Моите форумни теми

Здравейте. Искам да ви разкажа една история. . Моята и нейната. Искам и да ви попитам за вашето мнение. Защото самата аз не съм сигурна какво да направя. Ще опитам да не се впускам в много подробности, но трявба да придобиете най-голяма представа, а не знам как точно да започна. От малка бях кротко дете. Изпълнено с любов, с вяра. И на мравката път правех, винаги се стараех да угодя на всички, за да може на всички около мен да им е добре. Не го правех от някакъв дълг, а защото така ми идваше от вътре. Всяко болно животинче е било прибирано вкъщи, всяко бездомно е било нахранено. . . Възпитаха ме да давам любов и доброта без да търся възвръщаемост. Бях жизнерадостно, пъргаво, чувствително дете, лесно ранимо, най-ранимо от чуждата болка. Обичах красотата, обичах красивите цветове, обичах нежността, обичах животните, хората, обичах. Обичах да обичам. Не обичах да уча, но схващах много бързо и бях много по-умна от повечето деца. Не интелигентна, но умна. И някак всичко започна когато бях 7ми клас. Сякаш от нищото отритнах вярата. Започнах да се лутам по тъмни места, започнах да обичам да съм сама. И в същото време не обичах. Започнах да мразя хората и в същото време. . не ги. Звучи като началото на една лудост, нали? Но не е. Започнах да изпитвам странни чувства. . . раздразнителност, нерешителност, адски много комплекси, страх. . Съвсем безпричинно, съвсем от нищото. Ще си кажете "пубертет"? Не. . Не знам, паметта ми е изпържена, имам доста бели петна. В 7ми клас минах покрай една бутка със сребърни неща и един обърнат пентаграм ми хвана очите. Откраднах пари от родителите си и си го купих. Не знам защо, хареса ми. Баща ми го беше намерил и го хвърли, купи ми петолъчка с върхът нагоре, а аз изпаднах в истерия, намразих го. Намразих родителите си. И в същото време не ги мразех. Постоянно имах странното чувство, че има нещо в мен, след мен. Понякога бях една, а понякога друга. Започнах да се самонаранявам, да лъжа, да крада, да бягам от вкъщи. . Години, години, години подред вечно се бунтувах със себе си. Причуваха ми се неща, виждах лицето си много често изкривено в огледалото. Смеех се безпричинно, изпадах в различни настроения без да е имало конкретни причини. . Звучи като лудост, нали. . Много често "аз", ( моето си аз, аз-самата аз, а не това, което се бунтуваше вътре в мен) карах родителите ми да ме водят на психолози, на психиатри, на изследвания и какво ли не, но всички казваха, че ми няма нищо, дори че лъжа. . (Искам да допълня, че до заключението, че съм била "обсебена" стигнах днес, така че през всички тези години аз хем мислех, че това което правя и което ми се случва е нормално, хем понякога ми се струваше, че има нещо нередно и ме болеше от това) Родителите ми също виждаха коренна промяна в поведението ми, истерични смехове, отдръпване от тях, поведение, което сякаш е чуждо, а не моето, дори сякаш чужда визия, опити за самоубийство неведнъж, а никога не съм твърдяла, че искам да умра, както казах аз си бях жизнерадостно дете, изпълнено с любов. . . Странни неща се случваха, изчезваха дрехи на майка ми (а аз не съм могла да ги нося, защото в онези дни бях по-едра от нея и нямаше как да се побирам в дрехите й), вилици, чинии, сапунерки и други такива предмети от бита. . Аз наистина не помнех да съм ги изхвърляла и прочие. . . Майка казваше, че ме е виждала да сомнамбулствам с отворени очи, да и се смея и прочие. . Познати са ме заснимали на домашно събиране с преспиване в 10ти клас как ставам и тръгвам да се разхождам, приближавам се към тях и размятам ръце и какво ли не. . А аз не помня. После в 12ти клас тръгнах по лош път, започнах да взимам наркотици. . . Тогава съвсем представата ми за всичко се замъгли и всичко се обърка още повече. . . И всичко продължаваше до тази година (сега съм на 21 години) Да не говорим, че отношения със семейство, отношението ми към мен, всичко се беше занемарило. . Аз все още имах доброто в себе си, но сякаш го беше обгърнало нещо друго. . . И изведнъж, на 26ти декември 2015 (миналият месец)сякаш нещо ми помогна. Нещо ми помогна, разбирате ли? Събудих се. Бях сама на квартира. Събудих се една сутрин и се огледох. . беше мизерия. . бях заспала предната вечер в тази мизерия, но сега се събудих и мизерията беше друга. Отврати ме. Не мизерията беше друга, а аз. Или по-скоро аз си бях аз. Чувствах се лека. Отворих прозореца. Не исках да се дрогирам. . . Събрах си багажа. . Прибрах се вкъщи (по-скоро в апартамента на баба, където живеят баба и татко, а аз преди живеех при майка). . Чувствах се лека. Чувствах се някак свободна. Различна. Започнах мислено да си преповтарям живота. . . Разказах на нашите за всичко, за което съм ги лъгала. . Не се впусках в подробности. Казах им, че от раз спирам наркотиците. Че не ги искам. Че не знам защо съм го правила. Не го искам. . . От тогава