sanovnik.bg»Статии»Загадки на древността»История на България»Кратка история на българските царе

Кратка история на българските царе

Кратка история на българските царе

Българските монарси управляват страната през три периода от историята ѝ като независима държава. Първият от тях започва в северночерноморските степи, където се намира Стара Велика България, и включва времето след създаването на Първата българска държава през 681 г. до византийското завладяване на страната през 1018 г.

Вторият период започва с въстанието на Асен и Петър, които основават Втората българска държава през 1185 г., и продължава до окончателното присъединяване на Българско царство към Османската империя през 1422 г. Третият период започва с възстановяването на независима България през 1878 г. до премахването на монархията с референдум, проведен на 15 септември 1946 г.

Първият известен български владетел Кубрат използва титлата (според някои учени) каган, което за степните народи е титла, граничеща по тежест с император. Следващите управници на страната използват титлата канасюбиги или кансювиги (хан), по-късно княз и впоследствие цар (император). Титлата цар, българската форма на латинския Цезар, за първи път е приета и използвана в България от Симеон I, след решителна победа над Византийската империя през 913 г. Тя е използвана и от всички наследници на Симеон I до падането на България под Османска власт през 1396 г.

След Освобождението на България от османците през 1878 г., първият монарх Александър I приема титлата княз. Въпреки това, когато де-юре независимостта е провъзгласена от неговия наследник Фердинанд през 1908 г., титлата отново се издига до обичайния цар. Използването на титлата продължава и след Фердинанд, при наследниците му Борис III и Симеон II до премахването на монархията през 1946 година.

Докато титлата цар означава император в Първата и Втората българска империя, в третата българска държава тя има еквивалента на крал. В малкото оцелели средновековни български царски грамоти монарсите в България започват написаното с надписа: В името на Христос, Верен Император и Автократ на всички българи или подобни вариации, които понякога включват и … на римляни, гърци или власи.

Все повече учени са на мнение, че годината на създаване на България не е 681, а 632 година. Тогава хан Кубрат разбива аварите, като ги изгонва от северночерноморските степи и основава Велика България, обединявайки под властта си българските племена и останките на Хунската империя. Държавата на Кубрат е сила за времето си и съюз с нея търсят византийците.

След смъртта на Кубрат народът на българите се разделя между синовете му. Част от тях тръгват с Алцек, като се заселват в Италия, тези на Кубер се заселват в земите на днешна Македония. Българите на Котраг се заселват по поречието на река Волга, където основават силната средновековна Волжка България. Най-големият син на Кубрат – Батбаян, остава в земите на Велика България и се покорява на прииждащите сили на Хазарския хаганат.

Последният син на Кубрат – Аспарух, със своята орда се запътва към земите на Византийската империя. Първоначално се настанява в областта Онгъл (южна Бесарабия). Това обаче не се харесва на византийския император Константин IV и той изпраща войските срещу българите.

В битката при Онгъла (680) византийците претърпяват унищожително поражение. Императорът бяга в Константинопол, а българите, сключвайки съюз със славянските племена, населяващи областта Мизия, овладяват цялата област. Това, според официалната история, дава начало на България. Сключеният между българите и византийците мирен договор през 681 година се смята за официалното международно признание на България.

Кратка история на българските царе - хан Аспарук
Снимка: georgige

Младата държава се разпростира върху земите на днешна Северна България, Южна Румъния, Молдова и Южна Украйна. Аспарух прекарва целия си живот в укрепване на ханството си и борба с външните врагове. Аспарух загива през 701 година, спирайки хазарите, нахлуващи от север.

На българския престол се възкачва Тервел. Той влиза в историята като Спасителя на Европа, след смелата му намеса в защита на доскорошния враг на България – Византия. През 717 година мощна арабска войска обсажда източната римска столица. Страховитата българска конница напада арабите, нанасяйки им мощно поражение, слагайки край на амбициите на Арабския халифат да властва над Европа. Макар и последовател на тангризма, Тервел е обявен за светец от християнската църква.

След смъртта му през 721 година на българския престол се възкачва хан Кормесий. Той управлява 28 години, прекарани в мир с Византия, в които българската държава укрепва.

Наследен е от хан Севар, който продължава мирните отношения с южния си съсед. Умира от естествена смърт след 15 години управление. Той се смята за последния владетел от династията Дуло, която според учените свързва българските владетели с Атила.

Следват вътрешни борби в младата държава кой да наследи трона. В рамките само на 15 години на престола се изреждат седем владетеля.

Начело на държавата застава мощният род Вокил. Първият представител на фамилията е Кормисош, който властва само три години, преди да бъде свален от власт през 756 година. Наследява го хан Винех, който е убит през 763 година. На власт идва хан Телец от рода Угаин, който управлява само три години, преди да бъде убит от недоволните си боляри.

Между 765 и 768 на българския трон застават цели четирима владетели – хан Сабин, които е принуден да бяга във Византия само след година управление, хан Умор, който е убит само след няколко месеца на трона, Токту и Паган – и двамата убити от недоволните служители на царския двор.

