- 01.11.14 07:15#1Tanya Ivanova
![Tanya Ivanova]()
Регистрация: 04.03.11Град: ВарнаОтговори: 18На моята новородена дъщеряЛистопад
Историята е като дърво вековно,
растящо върху почва от мъртви листа.
Падналите долу и дават основа,
която изхранва нейните деца.
Коренът дълбок е, впил се е в Земята
и смуче от нея живителна сила.
А пък щом пристигне есента позната,
почвата поема шумата изгнила.
Времето ревниво пази кръговрата,
Клоните и брули силно и без жал,
че за да пораснат на пролет листата,
някой е потънал в лепкавата кал.
Историята никак нази не прощава,
че да станем хумус наша е съдба.
А листопадът вечно продължава -
животът е само полъх на ръба.
Питиетата на времето
Сервитъорът на времето ми поднесе чаши.
Бяха пълни със несбъднати мечти.
Отпих от едната, макар леко уплашена,
и усетих как сърцето в мен трепти.
В чашите мечтите силно се вълнуваха.
Пламенно крещяха: Хей, пийни от мен!
Чудех се къде съм, не сънувах ли?
Сякаш, че не беше нито нощ, ни ден.
Във една шампанско, ех, купон ще става.
Туй ще да е, мисля, само младостта.
Тя е като него лудост и забава,
бързо изветрява - идва зрелостта.
Във другата чаша бе червено вино.
Брей, на ум си викам, ето любовта.
Тя така упива сладка и горчива.
Боря махмурлука с зелева чорба.
Зелевата трябва пък да са парите.
И много да пиеш, все остава жад.
Или ще работиш, или ще си хищник.
Все ще ги желаеш, пфу, че мръсна гад.
След черпня богата нужен е айрана.
Бързо освежава като мъдростта.
Нея ще посрещна тъжна и засмяна,
седнала на прага бял на старостта.
И накрая дойде реда на водата.
Тя преди смъртта е моята мечта.
Светъл символ тя е на чистотата,
на чистотата на съвестта.
Консуматор
Имаш всичко, но не ти достига.
Тъпчеш се със жива прясна плът.
И преситен пак ти се повдига.
Щастието - винаги отвъд.
Жаден вечно скиташ се през рая.
Пиеш жадно струйчици от пясък.
Истината винаги е в края.
Ала краят пак се срива с трясък.
Искаш нещо, ала щом е тука,
го прогонваш със играчка пушка.
Щом си тръгне - сякаш не ти пука.
Не ти дреме - ала пак наужким.
Че си някой сам си го доказваш,
щом превърнеш се за някой в нищо.
Смисълът от думите изпразваш
и похапваш с съвестта си пищно.
Себе си ти дъвчеш настървление.
Лакомо поглъщаш свойто ястие.
После със типично отвращение
като булимик повръщаш щастие.
Студ
До камината на благоденствието лично
сме приседнали и хрупаме бисквити.
Да помислим ни е някак непривично,
а говорим все зад маски скрити.
А студът отвън ни е обсебил -
там умират, там не е за нас,
тези там са сякаш неподребни,
щом навън са във подобен мраз.
И така във сладък сън потънали,
ний на топло сме само наглед.
Щом замръзващите не сме прегърнали,
там е топло, а във нас е лед.
Трансплантация
От известно време посиня лицето му
силата му сякаш скърши се на две
чу да се говори - отказва сърцето му
към света отвъден бавно той пое.
Ала при една дълга визитация
за едно спасение някой спомена
че се той подготвя за трансплантация-
На надежда млада хвърлиха храна.
И така във зъби стискаше душата,
И до края свой нямаше да спре
да си ляга вечер с молба на устата
ако може някой други да умре.
Заета съм
Заета съм
- със самотата си.
Във стая без прозорец аз живея,
в която преподреждам все нещата си
по своя вкус и с мъничко идея.
Заета вечно съм със празнотата си.
Животът ми на капки пот изтича.
Цлуга безропотен на суетата си -
на побството безправно се обричам.
Заета съм. Хе ме търси и толкоз.
