Тарар. Под това име е известен в историята мъжът, способен да изяде всичко, което му попадне. Неговото истинско име остава загадка и до днес, но се знае, че Тарар е роден в селско семейство през 1772 г. близо до Лион. Той страдал от необичайна аномалия - апетитът, за който се казва, че никога не би могъл да бъде наситен. В тийнейджърските си години можел да изяде за ден една четвърт крава, която е приблизително колкото собственото му тегло.
До 17-годишна възраст Тарар тежал около 45 килограма независимо от невероятния си апетит и необичайните си хранителни навици. Тъй като бил вечно гладен, родителите му нямало как да го изхранят и той напуснал семейното огнище още като тийнейджър. Бездомният Тарар се присъединил към група крадци и проститутки, които обикаляли френската провинция и просели или крадели храна. В крайна сметка нечовешкият му апетит бил открит от един пътуващ шарлатанин, който го използвал за загряване на шоуто си. Тарар привличал тълпите чрез подвизите си, като пред изумените им погледи поглъщал тапи и камъни, кошници с ябълки и цели живи животни, без да ги дъвче.
След това през 1788 г. той се завърнал в Париж, където станал уличен музикант. Заболял внезапно от тежка чревна обструкция. Приет е в болницата Хотел-Диу, където са му дадени мощни лаксативи, за да "смени" препятствието. Той бързо се възстановил и бързо го доказал, като изял часовниците и веригата на хирурзите. Без да се впечатли, лекарят му отговорил, че ако той – Тарар, е извършил това деяние, просто ще го среже и ще ги върне обратно.
Скоро след тази случка през 1792 г. избухва Войната на Първата коалиция. Монархиите в Европа се опитват да смажат младата френска република за екзекуцията на Луи XVI. Тарар, както много млади мъже, се присъединява към френската революционна армия, за да се бори за страната си. Военните дажби обаче не са достатъчни, за да задоволят апетита му. Скоро той започва да изпълнява задачите на други войници в замяна на дял от тяхната храна. Но и това не му е достатъчно.
Започва да яде всичко, която успее да измъкне от кофите за боклук и сметищата, но състоянието му все повече се влошава от глада. Крайно изтощен, той е хоспитализран във военната болница в Сулц-Хаут-Рин. Макар че му дават двойни порции храна, Тарар не бил удовлетворен. Той търсел всевъзможни начини да се докопа до ядене – омитал остатъците от храна на други болни и изял от болничната аптека всички лапи. Хирурзите не успели да си обяснят ненаситния му апетит и решили да проведат експерименти, които били ръководени от д-р Курвил (9-и хусарски полк) и барон Пърси (главен хирург в болницата).
Първият им експеримент бил да му позволят да получи достъп до храна от 15 трупа, намиращи се непосредствено пред портите на болницата. Тарар ги изял, а също и цялото ястие от два големи месни пайове, плочи с мазнини и сол и четири галона мляко на едно ядене, преди да заспи. Експериментите станали по-страшни, когато му дали за храна живи животни. Виждайки жива котка, той я разкъсал със зъбите си и изпил кръвта ѝ, преди да я изяде (без костите), скоро след това повърнал козината и кожата. След този експеримент му предложили широка гама живи животни, включително змии /към които имал видими предпочитания/, гущери, змиорки и кученца.
В крайна сметка било решено, че апетитът на Tарар може да има военни приложения, за пренасяне на съобщения през вражеските линии. И така, Тарар бил тестван да изяде дървена кутия със съобщение вътре. След като го стоил, текстът все още бил четлив. Той бил помолен да повтори този подвиг пред събралите се генерали на армията на Рейн, а след успешното си представяне бил възнаграден с 14 кг сурови бели дробове от бик, които той изял пред генералите.
Първата му мисия била да предаде послание на френски офицер, задържан в Неустад. Облечен като немски селянин, Тарар минал вражеските линии. Никой обаче не се сетил за факта, че Tарар не може да говори немски и прусаците бързо открили, че е френски шпионин. Тарар бил заловен и измъчван, но посланието не било открито. Разминал се само с як побой, въпреки че според правилата трябвало да бъде обесен.
След това приключение в живота си Тарар се връща във военната болница и моли барон Пърси да му помогне да излекува апетита си. Пърси го поставя на курс от лауданум, който се проваля. Следват безброй експерименти с хапчета за тютюн, винен оцет и големи количества меки варени яйца. Въпреки всичко нищо не успява да намали чудовищния апетит на Тарар. Той често се измъква от болницата, за да търси карантия извън месарниците и се бие с бездомните кучета за огризки и отпадъци от храна.
Апетитът му се обостря все повече и го кара да изпие кръвта на пациентите, подложени на кръвопускане. Бил е хванат на няколко пъти в болничната морга, опитвайки се да изяде мъртвите тела. След известно време в болницата едно 14-месечно дете мистериозно изчезва от болницата. Тарар е заподозрян и изхвърлен от болницата.
Няма информация какво точно се с случило с него, но 4 години по-късно, през 1798 г., Пърси бил повикан от него в болница във Версай. Тарар бил сериозно болен, най-вероятно заради златна вилица, която бил погълнал две години по-рано, когато се настанил в здравното заведение. Пърси го диагностицирал с туберкулоза. Tарар умира един месец след тази среща от ексудативна диария.
След смъртта му лекарите изършили аутопсия. Открито е, че хранопроводът му е необичайно широк, през отворената му челюст хирурзите можели да видят целия път в стомаха му. Установено е, че черният му дроб и жлъчен мехур също били огромни, цялото му тяло било изпълнено с гной, а стомахът му бил огромен и покрит с язви. Причината за апетита му все още е неизвестна, но се предполага, че е резултат от увредена амигдала (част от мозъка), която причинява полифагия (прекомерен глад).
Тарар определено не е бил привлекателен човек. Той е описан като слаб, с тънка руса коса. Устата му била изключително голяма, с почти невидими устни, под които се подавали силно оцветени зъби. Кожата му буквално висяла, а когато бил гладен, тя се спускала като колан около кръста му. Тялото му било много горещо на пипане и от него капело постоянно пот.
Миризмата му очевидно била толкова отвратителна, че човек не можел да я изтърпи от разстояние двадесет крачки. След като се нахранел, тази миризма ставала още по-зловонна, очите му кръвясвали и от тялото се издигала видима пара. Въпреки прекомерното му хранене се казва, че Тарар никога не е натрупал тегло. Медицината все още не може да се произнесе за неговия случай, но странната история на Татар се носи и до ден днешен от уста на уста.