Тогава на власт идва хан Телериг, който е от Кубертовия клон на рода Дуло, което възстановява славната династия начело на България. С това обаче вътрешната криза не престава. Възобновен е натискът от страна на Византия към България. Повечето опити на българския хан да спре настъплението са провалени от страна на многобройните византийски шпиони в Плиска. За да ограничи това влияние в българската столица, Телериг изпраща писмо до византийския император, в което пише, че възнамерява да избяга при него, но иска гаранции за себе си и имената на византийските агенти, които могат да му помогнат. Константин V Копроним познава ситуацията в България и приема, че Телериг е поредният български владетел, който е принуден да напусне престола, и му изпраща имената на своите шпиони. На Телериг прочиства Плиска от предателите, които изтребва до крак.

Все пак през 777 година срещу Телериг избухва преврат. Той е принуден да бяга в Константинопол, където приема християнството и остава до края на живота си.

На престола на България застава хан Кардам, който успешно прекратява дълго продължилата вътрешна криза. Укрепва страната, разгромявайки византийците и вътрешните си врагове. Това дава нужното спокойствие, което превръща страната във велика сила през следващото столетие.

Наследник на Кардам е хан Крум – останал в историята като Крум Страшни. Той пръв включва съвременната столица София в пределите на държавата. Следват война с Византия, чийто император Никифор I е твърдо решен да покори България. Византийците успяват да победят българите и да превземат столицата Плиска. Градът е опожарен, а натоварените с огромни богатства гърци тръгват към Константинопол, вярвайки, че са се справили веднъж завинаги с врага си. Във Върбишкия проход Крум прави засада на византийците, като им нанася едно от най-страшните поражения в историята им. Самият император е убит, а ханът прави ритуална чаша от черепа му.

За разлика от предшествениците си, Крум не се ограничава единствено във войни на юг. Войските му нападат могъщия някога, но изпаднал в политическа криза Аварски хаганат и през 805 година включва в пределите на България обширните земи на Трансилвания и Източна Панония (днешна Унгария). Територията на страната се удвоява. Владичеството на Крум не се ограничава само с войни. Той приема серия от реформи, станали известни като Крумови закони, които определят развитието на страната за години напред.

След смъртта на могъщия хан, на трона идва хан Омуртаг през 814 година. Той сключва 30-годишен мир с Византия, който устоява до смъртта му. Управлението му е свързано с важни административни реформи в страната, бурно строителство и разцвет на икономиката. Характерни за периода са и предприетите от него гонения срещу християните, като дори сина му Еневрота е пленен и впоследствие убит. През управлението си Омуртаг успява да устои и на посегателствата на Франкската империя към Сверозападните земи на България по средното течение на река Дунав и Драва.

Омуртаг е наследен от сина си Маламир. Той възобновява войните с Византия и включва в пределите на страната Пловдив. Ханът умира млад от заболяване след само пет години на престола.

На власт идва хан Пресиян или Персиян. Той е внук на Омуртаг. Баща му е Звиница, чието славянско име подсказва, че Омуртаг е бил женен за славянска благородничка. Младият владетел започва активна военна политика и скоро след това към пределите на страната са включени земите на цяла Македония. Тогава се води и първата война между България и младата тогава сръбска държава.

Персиян е наследен от сина си Борис. Страната е изтощена от дългите войни. Натискът от Византия се засилва, а сполетелите страната нещастия, като дълга суша и земетресения, карат младия хан да търси мир. Това го води до решението България да остави езичеството и да се присъедини към християнското семейство на големите сили в Европа. Борис приема учениците на Кирил и Методий, които създават за българите славянската азбука. Българската църква става автокефална, а старобългарският славянски език, известен и като славонски, става официален език на страната и църквата. Българският владетел приема титлата княз. Страната се превръща в културно средище в цяла източна Европа. Борис абдикира от трона през 889 година, като се оттегля в манастир.

На власт идва най-големият му син Владимир. Той обаче не е готов да скъса с езическите си корени и връща тангризма като официална религия в държавата. Започват гонения срещу християните. Това налага Борис да напусне доброволното си изгнание и да свали сина си от власт след четиригодишно управление. Владимир е ослепен и заточен. Борис отново се оттегля в манастир. Умира на 80-годишна възраст, като след това е обявен за светец.

На престола се възкачва третият му син Симеон, останал в историята на българските царе като Симеон Велики. По негово време страната преживява най-големия си разцвет и тези години биват наречени Златен век. Властването му е белязано с непрестанни войни с Византия, първата от които е и първата търговска война в историята на Европа. Множеството му победи над вечния противник на страната разширяват значително територията на България. Към пределите ѝ са включени Сърбия, днешна Албания, по-голямата част от съвременна Гърция. В опит да спрат настъплението на българските войски византийците признават на Симеон титлата цар, идваща от цезар или император. С титлата се определят всички следващи български владетели до края на Втората българска държава. Страната преживява и същински културен и духовен разцвет, правейки я културно средище за всички славянски народи.