Хе чакай обич, или състрадание!
Че между нас лежи безмерна пропаст,
покрита само с празно притежание.
Дон Кихот
Щом тъжи сърцето, душата пее.
Перото препуска по листите бели.
Вятърът немирен на бял кон го вее.
Мечтите си гони, макар отлетели.
Че лудият рицар не търси пътеки.
Там през пущинака тръните разтъпква.
Пека ако има - минава напреки.
А за да изсъхне весел огън стъква.
Бори се без цели, а умът му празен
криво отразява истините земни.
Любен от поети - от търговци мразен.
С подвизи велики, макар непотребни.
Полунощ
Нощта отново тихо, мълчаливо,
се сгуши зад прозореца във мрака.
А стаята ми светлина облива,
след ден работен тя почивка чака.
Но във ума ми мислите се стрелкат
и ме заливат като водопад,
пекат ме бавно като на горелка,
менят се бързо като на парад.
Компютърът бучи ми невротично:
-Че хайде лягай! - Цтана полунощ !
Да пишеш вече стана неприлично.
Заспивай вече и сънувай грош !
Но как да легна ?-Хещо все ме дърпа.
Ръцете нежни нещо ги сърби.
Че мислите събират ли се в кърпа?
Във чанти? Или пък в торби?
А да ги разпилея ми се свиди.
Че жалко е - отлитат като птици.
Хе може никога да се предвиди,
кои са плява и кои жълтици.
И тъй, и тази нощ ще бъде будна
и ще се мята дълго тя отвънка,
но да влезе ще и бъде трудно,
щом във мене чарковете дрънкат.
Надеждата
Надеждата отново ме погледна
с очите си кристално сини.
Тя бе при мен уж за последно,
но пак се върна наглата лъжкиня.
Надеждата отново ме погали
със дланите си топло-нежни.
В сърцето огън тя запали.
Посочи хоризонт безбрежен.
Надеждата е светлината,
която счупва ледени окови.
Тя дава взор сред тъмнината,
обгръщаща ни в плен оловен.
Несъвместимост
Едно дърво се влюби във скала.
Нелепа вярно беше тая обич.
В природата с различни потекла
не можеха да бъдат нещо повече.
Ръцете на дървото все посягаха
да милват нежно камъка студен,
но колкото и да се протягаха
на клоните му бяха те във плен.
Скалата, май че нищо не разбираше.
Усещаше сал паднали листа.
Под шумата през есента се скриваше,
показваше се пак през пролетта.
Нарцис
Лицето му от щастие сияеше,
че красотата му бе тъй неземна.
За боговете той нехаеше,
че любовта им беше непотребна.
Ала ориста му бе невярна,
че в ручей чист той себе си погледна,
а Афродита най-коварно,
любов му прати първа и последна.
Унесен в съзерцание тъжовно,
жадуваше той с образа си близост,
а образът тъгуваше лъжовно,
презираше той неговата низост.
Че щом се не намери друг достоен
в сърцето му студено да изгрее,
нек мъките му са безбройни,
душата му във огън да изтлее.
За щастието
Щастие с пари не се купува,
То е на душата състояние.
Колко ли ни щастието струва?
-май че се купува със страдание.
То не може да се съхранява,
няма как в хралупа да го струпаш.
На закони се не подчинява
често ти се ще да го натупаш.
Ала щом го търсиш някак идва
по незрими девствени пътеки.
То целта си винаги достига
даже и през мъката напреко.
Медицина
Човекът приравнен е до машината
и чарковете му са заменими,
макар и кървава да е картината
не търсим ние истини незрими.
Механиката всичко обяснява
и химията леко се намесва,
и любовта със болест се сравнява,
и всичко е така естествено.
Душата на ремонт не се поддава
само с думи леко се закърпва
нищо друго май не ни остава
щом науката на факти стъпва.
Грим
В този свят на ярка суета
все красотата някак недостига,
гримираме се в стил на пролетта,
на зимата и даже на вампира.
Очите подчертаваме, нали,
са огледало на душа незрима,
ала под лещите дали
все още да се види нещо има.
