През 1868 година в Англия бил изобретен специален метод на екзекуция, известен като дългото падане. Той предполагал използването на много дълго въже за обесване на осъдени на смърт.
След като бутали осъдения на смърт от високо, вратът му се чупел от скоростта, която развивало тялото му по време на падането от високо място.
През 1905 година френският доктор Николаус Миновици искал да разбере какво точно изпитват осъдените на смърт чрез обесване. Той започнал да прави опити със самия себе си.
Той практикувал недовършено обесване. През блок, който бил закрепен за тавана, той прокарвал въже с диаметър пет милиметра. Единият край докторът държал в ръката си, а другият нахлузвал на врата си.
След това французинът лягал на пода и започвал да дърпа въжето, докато можел да издържи, без да припадне. Той описвал, че в ушите си чува неприятен шум, а пред очите му играят огнени кръгове.
Постепенно Миновици стигнал дотам, че плащал на асистент, който да контролира въжето, докато той самият висял под тавана. Максималното време, което издържал в примката, било 26 секунди.
Описвайки усещанията си, докторът написал следното: ”Дихателните ми пътища бяха прекъснати толкова плътно, че не можех да вдишам. Не чувах гласа на асистента.
В края на силите ми болката и липсата на въздух ме накараха да прекратя опита, а от очите ми се лееха сълзи. През 1949 година във Великобритания бил разработен нов вид екзекуция чрез обесване.
При новия метод смъртта настъпвала в резултат на повреда в гръбначния мозък или от смачкване на трахеята. Тази технология била разработена от Кралската комисия по смъртните наказания на Великобритания.
Тя била изобретена заради необходимостта от бърза и хуманна смърт без отделяне на главата от тялото. Но ако не се изчислявала правилно дължината на въжето, жертвата умирала в ужасни мъчения.