гледам назад и мисля за много неща. И в главата ми започват да изникват много неща, на които не съм обръщала внимание през годините. След 7ми клас някакси не исках да ходя в църкви. Ипитвах погнуса, подигравах се, плюех църквите, плюех Исус, плюех всичко свято. Но имаше и нещо в мен, което сякаш беше затворено надълбоко и съжаляваше за всичко това, което ще разкажа. Два пъти ме е анатемосвал свещенник. Един път в автобуса един свещенник ми каза, че нещо зло ме е обладало и го вижда в очите ми. Друг свещенник ми го е казвал на улицата. Три-четири пъти са ме спирали непознати жени и са ми казвали, че злото ме е обладало. А повярвайте, това е странно, защото по принцип изглеждам нежно и супер миловидно, винаги всеки ме е мислил за 4-5 години по-малка. Пентаграмите, любовта към "сатаната", пристрастие към гледането на насилие върху хора, а в същото време винаги съм помагала на всеки, който видя в беда, без да се интересувам дали това ще ми навреди. . . и след всяко добро съм изпитвала необяснимо чувство на себеомраза, болки, силна мигрена, болежки в сърцето, местене на предмети, необяснима ярост, себеразрушение, безсъние, тежест. . . От както се помня пиша стихове, разкази и прочие. И винаги ми идват отвътре, не седя да обмислям "сега това с какво ли ще се римува. . дали ще звучи добре. . " просто ги пиша на един дъх. И сега, когато разровя из стари стихове чета неща, които. . не съм ги писала аз, повярвайте. Дано не ви е писнало да четете, повярвайте, спестявам много подробности, много неща. . . Скоро ходих при майка ми. (апартамента в който се преместихме когато бях на 6-7 годинки). Влязох в моята стая и беше студено. Майка беше отворила вратата към терасата. Попитах я защо и тя ми каза да я затворя. Изведнъж замириса ужасно. Нещо между гнилоч. . зеле. . развалени яйца. . мърша. . . тежест във въздуха. . Не знам как да я опиша. Миризма на нещо, което не съм помирисвала до сега. (още веднъж споменавам, че чак тази вечер достигнах до извода за обсебването, така че тогава даже не предполагах) Миришеше на нещо зло и й го казах. Майка е педантик. Тя обича да и е чисто и подредено. Много държи на хигиената, едно петънце да има ще го забележи и изтърка. Никога не бе смърдяло така. Майка каза, че мирише така от известно време в моята стая. Преди не се е случвало. Всичко що има тъкан е било изпрано-килими, дрехи, пердета, матрака беше изкаран. Всяко кътче от стаята е било излъскано. И. . колкото и смешно да звучи - помирисано. Душихме навсякъде, но миризмата не идваше от никое определено място. Сякаш от никъде и се носеше навсякъде. -Отвориш вратата-спира да мирише. Затвориш я-става тежко, умираш. Вече е 25ти януари. Месец откакто почувствах внезапна лекота, откакто спрях наркотиците, откакто се чувствам себе си. Не съм се чувствала така от много години. От 7-8. Днес с баба ми си говорихме и тя ми каза, че изглеждам по-добре с естествения си цвят на косата. Че с черна коса много съм и напомняла за. . . Д. Така ще я наричам, защото не е удачно да пиша името й. Д. . . . беше първото момиче, с което се запознах когато се преместихме в онзи блок (където сега е апартамента на майка). Ние бяхме среден апартамент, а тя живееше в дясно. Аз бях първи клас, а тя може би 5ти. Не, че сме били големи приятелки, излизахме заедно някой път, ходехме си на гости, но тя беше голяма, аз бях "лапе", разбирате, не бяхме една възраст. Ръцете ми се потят докато пиша. . . В последствие Джена тръгна по може би лош път, не знам. . някак се изгубихме. Когато бях 6ти-7ми клас Джена почина. Тя беше може би 12ти или вече завършила. Знам само, че взимаше наркотици и че беше извън страната. Беше с черна коса. В 8ми клас и аз се боядисах в черно. . не знам защо, никога не ми е харесвало. . Изведнъж съвпаденията почнаха да изникват. Между другото и аз излязох от страната като завърших 12ти клас. Не знам защо. Изпитвах неистова нужда да се махна. С това момиче живеехме стена до стена. Делеше ни една стена. След като тя почина баба й и дядо и се държаха лошо с нас. . одеве писах с майка ми и тя каза, че много пъти като ме е погледнела е виждала сякаш Джена. Сякаш изведнъж съм й станала копие. Дори не бяхме близки. . . Много пъти съм я споменавала пред разни хора, мислела съм си за нея, представяла съм си я, не знам защо. . . писала съм за нея. . . чувала съм я да плаче след като вече е била починала. . не знам защо. . . привиждала ми се е в огледалата. . . не знам защо. . . Тя просто почина, а аз се промених. Дали не е могла да намери покой? Аз тръгнах по нейния път. Убедена съм, че е била в мен. . Всичко започна от тогава и нямаше да се замисля ако баба не подметна това за косата днес. А дали е в стаята, в апартамента на майка. . ? Ами миризмата. . . ? Не искам да ме е страх, защото нашите страхове хранят злите сили. Но в момента става по-студено. . . И това не е измислица. Не е филм