Гримирани във бойни цветове
и опаковани във тоалети
воюваме със други светове
и бомбардираме с конфети.
И маските във нашето лице
като от вакуум са впити,
че кой ли следва своето сърце,
щом всички са зад маска скрити?
Недовършено стихотворение
Нощта в премяна кадифена
заспа над светещия град
От дълъг път бе уморена
по кръглия ни небосвод.
Сънува дълго и дълбоко
във снежните надиплени юргани
как беше лято и живота
бе в своя вихър ураганен.
Но утрото с целувка шумна
разбуди спящата мома
от таз постъпка неразумна
тя гневно цяла запламтя.
Думите
Думите са като волни птици
Пуснеш ли ги в мигом те отлитат
зърно ли са , или просто трици
да се върнат просто не разчитай.
Леки са понявга като пеперуди
стрелкат се безцелно и пробуждат грях
че чрез тях човека свойте мисли луди
изразява дръзко без да го е страх.
Друг път падат тежко-камъни в дълбоко
Удрят те жестоко болните места
и вълни разплискват все по-нашироко
туй са думи, дето удрят по честта.
Думите са кротки и ухото галят
думите са диви, даже нявга зли
Плановете наши често те провалят
в нас се забиват като сноп стрели.
Ако с тях си служиш с нужното умение
те ще те въздигнат чак до небеса
с тях се ти отнасяй само с уважение
и ще видиш как се случват чудеса.
Ако ти си до мен
Ако ти си до мен
чак до края на пътя ми земен
до последния ден
до последната нощ непрогледна.
Ако с мен си дори
щом съдбата крилете ми счупи
хубостта изгори,
а пък здравето болест затрупа.
Чул е Бог моя пламенен зов.
Не е глухо остало небето
и при мене дошла е любов
дето стопля ме в мойта нестрета.
Колко ли се Бог интересува
Колко ли се Бог интересува
от нас и нашите проблеми
Отговорът хората жадуват
щом се спрат пред някоя дилема.
Ако Земята свойта гръд ни дава
Един живее, други пък умира
Но сред тварите не се получава
жертвата пред хищник да избира
Ако океанът съществува
а в това няма и съмнение
Колко ли го него туй вълнува
коя риба по кое течение.
Вълните-дните
Тъй както се търкалят вълните
към черноскалистия бряг
Така се търкалят и дните
в годишен и месечен впряг.
Животът на капки изтича
Пясък между пръсти на дете
На нищо ориста не ни обрича
докато къделята преде.
Че съдбата своя ний избираме
макар и без да осъзнаваме
че много пътища намираме
но по един ний продължаваме.
Тъй както търкалят се вълните
понякога търкаляме се ние
но нека не хабиме ние дните си
а силата във нази да открием.
Тигър
Той не знае що е свободата
в клетка е роден за орис зла
през решетки взира се в зората
и през тях изпраща той деня.
И покорно чака свойта дажба,
що сервира му човека в униформа
Той е тигър, но със нрав домашен
Тигър е на циркова платформа.
Но понякога в очите оживяват
гняв и болка-дивото зове
ала на сърцето май остава
само от безсилие спре.
Игра
Слънцето се гмурна в залеза червен,
облаци разплиска в висините.
и смутен побегна гаснещия ден,
скорострелно плю си на петите.
Затова нощта пък хич не се смути,
сигурно пристъпи над земята
знаеше си тя, че със тез игри
слънцето май само я подмята.
Предател
На жизненото поприще в средата,
къде да почна може и от края,
пред мен изникна зъл подлец предател,
къде да спра аз още и не зная.
И тоз предател беше всъщност в мене,
не беше чужд, че да му се опълча
и беше ми като другар потребен
що търся във ден бурен, или слънчев.
Че не издаваше той мойте тайни,
приятел бе що радост в мен събужда
и как дойде чрез пътища потайни
и как не тръгна си щом имах вече нужда.
Предател беше мойто възприятие,
предател беше мойта цветна мисъл,
как да се боря нямах и понятие
и глътнах хапа що ми бе орисан.
