Има живот след смъртта - раят

Здравейте, реших да ви разкажа една история, която баба ми я разказа преди няколко дни, когато си говорихме именно за това дали има рай.

Да, има и сега ще ви разкажа защо.
Тя вече е на 87 години...
Седнахме си с нея една сутрин да пием по нещо..аз кафе, тя чай.

Стана на въпрос за гледане на кафе и от там незнам как точно, но се заговорихме точно на темата. Започнах да я питам дали според нея има такова нещо, а тя без да се замисля ми отговори следното:

-Ами има, разбира се...не беше скоро една моя приятелка имаше вече две деца на по 20-30 години. Един ден говорим си с нея какво и се било случило, аз направо настръхнах от тази история.

-Е, какво се е случило-питах я с моето любопитство.
-Ами,седнахме с нея, ама това беше отдавна бабе и тя ми разказа следното:

- Абе легам си аз на леглото и затварям очи, изведнъж се озовах на една ама красива, красива пътека и около мене само цветя от всякакъв вид, слънце пече, ама красота ли та красота.

Аз вече се изморих, гледам пред мене не далеко една бела къща, ама много убава с една ограда, ама красиво ли красиво. Стигнах до нея и рекох да се облегна и тамън да реча така и един мъж, с едни ключове гледам и ми вика :

- Що правиш тука женоо, ти не си за тук имаш две деца, връщай се..рано ти е още.

-Послушах го аз, па се върнах па по същия път..и изведнъж гледам светлина и си отварам очите, ама какво да видя около мене.

Аз лежа на леглото, а около мене сичко, ама сичко що ми е рода реве та рева, кинат се от рев..и как отворих очите като почнаха да ме прегръщат и да ме целуват...я тогава разбрах що е станало.

Е, това беше една от историите, която според мен е чистата истина!

Сега идва ред на втората, преди да се родя аз.

Майка ми родила момче в осмия месец. До колкото знаем, осмачетата не държат много, защото точно през осмия месец им се развиват белите дробове..е брат ми умрял, а вече бил сигурно на годинка.

Жалко
Вече след доста години, сигурно седем години след смъртта му..майка ми си легнала да спи.

-Сънувам,-казва тя- как виждам около мен море от сълзи и на един камък седи сина ми и ме гледа, като ми казва да не плача, защото той е добре горе и си има много приятели.

Дава ми едни чехлички с крила и ме хваща за ръката, минаваме през една чудна поляна пълна с цветя и дръвчета, ама красота.

Стигаме до една бяла къща..влизаме в нея, ама тя много красива..ама в нея има бездънен коридор..няма край.Докато минавахме през стайте той ми показваше, че това са на приятелчетата му.

Стигнахме до неговата стая..беше в синьо цялата..беше много красива, а той спеше в едно креватче цялото от злато..беше много красиво.

Последното, което ми каза беше: " Сега видя ли мамо, че съм добре..стига плака за мен ".

След като ми каза тия думи, аз се събудих и повече не съм плакала за него.

И на това вярвам, защото и майка ми го е видяла рая, а не само приятелката на баба ми.

Историите не са измислени, а са ми разказани от тях.
Някой ден, когато имам свободно време бих разказала и още..това е засега.