Anonimen
Новак
Моята стенаСтатииСъветиИсторииКоментариФорумни теми2Постове във форума2За менИзпрати съобщениеточки0
Анонимендобави форумната тема: Призраци от миналото (част 2)преди 8 годиниТичах толкова бързо, че имах чувството, че ще полетя също като в някои от сънищата си. Всичко около мен се размазваше, а в мислите ми беше бъркотия - ТОЙ Е ТУК ЗА МЕН! ИСКА ДА МЕ УБИЕ! ИСКА ДА СИ ОТМЪСТИ! СВЪРШЕНО Е С МЕН...
Минутите се точеха като часове, а аз нямах смелост дори да погледна назад. Когато стигнах до къщата на чичо и влязох с вратата нямах сили дори да заключа. Строполих се на пода. Дробовете ми горяха, а краката си чувствах като счупени. За моя радост Иви слезе веднага.
-БЕТ, КАКВО ИМА?! ЛИЦЕТО ТИ ГОРИ, А ТЯЛОТО ТИ Е КАТО ПЕЧКА! ДА НЕ СИ БЯГАЛА?! КОЙ ТЕ ГОНИ?!-тя изглеждаше силно притеснена и за моя радост заключи вратата без да се налага да й казвам, а аз със сигурност нямаше да успея да проговоря в близките няколко минути.
Аз забих глава в ръцете си и започнах да дишам още по-тежко. Тя не знаеше какво да прави и затова просто започна да ме гали по гърба чакайки да се съвзема. След 2-3 минути дишането ми се нормализира, само сърцето би още биеше силно. Ние се качихме горе и аз без да обеля и дума си налях чаша вода. След като я изпих погледнах към дивана, където Иви седеше с ръце в скута и разтревожен поглед. Тръгнах безмълвно към дивана като погледа ми упорито бе забит в пода. Седнах в другата половина на дивана (той е от ъгловите) и въздъхнах. Тя отново ме попита какво става и аз й разказах всичко. Всичко което упорито се опитвах да забравя, за да предпазя психиката си...
-Не е възможно... Сигурна ли си? Може да е бил просто някой бездомник и да си го припознала. Защо не си ми разказвала досега?- изглеждаше по-объркана дори и от мен.
-Просто исках да забравя... И не знам... може би си права...-въпреки че нямаше как да сбъркам точно него, се насилих да вярвам в думите на Иви.-Да гледаме някой филм по телевизията? Не ми се разхожда днес...
-Добре.-каза тя все още объркана.
По Нова даваха някакъв филм, но бях прекалено разсеяна, за да разбера кой или дори за какво се разказва. Докато...
"Извънредни новини! Полицията разкри за бягството от затвора на опасен престъпник преди няколко седмици. Причината тази информация да бъде скрита досега е, за да не създава паника, но покрай изчезването на момчето от националната гимназия за хуманитарни науки и изкуства-Константин Преславски, а именно Николай Георгиев, полицията реши, че е нужно да съобщи на хората, за да могат да се предпазят. Не излизайте и не пускайте децата си вечер, защото е опасно. През деня няма нужда от паника, защото престъпникът не е глупав и не би рискувал да бъде заловен. Моля ако някой види този мъж *на екрана се появява снимка* да уведоми незабавно полицията! Желаем ви приятна вечер!"
Изстинах... На снимката беше различен. Изглеждаше почти нормален, но тези очи... този животински поглед пропит от лудост... просто нямаше как да го сбъркам... беше той...
Пулсът ми отново удари тавана. Погледнах към Иви, а тя беше по-объркана от всякога.
-Но той... ти наистина... какво ще правим? Вече минава 6 часа, а на вън започва да се стъмнява. Имаме по-малко от 2 часа преди залез!-изглеждаше изплашена.
Тя беше изплашена...Нещо в мен се пречупи. Спомените ме връхлетяха. Преди почти 3 години аз бях смелата. Аз бях тази която не се паникьосваше, за да спаси другите. Аз бях човека с плановете.Аз бях нужна, за да оживеят другите 7...хората се променят... но не напълно!
Заля ме идиотско спокойствие. Усмихнах се. Иви забеляза това и ме погледна сякаш съм обладана от призрак. И може би е права... моят собствен призрак от преди 3 години се беше настанил на кървав трон в мозъка ми и ми се усмихваше игриво.
-Имам план, но първо да отидем у вас. И без това вашите ги няма, а не мисля че един ден по-рано да дойда ще е проблем. Нали?- от страха който изпитвах само преди секунди нямаше и помен. Изпитвах само решителност.-Там ще ти разкажа останалата част, а сега да побързаме.
По-голямата част от нещата ми си бяха в раницата. Прибрах набързо останалите и тръгнахме. Не бягахме. Предпочетох да вървим бавно и предпазливо, въпреки че знаех-той напада само вечер. Когато стигнахме Иви вече не беше толкова изплашена. Изпитваше по-голямо любопитство отколкото страх. Усмихнах се леко и оставих раницата на леглото.
-Е, казвай. Какъв е плана-попита ме тя.
-Първо трябва да говоря по телефона с чичо-отвърнах аз.
-Оф, сега ли?- не й се чакаше.
-После ще забравя.-не беше лъжа.
Тя се примири, че ще чака, а аз се обадих на чичо. Около пет минути му се обяснявах като измислях лъжа след лъжа. След като се бяхме разбрали аз затворих и метнах телефона на леглото. Погледнах към Иви. Любопитството я гризеше...то лъхаше на вълни от нея.
-Е?-очевидно беше че вече не издържа. Моята тайнственост я глождеше отвътре.
-Май ще трябва да свикам старата банда...-отговорих просто аз и оставих просветлението да я залее само.
Изпитвах вълнение. Нямаше и помен от страха. Знаех че едва ли ще ни открие толкова бързо. Но вече почти не мислих за него. Усмихнах се. Скоро щях да ги видя отново...