Брат ми и аз

Брат ми е по -голям от мен с 2 години. Като деца просто подлудявахме нашите с щури идеи и непрекъснати караници, биехме се, той чупеше моите играчки, а аз неговите.

Аз имах морско свинче, а той имаше рибки. Един ден той ми взе животинчето уж да му се порадва, но то умря, а аз избухнах в плач. На другия ден той беше на училище първа смяна, а аз втора.

Използвах намалението да му го върна и му приготвих салата от екзотични рибки. Когато се върна от училище му казах, че за да му се извиня, че съм го обидила в хладилника има изненада, но да я види когато замина.

И в този миг аз заминах. Живеехме на 2 етаж и в момента, в който аз слязох само се чу вик, който гласеше името ми. Както и да е, като деца бяхме много зле, дори майка ми се плашеше, че ще се намразим.

Дойде ред, пораснахме, той започна работа като сервитьор, а аз започнах до него като продавач-консултант. Точно по време когато започваха баловете той остана без колеги и аз от съпричастност след работа ходех при него да му помагам.

Така няколко дни, от работа до 5-6 сутринта пиехме кафета като луди и пак на работа. От тогава отношенията ни се оправиха и то много. Беше ми много благодарен, че му помогнах когато имаше нужда, но после стана кръговрат.

Нашите се разведоха, всеки пое по един различен път. След около 4 години раздяла решиха пак да се съберат заради нас. Споменах ли, че имам и по - малък брат, че така заради нас и до ден днешен са заедно.

В един миг брат ми Антон се озова в Кипър, а аз, аз къде ли не, но животът ни събра отново и ние с мъжа ми се озовахме също в Кипър. Само дето сме на около 80 км един от друг.

Нямаме възможност да се виждаме често, но се чуваме. В последствие разбирам, че той си има приятелка и от скоро че ще става татко, което страшно много ме зарадва и как не все пак ще ставам леля, но ....е да, в моя живот винаги има едно, но.

Тя е една на мама и на татко и е свикнала да не дели нищо с никого. Когато разбрах, че ще ставам леля полетях от щастие, а когато и разбрах, че ще е момиченце още повече.

Може би защото аз имам момче, а може би защото момиченцата са ми слабост. Разменихме си профилите във Facebook и аз започнах да и пиша, да се радвам на снимките когато ги виждам заедно, защото какво по хубаво от това двама души да се обичат, нали ?

Но тя започна да недоволства, не ми го казваше директно, но по това, което казваше, брат ми бе от ясно по - ясно. Той стана друг, започна да я носи на ръце и лошо няма, но виждах как той лека по лека започна да ни отбягва.

Не му харесваше, че се интересувам толкова за нея и детето Казваше ми дори, че ставам умална и това ме нарани жестоко защото аз съм му сестра за бога, обичам братята си, но не съм и помисляла, че разстоянието и един човек могат толкова много да променят друг човек.

Не, него съдя защото аз също съм задомена защото аз също съм правила много жертви в името на това да останем заедно, но никога, никога и за миг не съм си помисляла да се обърна срещу семейството си макар, че можех защото винаги съм била черната овца в стадото.

Но просто не съм такъв човек. Хубаво е, че е тоя сайт за да мога да си излея мъката, на никой никога не съм казвала какво чувствам и разбирам, че е по - лесно да споделиш с непознати, отколкото със свои.

Боли ме сърцето, че брат ми е толкова променен. Предпочитам да се караме, да се бием както едно време, но не и да се отчужди от нас.