В къщата беше тихо и спокойно, а в стаята нямаше никой освен четири запалени свещи. Изглежда пламъчетата подскачаха по тях отдавна, защото по-голямата част от восъка им се беше стопила. Те обаче продължаваха да светят.
Тъй като никой не влизаше в стаята, свещите решиха да завържат разговор, понеже им стана много скучно. Ето защо първата се представи на останалите:
- Аз съм Вярата-каза тя. - За жалост, повечето хора ме смятат за напълно безполезна и не искат и да чуят за мен. Май няма смисъл да продължавам да горя.
Малко след тези думи тази свещ наистина изгасна. Тогава другите три свещи също решиха да разкажат за себе си. И ето разприказва се и втората:
- Моето име е Спокойствие. Хората уж държат на мен, но въпреки това не знаят как да ме съхранят. Това много ме натъжава и май и аз ще взема да изгасна.
Така в стаята останаха да горят само две свещи. Отново настъпи неловка тишина, но третата се престраши и каза:
- Нека все пак се представя и аз. Аз съм Обичта. Никога не съм намирала смисъл да горя, защото сред хората няма истинска обич. Те са злобни, завистливи и сякаш са забравили, че между тях може да има разбирателство, мир и любов.
Щом изрече последната дума и тази свещ изгасна. Тогава в стаята стана още по-тъмно. В нея остана да блещука едва забележимата светлинка на последната свещ. Точно в този момент влезе малко дете и каза на свещите:
- Толкова ме е страх от тъмното! Не ме предавайте, моля ви! Горете!
Трогната от молбата на малчугана, четвъртата свещ каза:
- Не се страхувай, мъниче! Аз съм Надеждата. Докато моят пламък продължава да гори, винаги ще можеш да запалиш и останалите свещи! Аз винаги ще съм тук до теб!
