Един селянин бил много беден и за да оцелява, всеки ден ходел да събира паднали дървета в гората. Веднъж, докато минавал покрай едни храсталаци, чул жално скимтене. Погледнал зад растителността и видял трап, в който било паднало малко мече. Мъжът съжалил безпомощното животно и веднага го извадил от дупката. Мечето припнало към съседните шубраци, а оттам излязла старата мечка – майка му. Когато я видял, дърварят се изплашил, но тя му проговорила с човешки глас:
– Не се тревожи, побратитеме, нищо няма да ти сторя! Та ти спаси рожбата ми! Искам да те прегърна от благодарност – рекла мечката и се изправила на задните си крака, за да обгърне с лапи спасителя на мечето си.
Щом усетил мечия дъх обаче, селянинът се погнусил и се дръпнал, като укорил мечката:
– Уф, че ти мирише устата, бабо мецано!
При тези думи старата мечка останала като попарена. Тя не очаквала, че новият ѝ познайник така ще я нагруби. Тогава го погледнала сериозно и му казала:
– Дърварю, имам една молба към теб. Замахни с брадвата, която носиш, и ме удари по гърба.
– Как ще направя такова нещо? – изненадал се човекът и отказал.
Мечката обаче го заплашила, че ако не я удари, ще го нападне, ето защо той се съгласил и я ранил. Посеченото животно завило от болка и избягало навътре в гората. Дърварят пък си тръгнал и от този ден нататък не видял повече мечото семейство.
Минали се години и един ден, докато завързвал коня си за една фиданка, на пътя му се изпречила същата онази мечка, която някога ранил с брадвата си. Тя се спряла при него и двамата се заговорили. Дърварят веднага я попитал за раната, а мечката сякаш даже не я помнела. За да ѝ припомни, той разровил козината на гърба ѝ, но от удара вече нямало и следа. Тогава селянинът възкликнал:
– Бабо мецо, голям късмет си извадила, раната я няма вече!
– Така е, дърварю! Цепнатината, която беше на гърба ми, зарасна и нищо днес не ме подсеща за нея. Но лошите думи, които изрече тогава, отвориха такава рана в душата ми, че ще ги помня, докато съм жива! – отсякла мечката и отново тръгнала по пътя си.
