През седемнадесети век съществували банди от разбойници, които се наричали компрачикоси. Тези бандити купували деца и ги превръщали в уроди.
Аристократите през Средновековието смятали, че ако имат човек с деформации в дома си, това ще им донесе късмет и ще забавлява гостите им.
Затова компрачикосите стягали децата в огромни шини, които пречели на растежа им, заливали лицата им с киселини, чупели костите им, за да деформират крайниците им.
Те разрязвали устите им, размествали ставите им, което послужило на Виктор Юго да напише великото си произведение „Човекът, който се смее”.
В творбата му е описан човек, чието лице е застинало в постоянна усмивка. Когато бил дете, този човек станал жертва на компрачикосите, които разрязали устата му.
Кралят на Англия Джеймс Втори специално наемал компрачикоси, които да отвлекат децата от родовете, които е искал да унищожи докрай. Така бъдещите лордове се превръщали в уроди, които забавлявали гостите в богатите домове.
В древността скоростта се ценяла високо, тъй като съобщенията трябвало да стигат бързо до този, за когото били предназначени.
И докато през Средновековието това ставало с помощта на писма, предавани от слуги или чрез пощенски коне, в Персия още преди новата ера имало експресна служба за доставка на писма и стоки.
Конниците от тази служба били със специални превръзки на главите и доставяли поща из Близкия Изток. Според описанията на древни текстове, няма смъртен, който да язди кон бързо като персийските куриери.
Идеята на експресната доставка се изразявала в това, че покрай пътя, по който трябвало да мине куриерът, имало хора с коне – те били на брой толкова, колкото дни траела ездата.
Първият куриер давал пратката на втория, третият я поемал от него и така пратката пристигала изключително бързо, защото се предавала като щафета от куриер на куриер.
