Във всеки учебник по география на България пише, че крайната точка на Стара планина в източна посока е нос Емине, а всеки пътеводител обяснява, че това място е сред най-изумителните у нас, показващо цялото великолепие и мощ на природата.
Нос Емине наистина е изумително природно творение. На него правата брегова линия вече се пречупва почти на 90 градуса и така продължава в западна посока. А самият нос е скала, висока 60 метра, която се спуска отвесно надолу.
Съставът на скалата може да се види и с просто око откъм морето - редуват се варовикови пластове, пясъчни ивици и пласт, който представлява ронеща се смесица от глина и калциев карбонат, наречена мергел. Това свидетелства, че природното образувание е било част от така наречената Еминска гънка - особеност в строежа на Еминска Стара планина с много стар произход.
В основата на носа морето образува плитчина със скални остри ръбове, които стърчат над водата и затова мястото е заобикаляно от морските съдове. То е потенциално опасно. Бурите тук са страховити, вълните стават високи по 4-5 метра и ревящи се блъскат в скалата. Когато времето е спокойно и безоблачно, мястото поразява с красотата си.
Ако се погледне от върха, се вижда целият бряг - заливчетата, скалните носове, морската шир, докъдето погледът стига, а в северна посока се извисява силуетът на нос Галата.
На нос Емине метеоролозите имат станция, там се намира също и фар, издигнат върху основите на древна крепост, наричана Палеокастро или Стара крепост. Останки от нея почти няма запазени днес.
Наблизо е малкото селище Емона, чието име идва от старогръцкото име на Стара планина - Аемон, с останки на древно светилище на траките.
Това е родното място на тракийския цар Резос, участник в Троянската война, обезсмъртен от Омир, който впечатлявал всички с конете си и разкошните си колесници. Така твърди авторът на Илиада и ако се доверим на древния мъдрец, то значи, че селището е било специално място за траките.
Крепостта Аристеум се е издигала още в античността на това мистично място, просъществувала е през късната античност и средните векове. Местността, където се е издигала крепостта, днес е известна като Стара крепост. Сега там е фарът на Емине.
Около Емона всичко е история и легенди, които се преплитат в чудно съчетание. През 1278 година крепостта е завладяна от византийците, а през 1336 година ги сменили савойците. На следващата година жителите на селището прогонили чуждия гарнизон, вдигайки се на бунт.
През 1370 година размирният деспот Добротица владеел крепостта, а след 19 години я завзели окончателно турците. През 1453 година завоевателите я разрушили окончателно.
С тази крепост се свързва още едно добре познато в България име - това на Карел Шкорпил, който открил през ХІХ век части от крепостната стена, но проучвания тогава не са правени.
През Х век в близост до крепостта е създаден манастир, наречен свети Никола, на покровителя на моряците, с красива църква към него. Манастирът е разграбен при кърджалийско нашествие през 1805 година, но после е възстановен от местните.
При толкова много история и мистика, легендите около нос Емине са естествено допълнение на тайнствената му красота.
Една от тях е особено впечатляваща. Тя разказва, че пазач на фара някога бил стар моряк, който живеел с прекрасната си дъщеря на дивото и неприветливо в бури, но красиво място. Суровият живот край бурното море направил девойката смела, силна и решителна. В една страшна буря тя спасила млад момък при корабокрушение, а той се влюбил в нея и обещал, че ще се върне.
Както често става, момъкът заминал и забравил обещанието си, а красавицата всеки ден го чакала, застанала на носа. Накрая мъката по изгубената любов я съкрушила и тя се хвърлила в морето, а то станало червено на това място.
Сега при изгрева си слънцето често обагря морската вода около носа в чудно красив червен цвят и това е спомен за излъганата чиста любов на една девойка.