Сега желая пак да го погледна
гласът му пак да стопли моя мир
макар че може да е за последно
щом ще вечеряме да е на пир.
111
Петък
Хайде писалке размърдай си задника,
че май главата ми нищо не ражда
Празник не е-ще говорим за делника
делника, що от нас личност изгражда.
Ставаме рано, звънтяща експлозия
ни от леглото бързо изритва
и със кафето-живец и амброзия
всеки от нас миг блаженство изпитва.
Зъбите мием, косата разресваме
дрехите навличаме и във този ред,
а пред огледалото-нищо за харесване
хайде пак поемаме с две гърди напред.
А отвън ни чака пак живота бесен
иска да се бори-ние пък не щем,
че е днеска петък-значи утре песен
яд го е, но утре е почивен ден.
Поетична меланхолия
Ех, със тази тежка меланхолия
четем и роним скъпи нам сълзи
и сред словоблудствената какафония
сякаш да помислим ни мързи.
И тъга изкуствена ни сграбчва
Мъка извратена ни души
Ще обсъдим на кебабче
че подагра гадна ни руши.
И със тази тежка орисия
ще побъбрим на едно кафе
ще поциврим на една ракия
Ех, че силна мъка ни обзе.
Споделено от един компютър
посветено на Амбър, която ме напусна завинаги
Промяна е това, което спира
на живота бесен превключвача.
Не всеки своя верен път намира,
щом стигне до незримата задача.
Промяната е всъщност състояние,
което в нас поддържа кръговрата,
дали явява се кат изпитание,
или като награда цяла в злато.
Но всичките промени имат смисъл,
че от нищо правят те реалност,
която във живот и смърт улисани
отлита в нас със времето нахалост.
Индия
Слънцето изсипва без пощада
от небето огнени стрели
сякаш ангели водят със ада
на земята кървави войни.
Но животът тука не умира
и колите яростно летят,
в Индия историята спира
минало със бъдеще на път.
Бедността със жажда няма
гледа в детските очи
Ще открадне, ще измами,
но гладът не ще заспи.
А цената ти е ниска
струваш квото имаш в джоба
да убие на всеки му стиска,
а живее се само от злоба.
И лъжите без усилия
текат по улиците прашни
и с дрехи като бели лилии
прикриват греховете страшни.
Молби към много богове
Греха все някой ще прости
там в храма свойте страхове
оставят с своите мечти.
Вечната борба
Огледах се във криво огледало,
че аз бях личност, а за тебе тяло.
Ти виждаше май само опаковка,
но имаше в това и една уловка.
Така е, мъже, за да ни погледнете
без от уплаха в миг вий да изчезнете
преструваме се ние на тъпи блондинки,
че да не трупаме много годинки
обречени на самотата
отваряме ние вратата,
но влизате вий като слонове
без да усетите нашите стонове.
Какво да правим със мъжете
просто един си вий изберете
Може да е глупав кат галош
може дори да е мъничко лош.
Но на вази той да държи
да забрави де са другите жени
да е силен с вас, но и слаб пред вас
да може да чуе и вашия глас.
За това мечтаем, не за мангизи,
нито да улавя нашите капризи
Сексът със човека, когото обичаме
сладък е много без да отричаме.
Колко мъка има по земята боже
да се разбереме ний защо не можем
Драми и сополи, пиене и курви
лутаме се много по ридове, урви.
Ние сме различни, но едно ни треба
мъж, жена, пък даже втора употреба
хляб, деца и грижи, радости, тегоби,
и любов май даже, ако сме способни.
Стриптийз
Събличам бавно свойте дрехи
Оставам само по пантофи
Събличам своите успехи
описвам всичко в тези строфи.
Косата ми-река златиста
се спуска-раменете голи
покрива. Кожата ми чиста
милувки нежни само моли.
Гърдите ми се две надигат
под тях сърцето бие силно
очите ми от свян примигат
и мигли трепкат лекокрилно.
Надолу вече се срамувам,
описвам твоите мечти,
че твоя допир аз бленувам
ти сам нататък се сети.
