Всички знаем, че слънцето изгрява от изток и залязва на запад. Подобно е положението и с голяма част от останалите небесни тела. Тези, които са наблюдавали зимното небе, са имали възможността да се насладят на яркия Юпитер почти през цялата зима.
С напредването на пролетта обаче планетата става все по-малко видима. Периодът му на видимост бързо спада от 10 часа през март до 1 час в края на март.
През последните месеци гигантът бавно се преместваше от изток на запад, като през януари и февруари движението му постепенно се забавяше, докато на 6-и март то напълно спря. Разбира се, това не означава, че планетата е излязла от орбитата си или е престанала да се движи. Тя отново ще поеме своя път из галактиката, но за учудване на наблюдателите вече ще се движи от запад на изток.
Но как е възможен подобен феномен? Всъщност този въпрос са си задавали още древните шумерски астрономи, които са изучавали движението на небесните тела близо 5000 години преди новата ера.
Още тогава те са направили откритието, че звездите рисунки не се променят дори и след хилядолетия, но някои звезди просто не се държат като останалите. Например Вечерницата и Зорницата, които те са смятали за две различни планети. Всъщност те са наблюдавали Венера в нейната западна или източна елонгация, без да могат да го осъзнаят.
Няколко хилядолетия по-късно древните гърци са осъзнали, че нетипичните звезди всъщност въобще не са звезди, а планети. Оттам идва и наименованието им – планета в превод от древногръцки се превежда като „блуждаеща“.
Блуждаещото и хаотично движение на планетите не е могло да бъде обяснено нито от античните, нито от средновековните астрономи. Причина за това е грешният модел на Слънчевата система, към който са се придържали. Според тях нашата планета се намира в центъра на Вселената и всички останали небесни тела, в т.ч. и Слънцето, се въртят около нея в кръгови орбити.
Когато този модел не можел да обясни движението на планетите, учените решили да заменят кръговите орбити с т.нар. епицикли или орбити около орбитите. Просто казано, древните астрономи са смятали, че планетите се въртят около малки орбити, чиито център лежи някъде на големите орбити около Земята.
Така, ако за всяка планета се подберат точния епицикъл и скоростта на движение, то може да се обясни смяната на посоката на движение наблюдавана от земното небе.
Този модел давал известна възможност за предвиждане на бъдещото положение на планетите, но с течение на времето отклоненията ставали твърде големи и неточностите се увеличавали. Просто планетите не се интересували от изчисленията на средновековните астрономи и математици.
И тогава един полски астроном направил еретично за времето си предположение. Николай Коперник в своя труд „За въртенето на небесните сфери“ за първи път в астрономията предположил, че не Земята, а Слънцето се намира в центъра на Галактиката.
Това ще рече, че не нашата планета е стационарна, а Слънцето. И докато то се намира в статично положение, всички останали планети се въртят в орбита около него. Този модел показал, че Земята се върти по орбита, чиито радиус е по-малък от радиусите на Марс, Юпитер и Сатурн. Това били т.нар. „връщащите се планети“.
И тогава, когато Земята настигне някоя от външните планети и започне да я задминава заради по-малката си орбита, се получава феноменът на епициклоидата. Или както на нас ни се струва, че планетите обръщат посоката си на движение от запад на изток.
Разбира се предложеният от Коперник модел не е бил съвсем точен, защото планетите не се движат по идеална кръгова орбита, а по елипса. Но в съответствие с това от 7-и март Юпитер ще обърне посоката си на движение и ще започне да се придвижва от запад на изток и то доста бързо.
Гигантът ще напусне съзвездието Близнаци в края на юни и ще влезе в съзвездието Рак. В началото на есента ще навлезе в съзвездието Лъв, ще забави хода си напълно ще спре за ден два. След това ще започне следващият зигзагообразен цикъл в нашето небе.
