Призраци от миналото

  • 09.03.17 09:16#1cool girl crazycool girl crazyРегистрация: 01.03.14Град: ВарнаОтговори: 2Призраци от миналото-Пак ли танцуваш, бе?!-попита ме Георги докато танцувах пред Василена и Кристина на песни на BTS пред стаята по български. Имахме голямо междучасие.
    -Да, проблем?!-казах с усмивка, която сякаш казваше "Ако не ти харесва ела и се бий с мен!"
    Той само изофка и влезе в стаята, но въпреки това не можа да сдържи усмивката си, когато му обърнах внимание. Нещо което правех само когато се заядеше с мен или упорито ме гледаше с неговото "Ти добре ли си?!" изражение...
    Часовете до края на деня минаха бързо, защото през цялото време докато бяхме в час аз четях статии в A.R.M.Y Amino (Ara), а през междучасията си говорих с Крис и Васи. На всичкото отгоре и часовете бяха намалени заради родителската среща на другата смяна (нашата беше минала вчера).
    Свършихме в 18:20.Най-накрая и петъка свърши и започваше пролетната ваканция. Иванета ни чакаше пред стаята, в която карахме английския. Аз, тя, Крис и Васи се скрихме в тоалетната чакайки да започне срещата и в коридора да спрат да се разхождат родители и ученици. В 18:35 излязохме от скривалището си, като аз бях първа, за да огледам. След като се уверихме, че терена е чист аз започнах да се промъквам тихо и безшумно като нинджа, леко приклекнала, за да не се виждам от прозорците. Другите се опитаха да последват примера ми, но със същия успех като стадо изплашени слонове в стъкларски магазин. Добре че никой не си направи труда да излезе...
    Започнахме да влизаме във всяка празна и, естествено, отключена стая. Първата ни спирка беше 403 стая. На голямата дъска написахме само три големи, прекрасни букви- BTS , на малките написахме иманата им и песните им (само MV-тата). Василена през цялото време не спря да мрънка, че не трябва да правим така и че ще ни хванат. Когато си свършихме работата и се запътихме към следващата си цел тя просто спря и каза да изчакаме малко. Тя седна на стола пред пианото и започна да свири. Първоначално не казах нищо, а само застанах на щрек. После тя започна да свири до ре ми фа сол ла си до и да ги пее като всеки звук се чуваше по-силно докато накрая имах чувството че крещи. Не издържах. Имах лошо предчувствие. Издърпах я насила преди да свърши и я заставих да излезе възможно най-бързо от стаята. Когато излизахме видях Николов (един от помощник-директорите). Той изкрещя "Какво правите там?!" и забърза крачка. Нямах време да се стъписвам. Изкрещях "БЯГАААЙ!" и се затичах с всичка сила към малките стълби, които бяха точно до нас. Бягах на спринт по стълбите и когато стигнах на 3-ят етаж отворих първата тъмна стая, за моя радост беше отключена. Приятелите ми се появиха след 3 секунди и аз ги приканих да побързат докато ожесточено махах с ръка. След като всички влязоха, аз ги последвах. Наврях Кристина и Василена в шкафа, докато Иви вече се беше шмугнала под най-задния десен чин. Последвах примера й и се вмъкнах под чина пред нейния извивайки гърба си в невъзможни пози, за да не бутна някой от столовете. Тъкмо се наместих и Николов отвори вратата. Пристъпи една-две крачки напред, огледа се за около 5 секунди които ми се сториха цяла вечност, не защото ме беше страх, а защото едвам се сдържах да не се разхиля, и излезе. Постоях още около минута така и се измъкнах. С бързи и безшумни крачки отидох до вратата и погледнах през прозореца, беше на пръв поглед чисто, но за всеки случай отворих леко и проверих. Да. Беше чисто. Затворих вратата и се разхилих. Другите се изпоизмъкваха от скривалищата си и ме гледаха с недоумение. Наложи ми се няколко минути да ги убеждавам, но в крайна сметка с нежелание останаха. Ние продължихме това което бяхме започнали като вече никой не посмя да докосне някое пиано.
    След като вече не бяха останали стаи, излязохме и отидохме в задния двор на училището, там където играем физическо лятото. Започнахме да правим всякакви маймунджелъци като даже снимахме от време на време, за спомен. По едно време ме обзе страх. Ужасен, непоносим, нечовешки страх. Сигурно сетивата ми чак сега са реагирали на случката по-рано. Може би госпожата по български е права...отшумявам 10 минути след останалите...като ехо. Страха не трая дълго и скоро тотално бях заправила за него.
    Когато стана към осем, Крис и Васи се разотидоха, а ние с Иви тръгнахме към Ботевата градинка. Докато вървяхме имах чувството, че някой ни следи и не спрях да се обръщам, но естествено там нямаше никого...помислих си, че пак ме гони параноя... Когато стигнахме се качихме на единия покрив над пързалката и си говорихме. От време на време се оглеждах, но нямаше нищо.