Танцувам
Танцувам в ритъма на Ориента
и тялото ми сластно се извива,
че искам аз да уловя момента
и ритъмът да ме опива.
Танцувам-жадно ме изпиват
очите на мъжете загорели.
Със мойта сладост се наливат
за мойта близост закопнели.
Танцувам-долу странните табута,
че щом гори душата ми желая
да гушна се на някого във скута
да вкуся аз от знойната омая.
И нека щом танцувам ме опипват
със поглед и със мисли потни
мъже да има, нека да опитват
да стоплят мойте дни самотни.
Очите ти
Очите ти са с леден цвят,
лед, който се топи,
през тях аз виждам този свят,
тъй както виждаш ти.
Очите ти са светъл ден,
ден летен без тъма,
във тях се взирам запленен
в тях губя си ума.
Очите ти са синьото море,
море-спокойно като огледало
и погледьт ти озарен
ме гали като одеало.
Вход свободен
Вход свободен,
не забравяй,
е смъртта.
вход без фейс лук,
и без дрехи,
без суета.
и минаваш
без да мислиш
няма кой
да ти каже
спри не бързай
и постой!
Бързо караш
на червено,
можеш ти
да преминеш,
да загинеш,
я поспри!
Че живота
не по ноти
все върви
и сърцето
без да искаш
все кърви.
Бързо караш,
вход свободен
е смъртта.
Спри,не бързай,
замисли се,
вечността
е константа
неизвестна
и сега
ти не смятай,
че говоря
на шега!
На баща ми
Изгубих всичко, но останах цяла.
Разбити бяха моите мечти.
Изгубих те чрез вечната раздяла.
В ума ми отчаяние крещи.
Намерих те на одъра изпружен,
с очи загледани в безбрежността.
Все още беше ми ти нужен.
От мен отне те веч смъртта.
И спомних си аз дните, във които
мечтаех да те прегърна аз
и да ти кажа аз съвсем открито,
че те обичам, но във този час
е късно вече. Тялото студено
далеч от мен е. Моята душа
във тръни е обвита и ранена
и себе си не ще аз утеша.
И толкова пропуснати моменти,
и толкова отнети часове.
Минал ли е живота ти на лента
и чуваш ли ти нашьте гласове?
Да те оплаквам сякаш няма смисъл.
Да ме боли все още продължава.
И не забравяйте в живота си улисани,
че любовта се лесно изразява.
Мъгла
Седя замислена и взирам се в мъглата,
която тегне над града.
Не мога да отхвърля аз тъгата,
изпълнила е моята душа.
Поглеждам през прозореца-мъглата
погълнала е всичко в този ден
и храстите, дърветата, цветята
са сиви вместо в цвят зелен.
Небето спуска се притиска
в прегръдка тягостна града
и вече май че ми се иска
аз твоя дом да посетя.
Отново твоите милувки
да галят моето лице.
Отново твоите целувки
да стоплят моето сърце.
На майка ми
Мила моя майко,
знам, че те боли,
знам, че плачеш тайно
с кървави сълзи.
Знам, че ти копнееш
мене да си върнеш,
знам, че ти лелееш
пак да ме прегърнеш.
Мила моя майко
аз ще издържа,
ще си плача тайно,
но ще продължа.
Ще ти се обаждам,
че съм аз добре.
Бързо се нагаждам
под това небе.
Майко моя мила
нека знаеш ти,
че си ме родила
със много мечти.
И за тях аз мога
света да обърна,
света ще пребродя,
но пак ще се върна.
Двама
Една съдба делиме двама,
една съдба пред нас стои
и никой друг представа няма
какво ни чака тези дни
Един живот в безкрая тесен,
съзнание недоразбрано,
върти ни във пороя бесен
като във криво огледало.
И виждам аз отсреща тебе.
Въпрос във твоите очи,
въпрос неизразимо нежен
дали си в моите мечти.
Не мога аз на две да счупя,
че знае моето сърце
любов не може да се купи
нито пък да се продаде.
