дошъл на власт през 1438 г. Неговият син Тупак и внукът му Хуяна Тъпацу завзели земите на днешните държави Еквадор, Колумбия, Боливия, северните части на Аржентина и Чили. Императорът се наричал Илко Премъдри (от Илко) и бил смятан за бог, потомък на себе си. Управление Императорът имал огромна власт. Той притежавал цялата земя. Една трета от реколтата, получавана от селяните, се полагала на жреците и една трета на Инка. От дяла си той заплащал на своите чиновници, войници и занаятчии. В империята били построени 23 000 км пътища, виещи се от морския бряг до върховете на Андите, част от които се използват и днес. Над планинските пропасти висели мостове, чиито въжета от плътно усукани растителни влакна били дебели колкото човешко тяло. Големите реки били прекосявани с хитроумно конструирани плаващи мостове от басово дърво. По тях пътували часкуи - вестоносците на императора, и търговци, които превозвали стоката си с лами - инките не познавали колелото.

Маите принасят в жертви пленници. Хвърлят ги от върха на пирамидата, като понякога ги убиват предварително. Няма нещо в живота на маите, което да не е свързано с религията. Ритуалите с принасяне на жертва към боговете на земеделски продукти, животни или човешка кръв предшестват всяко обществено или семейно събитие. Жреците често се порязват по телата или се осакатяват. Религиозните ритуали предшестват големите ловни експедиции всеки сезон. Семейните церемонии като раждане, сватба и смърт винаги протичат в мистична атмосфера. По време на ритуалите не липсва игра на топка, в която две групи мъже се опитват да вкарат гумената топка през пръстен в стената. Тази игра има строго ритуален и религиозен характер. Главно почитано божество е Кукулкан. В народните представи той се идентифицира като строител и архитект, който основава град Маяпан и повелява изграждането на постройките в Чичен Ица. Нарежда на хората да се изповядват и да постят, както и да се въздържат от употребата на оръжие. Кукулкан е превод на Кетцалкоатл. На езика на маите "кукул" означава птицата кетцал, а "кан" - змия. Днес птицата кетцал е символ на Гватемала. Бог Кукулкан се изобразява като перната змия, която била основна емблема на династията Кан. Династията Кан е последният царуващ род от монарси в страната. Като последната от династията е кралицата Моо. Една определена група от жреците се посвещават на науката, но не заради самата наука, а по-скоро дотолкова, доколкото тя може да послужи на религията. Маите напредват много в изучаването на математиката и астрономията, а в изчисленията си достигат до такава прецизност, че днешните учени се озадачават. Най-големите им заслуги са при проучване движението на планетите Венера, Марс, Юпитер и Сатурн. Маите завещават на следващите поколения своята история, знанието за най-важните събития върху надгробни плочи. На храмовете и дворците се извайвали релефно всички значителни откъси от историята с помощта на писмеността им.