    Когато стана към десет ние се разотидохме и се разделихме там където се разделяме попринцип. Когато видях как Ива свива зад ъгъла и се обърнах напред, ме заля нова вълна на параноя. Още по-силна и още по-разтърсваща. Не издържах, имах още 2-3 минути до къщата на чичо с нормално темпо, затичах се с всички сили на спринт и стигнах за по-малко от половин минута. По дяволите, шибаната врата беше заключена. Аз едвам успях да извадя ключа от раницата си и да отключа, а ръцете ми трепереха неконтролируемо докато го правех. Отворих вратата и с едно въртеливо движение влязох, затворих и едвам заключих. Бях в безопасност, но още треперих. Облегнах се на вратата и клекнах плъзгайки се по нея. Стоях така около минута докато бавно, но сигурно се съвзех. Чувах телевизора отгоре, звука беше силен и затова бях благодарна, защото никой не беше чул цялата суматоха покрай прибирането ми. Изправих се, а ръцете ми все още съвсем леко трепереха. Заизкачвах се по витата стълба и когато се появих чичо веднага ме попита как е минало. Аз се усмихнах и му разказах като умишлено избягвах някои определени части... След като свърших с разказа той ме попита какво ще вечерям, а аз му отвърнах, че не съм гладна. Гледахме някакъв филм и след около час той слезе долу, за да си легне. След като той слезе, аз също се приготвих, изгасих лампата и си легнах. Пуснах си тих плейлист с песните на BTS, да слушам тяхната музика докато спя ми беше станало като навик.
    Спах неспокойно. Към 6 се събудих, дишах тежко и малко ми оставаше да се разплача. Бях сънувала кошмар. Ядосах се. Не бях ли свикнала вече?! В последно време сънувах този кошмар отново и отново. Сънувах него. Но защо?! Това се беше случило преди цели три години, а дори тогава не сънувах кошмари. Него вече го нямаше.Нямаше как да се върне. Погледнах часа. Беше 06:13. Учудих се. Погледнах навън през прозореца, беше тъмно все едно е още към 3. Уличната лампа примигна и нещо привлече вниманието там където хвърляше бледата си светлина. Той беше там. Гледаше ме право в очите. Беше ядосан и в същото време по-щастлив от всякога. Започнах да дишам тежко. Не ми достигаше въздух, а тялото ми трепереше повече отвсякога. Не знам колко дълго се гледахме, сигурно минути които ми се сториха като часове. Чух как стълбата изскърца и инстинктивно погледнах към дупката в другия край на стаята. Погледнах отново през прозореца, но него го нямаше. Естествено, нали в момента се качваше за мен. Нямах време да се стъписвам. Скочих и издърпах най-големия нож който видях. Не клекнах зад плота, защото така или иначе щеше да ме види. Така поне щях да го видя откъде ще дойде. Вместо това се върнах и се свих в ъгъла на дивана като не откъсвах очи от стълбите. Сянката вече се показваше.
    -Толкова много ли ти се решават задачи, че вече си будна?-попита ме чичо който вече се беше показал наполовина.
    Въздъхнах, а ножа изтрополи на пода. Чичо беше вече почти до мен и светна лампата.
    -Какъв е тоя нож?-попита ме той недоумявайки.
    -Съжалявам, имах кошмар и когато те чух да се качваш се изплаших.-казах аз и наведох поглед.
    -Какво сънува?-попита ме той.
    -А, нищо, просто един човек ме гонеше, за да ме убие.-отвърнах аз.
    Не исках да му разказвам. Беше прекалено лично...
    Все още треперих, но заради светлината и присъствието на чичо вече се поуспокоявах. Той ме попита дали ще си лягам, а аз му казах не и го помолих да остане и да гледаме телевизия, докато не стане 08:30 и да започнем да решаваме задачите по математика както обикновено правим. Той ми каза че отива до тоалетната, а през това време да си облека ежедневните дрехи.
    Когато стана 08:34 ние започнахме да решаваме, обаче аз все още мислех за това по-рано, въпреки че си бях казала, че просто заради кошмара и ранния час мозъка ми ми прави номера.
    Когато стана към 14:30 аз трябваше да тръгвам, защото имах тренировки. Чичо ме попита няма ли да ям нещо, а аз излъгах че не искам, защото ще ми стане тежко докато танцувам. Истината беше, че нямах НИКАКЪВ апетит.
    След като тренировките ми свършиха тръгнах към чичо. Бях дала ключа на Иви и й бях казала да ме чака направо на горния етаж, защото знаех че чичо ще излиза с приятели понеже беше събота, а аз не решавах задачи след тренировките, защото прекарвах деня с Иви. Реших да мина по малко по заобиколния път, защото беше малко по-спокоен, а и обичах да гледам към старата къща в която преди 2 години с Иванета обичахме да се вмъкваме и да си мечтаем.
    Когато стигнах до там се учудих защото не се виждаха никакви котки в двора, а попринцип там беше пълно. Казах си, че може би са вътре и си играят. Погледнах с усмивка към къщата попивайки всеки сантиметър и припомняйки си всеки спомен. Докато...погледнах към левия прозорец на втория етаж... Той беше там и ме гледаше по същия начин като днес сутринта. Изведнъж ми се зави свят и всеки спомен от онези 2 дни ме връхлетя. Причерня ми, но нямах време да припадам. Затичах се с всички сили. Бягах за живота си...също както в онази нощ...
    ОтговорОтговори с цитат