Писмо
Животът ми е като пясък,
изтичащ в пясъчен часовник,
покрит отвън със стъклен блясък,
прочетен в някой стар съновник.
Животът ми бе сън страхотен.
Вселената бе в моя власт,
но бях божествено самотна.
Промяната бе моя страст.
Намерих те и вече зная,
че има като мен създание-
не съм сама веч във безкрая
със разпокъсано съзнание.
И искам в твоите очи красиви
да няма страх от теб самия.
Да има цвят във дните сиви
и радост в тебе да открия.
Огледало
Стои пред мен омаен лик
очите-облак тъмен в летен зной
и искам аз във този миг
при него да намеря тих покой.
Посягам към стената огледална-
посяга той отсреща - две ръце
докосват плоскостта кристална,
но лед сковава моето сърце.
И гледам го тъй близък и далечен.
Невидим път над виснали скали.
Дали на мен е той обречен,
или пък ще се разделим?
Алпинисти
Безкрайна пропаст е под нас.
Ти се подхлъзваш на ръба.
Пропадаш ти и бързо аз
подавам ти една ръка.
Но ти тежиш като олово.
Не знам дали ще издържа.
Да те издърпам аз не мога -
да те държа ще продължа.
Изплъзват се ръцете потни
и знаем веч дошъл е края.
Там на ръба сме най-самотни,
пред самотата на безкрая.
Пропаст
Безкрайна пропаст-пустиня страстна.
Стоя на висналия ръб.
Небето долу-любов опасна,
дали ще и обърна гръб.
И вятърът студен ме тласна
да литна нейде надалеч.
Животът в мене ще угасне
щом огънят го няма веч.
Буря
Когато нощта в свойта паст те обгръща,
когато в теб злото е сила могъща,
когато сърцето ти болка изгаря,
и с теб си съдбата без милост играе.
Когато за помощ ръцете протягаш,
небето от кал е направено сякаш
и гледа те мрачно с очите си кухи,
и слуша те скръбно с ушите си глухи.
Светкавица бяла снага му разкъсва,
със гръм тишината студена разпръсва
и бурята в тебе живота завръща,
и сякаш нещата сами се обръщат.
Не си роб, че тайно света да проклинаш,
в безсилие злобно земята да риеш.
Цпомни си в теб сила незнайна се крие
и чака в сърцето страха да изтрие.
Желание
Ако знаеш колко те желая.
Като слънце малките цветя.
С мен съдбата сякаш си играе -
днес съм тъжна - утре пак летя.
И сега, когато теб те няма,
искам аз да свърши този ден.
И макар че вече съм голяма,
в мен живее палаво дете.
Искам да съм вятър, който гони
лъчите в твоите коси,
да съм топъл дъжд отронен,
който раменете ти роси.
Искам да съм цвят ухаещ,
гъделичкащ твоето носле.
И дори ти да нехаеш,
с мен да бие твоето сърце.
Момче от пясък
Момче от пясък сътворих.
То беше тъй красиво, нежно,
че в него мигом аз се влюбих,
тъй искрено и неизбежно.
Опита в сладостна печал,
аз съзерцавах му лицето,
но изведнъж един кинжал
прободе ме в сърцето.
Че щом с ръка го аз докосна,
с ръката си от сълзи росна,
то с тих, уплашен крясък,
ще се превърне пак във пясък.
На моята новородена дъщеря
Сега, когато вече си на тоя свят
от листите и пъпките родена,
бъди ми светлина и топъл цвят
от нищо незаменена.
Ти моя малка сладка дъщеря,
с юмручета света си завоювай,
аз нищо друго - смелост ще даря,
а ти сама мечтите си сънувай!
Бъди красива, но със красота
недей се мъчи нещо да постигнеш!
Сама се докосни до мъдростта,
а после докъдето се издигнеш.
Ти моя малка сбъдната борба,
без теб не бих могла да съществувам.
Бъди ми ти опора и съдба,
чрез теб разбирам колко ази струвам.
ОтговорОтговор с цитат
Facebook
Любими
Twitter
Pinterest