Прабългарският календар е най-точният

Цикличността в природата, смяната на деня с нощта, смяната на годишните времена и т.н. не е убягнала още на древните хора. За да се систематизира това знание се създава идеята за календара, в който да се заложи някакво периодично астрономическо явление.

Възникването на календара се определя някъде 30-40 в. пр. Хр. Във Вавилон и Китай възниква лунният календар, а в Древен Египет – слънчевият. Именно слънчев се предполага, че е и старият, прабългарски календар.

Предполага се, че календарът на древните българи е бил от типа 4 х 91 + 1 дни. Нова година е неустановена. Подобен календар се споменава в апокрифните книги на Енох и Юбилеите. За негов създател е обявен Енох.

Използван е от религиозната секта на есеите. В предхристиянско време подобен календар е използван и от нахчите, предците на чеченците и ингушите, които повече от пет века са били съседи на прабългарите в Кавказ. Прилики в религиозните им обреди също има.

Новата година при нахците се чествала на 25 декември запалено дъбово дърво, както се чества традиционния български празник Бъдни вечер на 25 декември. Въз основа на това се предполага, че в прабългарския календар празникът Бъдни вечер също е бил най-важният празник в началото на новата година.

Хипотезата за календара на прабългарите предполага, че 21 декември е бил последната неделя на старата година, 22 декември - празникът Единак (денят на зимното слънцестоене) е бил добавъчния, извънседмичен ден.

След него, на 23 декември е започвала първата седмица с понеделник. Първата сряда, 25 декември, денят на създаването на Слънцето според книгата Битие:1: 14-19, прабългарите са чествали денят на Възраждащото се Слънце.

Единственият документ, от който се черпи информация за прабългарския календар, е Именникът на българските ханове. В кратък текст, намерен в Русия, са наредени 12 двойки думи, написани на непознат език.

Предполага се, че те изразяват календарните понятия. За свързването им с реални факти и събития учените използват документи на византийските историци за описаните в Именника събития.

Древнобългарската календарна система се състои от 2 части – оригинален годишен календар и 12-годишен циклов календар. Те се фиксират абстрактно върху черупка на костенурка движението на съзвездия, оприличени от животни в бита.