В началото на нашата ера в северозападната част на Централна Америка, на полуостров Юкатан, възниква културата на племената майа (киче, мам, понтал, чол и хуастеки). Класическият период /I-IX век/ се отбелязва с появяването на градове, каменни монументи, надгробни плочи с йероглифи и многоцветна керамика. Късният класически период /600-900 г. от н. ера/ е свързан с разцвет на архитектурата, скулптурата и многоцветната керамика, като центърът се премества към 10 век на п-ов Юкатан, където са изградени градове-държави, достигнали висока степен на цивилизация - Бонампак, Чичен Ица, Тикал, Копан, Ушмал, Маяпан, Паленке. От тях са запазени огромни храмови комплекси във формата на стъпаловидни пирамиди (например основата на пирамидата в Чолула достига 440 м, най-голямата пирамида в света). В южната част на страната се развива културата на сапотеките (град Монте Албан), на миштеките (град Митла), по Мексиканското крайбрежие разцъфтява културата на олмеките, оставили забележителни монументални скулптури, в това число необяснените каменни глави с негроидни черти и тегло от няколко тона, при това издялани от камък, който може да бъде намерен на хиляди километри от находките. От културата на тотонаките са запазени религиозни и културни центрове и градове в Централно Мексико – Теотихуакан, Тахин. Маите са първите хора в Америка, които започнали да строят големи градове от камък. За да ги свържат, строят пътища, които минават през джунглите и блатата. Всичко това маите правят без да използват метални сечива, каруци или товарни животни. В градовете им се издигат великолепни внушителни храмове и дворци. Те строят и огромни пирамиди. Страните на пирамидата приличат на гигантска стълба. Най-големите пирамиди били с височина над 60 м. (Това е повече от височината на Колоната на Нелсън в Лондон) Често маите построяват нова пирамида върху старата — и така понякога три-четири пъти. Всяка следваща била по-голяма от предишната. Маите строят храмове на върха на пирамидите като домове за боговете им. Те били изработвани от дърво, така че отдавна са изчезнали. Пирамидите са построени от варовикови скали покрити с бляскава бяла мазилка — ослепителна гледка на лунна светлина. След това маите боядисват пирамидите в ярко червено или синьо и изписват върху тях йероглифи. Строителството било тежка работа. Маите оформят камъните със сечива, направени от кремък. След това носят тежкия товар на гръб, като го окачват на въже минаващо през челото им. Къщите са правоъгълни, стените — от слама или от преплетени палмови листа, подът — от твърда земя. Така изглеждат най-скромните къщи. Къщите на старейшините са издигани от дърво и камък и представляват две помещения. Едното е нещо като тераса, което служи и за приемна. В другата се помещава семейството. В нея има мебелировка и керамични изделия. Килимите и стените са декорирани с цветни мотиви.

Динозаврите (Dinosauria) са надразред животни от разред Влечуги (Sauropsida). В продължение на повече от 160 млн. години, започвайки от късния триас преди около 230 млн. години, те са най-широко разпространените сухоземни гръбначни животни на Земята. В края на периода креда, преди около 65 млн. години, динозаврите претърпяват катастрофално масово измиране, от което оцеляват само някои птици, също част от групата на динозаврите, обособила се през юра.1 Динозаврите са много разнородна група животни, а птиците, с повече от 9 хил. вида са най-разнородната група съвременни гръбначни след бодлоперките. Освен птиците, палеонтолозите разграничават над 500 рода2 и 1 000 вида динозаври.3 Динозаврите присъстват на всички континенти, както като съществуващи днес видове птици, така и като фосилни находки.4 Част от динозаврите са растителноядни, а други – хищни, някои се придвижват на два крака, други – на четири, а трети могат да ходят и на два, и на четири крака. Много видове са развили сложни скелетни форми, като брони, рогове или черупки, а повечето изграждат гнезда, в които снасят яйцата си. Макар и известни с големите размери на някои видове, повечето динозаври имат човешки ръст или са по-дребни. Наименованието „динозавър“ е създадено през 1842 г. от английския палеонтолог Ричард Оуен и идва от гръцките думи δεινός („страшен“, „могъщ“, „удивителен“) и σαῦρος („гущер“). До средата на 20 век голяма част от научната общност неправилно смята динозаврите за тромави неинтелигентни студенокръвни животни, но повечето изследвания, проведени от 70-те години насам показват, че те са активни животни с интензивен метаболизъм и многобройни адаптации, предназначени за общуване. От откриването на първите фосили на динозаври в началото на 19 век, скелетите на динозаври се превръщат в една от главните атракции в много музеи по света, а динозаврите стават част от световната култура. Те са тема на изключително популярни филми и книги като „Джурасик парк“, а новите открития в тази област са широко отразявани в медиите. Терминът "динозавър" понякога се използва неформално, за да обозначи други праисторически влечуги, например пеликозаврите, крилатите птерозаври и водните ихтиозаври, плезиозаври и мозазаври, въпреки че формално погледнато те не са динозаври. Ако имате въпроси ще се радвам да ме попитате.

Според вас съществуват ли извънземни?Аз лично мисля, че има . Има и много доказателсва ,но и мисля ,че точно те са причина за нашето съшествуване.Някои учени твърдят ,че извънземните са ни дали интелект ,който с течение на времето се е осъвършенствал.Дали те съществуват или са само мит ,ще се радвам да чуя вашето мнение. :y: