Моите форумни теми

Здравейте. Нова съм тук и това е първият ми пост. Да започнем от там, че съм на 14 години. Моята история е много объркана и не издържам, ако не я споделя с някой. Аз съм от град и то 2-ия по големина град, но тук е голяма скука и вече имам чувството, че ще полудея. Искам да споделя с вас, че вече не издържам този товар, който нося всеки ден. Значи в последно време се чувствам много депресирана и самотна, нямам никого до мен, освен моето семейство, макар че на тях не им пука особено за мен. Държат се гадно с мен, с пренебрежение, само ме обиждат... мисля, че вече съм им в тежест.. В последно време съм доста затворена в себе си, не излизам никъде, нямам никакви социални контакти, по цял ден си стоя в стаята и не мърдам от там и нямам никакво желание да се виждам с когото и да било. Всички мои познати на моята възраст си имат сериозни приятели и са почти всяка вечер на някъде, постоянно се отбелязват от някакви места във фейсбук, аз дори изтрих този клюкарски сайт, защото вече не издържах да гледам как всички се веселят и са щастливи със своите приятели. Аз дори и когато излизах все още, никой не ме забелязваше, даже не ме и поглеждаха, затова не намирам никакъв смисъл да излизам, та аз дори толкова много се отдалечих от всички, че вече нямам и приятели и да искам да изляза, няма с кого. Аз съм като невидима статуя, която постоянно гледа другите как се забавляват и всички преминават, около нея без да я забелязват, че съществува. Аз имам регистрация в Туитър...макар че и там вече ми омръзна, но следя новини за идолите си и от там си пиша с една от най-добрата ми приятелка. Вечно съм тъжна и споделям тъжни туитове и хората там сигурно вече за откачена ме взеха..Опитват се да ми помогнат, моята приятелка също, но е безуспешно.. Бих искала съдбата да ми се усмихне поне веднъж в този скапан живот и да ми се случи нещо различно, нещо много по-хубаво, и родителите ми да се гордеят с мен, защото в техните очи винаги съм била издънка, но никога не съм била лишена от нищо...просто вече не издържам, вече не ми се живее, понякога се питам защо съм се родила. Вече имам 2 неуспешни опита за самоубийство, а родителите ми, хората с които живея 14 години вече, даже не разбраха за това..въобще никои не разбра, а може би и по-добре така.. Искам всичко да беше съвсем различно и да имах съвсем различна съдба, най-вече да не бях сама, като някакво отритнато куче, не искам да говоря така за животните, защото много ги обичам, но просто така се изказах... Моята съдба вече е написана, а тя е да бъда: цял живот тъжна, депресирана, самотна и разочарована от самата себе си, че не съм направила на времето, каквото е трябвало, за да не бъде сега така. Наистина ми е много тежко за това и вече не издържам, не искам да живея повече, просто не намирам никакъв смисъл.. Може би, ще трябва да се примиря със съдбата си и вече да започна да проумявам, че моят живот ще бъде такъв еднообразен, скучен и самотен. Просто вече, няма на къде. Благодаря за отделеното време, ако въобще някой ще прочете или е прочел моята история от живота ми.