21.12.2012

21.12.2012
Благодаря за чудесния сайт Емануела ме вдъхнови да споделя една моя историйка с вас Весели празници на всички които я прочетат И нека се сбъднат мечтите ви

21.12.2012 Джесика отхвърли завивката от лицето си без да отваря очи. Напрегна слуха си но долови единствено оглушителна тишина. Повдигна клепачи и се взря в безупречно белия таван. Отхвърли със замах одеалото и се затича към терасата.

Слънцето весело огряваше млечно синьото небе, нямаше и следа от очаквания Апокалипсис, нито от прехода към друго измерение. Разочарованието и беше огромно. Този отвратителен свят щеше да продължи да функционира по старому. Слабите щяха да берат душа под тежкия ботуш на силните чудейки се за какво ли всъщност продължават да съществуват…
Не и оставаше нищо друго освен да потърси поредната доза утеха сред тихата и изоставена гора. Екипирана срещу нечовешкия студ с топли дрехи и позитивна музика не след дълго тя крачеше сред пресния сняг оставяйки своите самотни следи.
Беше гладна. Не за храна, а за живот. За истински живот изпълнен с приключения, веселие и приятели. В магазините за щастие се предлагаха всякакви разновидности, но впоследствие се оказваха напълно изкуствени, изглеждаха истински, а всъщност бяха мощна комбинация от пластмаса, консерванти и подправки от които душата и оставаше все така незаситена емоционално.
А тя живееше с надеждата че нещо ще се случи, че Създателят ще се появи от някъде за да поправи счупеното и тяло и още по – развалената и същност. Приседна на един камък и остави топлите лъчи да галят бледото и лице. Почти ги усещаше как я докосват в ефирна нежна милувка.
Лек ветрец като че ли прошепна в ухото и „Време е“ . Тя се засмя на себе си. Нямаше как да го чува заради дънещата в ушите и музика. А шепотът в отговор на мисълта и ставаше все по- силен. Джесика внимателно смъкна слушалките. Кристално ясно и мелодично вятъра напяваше „Време е“
- Време за какво? – Джесика измърмори на малкото борче до нея заигравайки се с клонките му.
Малките зелени иглички които държеше между пръстите и изчезнаха. Тихият горски пейзаж започна да се разтича губейки очертания и цвят. Усети ръка върху рамото си. Обърна се и забеляза до себе си очарователен строен мъж в бял прилепнал гащеризон.
- Време е за нашата мисия Джеси. Сигурно е било … интересно… – гримасата на лицето му показваше обратното - да се поровиш в живота на предците, тези програми стават все по – истински…
Джесика затвори очи и се опита да си спомни за мисията. Въпреки че напрягаше мозъкът си единственото което виждаше бяха спомените от уж виртуалния сън. Огледа тялото си. Беше облечена в подобен на мъжа бял костюм. Вдигна поглед към него а той я наблюдаваше спокойно и с разбираща усмивка.
- Ммда - Джесика прочисти гърлото си – станали са много реални наистина, ужасно реални…
Мъжът я потупа по рамото смеейки се чистосърдечно.
- Експериментаторът в групата ни, никой не прояви желание за обзорна обиколка в тъмните времена от миналото. От Асперидис трябва да ти дадат допълнително кредити за това.

Подобни Истории

Рейтинг

5
Общо 2 гласували
5 2
4 0
3 0
2 0
1 0
Дай твоята оценка:

Коментари (4)

Изпрати
Емануела
Емануела
18.01.2013 08:58
Много ми хареса начинът ти на писане. :-)
Супер си - продължавай! :-)
0
0
Маги
Маги
04.01.2013 16:45
Много е хубаво!Имаш дарба да пишеш!Всичките статии в този сайт ми харесват много,но твоята е направо прекрасна!!!
0
0
djesi_s
djesi_s
26.12.2012 13:52
Благодаря :) надявам се че наистина е така :)
0
0
сс
сс
25.12.2012 23:55
Страхотно,имаш талант и добри идеи!
0
0