Древните народи не са виждали синия цвят. Хората, когато не могат да опишат нещо, има вариант и да не го виждат.
В миналото човешката цивилизация не е имала дума за синия цвят. Това е и причина учените да смятат, че древните просто не са го забелязвали.
Един от примерите за липсата на дума за синьото е в Одисея-та на Омир. Там той описва морето като винено-тъмно. Желязото имало виолетов цвят, а зеленото Омир нарича с думата мед. В стотиците страници за всяко описание на облеклото, лицата, броните, въоръжението и животните авторът използва изключително интересни описания.
Първото изследване на произведението на Омир е през 1858-та година. Уилям Гладстоун, който малко по-късно става британски министър-председател установява, че никъде в страниците не се споменава синьото като цвят. В същото време за черното се говори над 200 пъти, бялото се споменава 100 пъти, а червеното се среща рядко – около 15 пъти. Най-рядко се говори за жълтото, но все пак се споменава 10 пъти. Това довежда Гладстоун до убеждението, че дума за синьо при този народ просто не е съществувала.
В началото изследователят е склонен да мисли, че само и единствено гръцкият народ не е познавал синьото. Той предполага, че древните гърци са живели в различен от нашия свят, лишен от синия цвят. Той бил обагрен основно в черно, метално, бяло, а по-рядко се срещали червеното или жълтото. Скоро след това обаче филологът Лазарус Гайгер опровергава тази теория. Той установява, че липсата на синьото се забелязва още в Корана, древните китайски документи, исландските саги и дори в еврейската версия на Библията. Това не само не отказва Гладстоун - той решава да продължи проучването си.
Изследователят продължава с изследването на хиндуистките ведически химни. В над 10 000 реда в детайли са описани слънцето, зората, денят и нощта, облаците, гръмотевиците и въздухът. Всичко е прекрасно, но липсва едно - небето не е синьо.
Начинът, по който днес ние виждаме синьото, няма нищо общо с този, по който древните са го възприемали. Гайгер установява, че първи са възникнали думите за черно и бяло, тъмно и светло. Следващата дума, която се появява почти едновременно във всички култури, била за цвета на виното и кръвта – червеното. Следва появата на зеленото и жълтото.
До появата на синьото като отделен цвят се стига, когато египтяните започват да го произвеждат като отделна боя. Те са първият древен народ, който осъзнал, че такъв цвят съществува. Концепцията за съществуването на синьото се възприема от останалите народи с разпространението на боята сред останалите цивилизации.
Причината древните ни предци хилядолетия наред да са пренебрегвали синия цвят, е фактът, че този цвят рядко се среща в природата. Дори небето не може да бъде определено точно като синьо. Ако нямаме дума за синьото, то най-вероятно би ни изглеждало безцветно. Аксиомата, че светът изглежда различно в различните езици, важи с пълна сила. В някои култури пък има наименование не само за всеки цвят, но и за всеки негов нюанс, което определено усложнява нещата.
Всичко това доказва, че преди синьото да навлезе в ежедневието ни, древните ни предци може и да са го виждали, но не са знаели как да го опишат. Това станало и причина просто да не го забелязват или различават. Цветовете възникват с времето в опит да опишем заобикалящия ни свят. Но ако виждаме нещо, но не знаем, че се различава от останалите нещо, най-вероятно и ние няма да го забележим.