Симеон умира през 927 година. На престола застава вторият му син Петър. България е изтощена от дългите войни. Новият владетел сключва мир с Византия срещу редица териториални отстъпки. Страната е изправена пред нов страшен съперник – маджарите, които изтласкват българите от Панония и Трансилвания. Въпреки неприятностите 42-годишното управление на Петър е най-дълго в българската история. То се характеризира с мир и разцвет. Макар и без да е белязано с бляскави победи, Петър е обичан от народа и неслучайно много следващи владетели приемат неговото име, а не това на бележития му баща. През 969 г. Петър се отрича от престола и става монах. Умира на 30 януари 970 г. Провъзгласен е за светец.

На власт и идва големият му син Борис II. Натискът от страна на Византия отново се засилва. Тогава от север нахлуват ордите на Киевска Русия. Започват годините на най-големите изпитания за Първата българска държава. Източните предели на страната са превзети от русите, а след като биват изтласкани, са заети от византийците. Борис и брат му Роман са пленени. Успяват да избягат, но Борис е убит по погрешка на границата с България при инцидент.

Мястото му заема Роман през 977 година. Той обаче е кастриран в Константинопол по време на пленичеството му. Властването му е свързано с непрекъснати войни с Византия. Помага му неговият комита Самуил от династията на Комитопулите, които владеят Западните български земи. Роман е заловен в битка с византийците през 991 г. и почива в затвора в Константинопол през 997 г. Това слага край на славната династия Дуло, която управлява страната повече от 300 години.

За император е обявен Самуил, който поставя началото на династията на Комитопулите. Управлението му е свързано с непрекъсната война на живот и смърт с Византия, която е управлявана от Василий, станал известен в историята като Българоубиец. Самуил постига множество победи и разширява значително територията на страната. Към нея са включени Сърбия, Тесалия, Епир. Българските войски стигат до Коринт. Източните земи отново са включени към страната, но в крайна сметка постоянните войни я изтощават. През 1014 година в битката при Ключ българската войска е сразена. Огромен брой войници са пленени. Император Василий нарежда всички да бъдат ослепени, като на всеки 100 оставя по един с едно око, който да ги води. Щом вижда това, сърцето на Самуил не издържа и той умира.

Наследен е от сина си Гаврил Радомир. Отначало той успява да закрепи страната след тежкото поражение, но е предателски убит от братовчед си Иван Владислав, който заема престола. Владислав управлява три години, преди да загине при обсадата на град Драч, днешен Дуръс, през 1018 година. След смъртта му повечето български боляри се подчиняват на византийците.

Престола заема първородният син на Иван Владислав – Пресиян II. Той продължава съпротивата от крепостта на планината Томор (сегашна Югоизточна Албания). Тъй като не получава подкрепа от болярите, през 1018 г. се предава на византийците. Това слага край на Първата българска държава.

През 1041 година Петър Делян, наследник на Гаврил Радомир, вдига мощно въстание в западните български земи. По-голямата част от тях са освободени, а той е обявен за цар. Петър Делян обаче е предаден и е ослепен от сина на Иван Владислав Алусиан.

Друго въстание избухва отново в западаните български земи. В Скопие за цар на българите е обявен Константин Бодин, който е друг потомък на рода на Самуил. Въстанието продължава една година, след което е потушено от византийските.

През 1185 година България е отново възстановена след успешното въстание на двамата български боляри Асен и Петър. Византийците са разгромени и изтласкани на юг от Стара Планина. По-големият брат Петър е обявен за цар на българите. Столица на възстановената държава става Търновград. Династията на Асеневци застава начело на държавата за следващите 100 години. През 1190 година той отстъпва престола на брат си Асен, който се обявява за император Иван Асен I. Войните с Византия и Унгария продължават.

Асен е убит от болярина Иванко, който се опитва да вземе контрол над Търново с византийска помощ. Опитът му обаче е спрян от Петър, който разбива заговорниците. След като възстановява властта на Асеневци, той отново отстъпва престола, този път на най-малкия си брат Калоян.

Последният започва агресивна външна политика срещу отслабената Византия, която е неколкократно разбита от войските му. По това време на Балканите се появяват пълчищата на Четвъртия кръстоносен поход, които превземат Константинопол и слагат временно край на Византийската империя. На нейно място се появява мощната Латинска империя. Западните рицари искат да установят контрол над Балканите и скоро нападат България. Калоян и войските му обаче им нанасят най-страшното поражение, което католическото рицарство е преживявало до тогава. Край Одрин западняците са напълно разгромени, а императорът на младата империя е хванат в плен и заведен в Търново, където по-късно умира. Калоян е предателски убит, докато войските му обсаждат Солун.

Той е заместен от цар Борил. Управлението му е свързано с редица неуспешни военни кампании и гонения срещу богомилите. България губи значителни територии на юг от латините, на запад и северозапад от сърбите и унгарците. Части от страната са откъснати от боляри, които се обявяват за независими.

През 1218 г. Борил е свален от престола, а неговото място е заето от сина на цар Иван Асен I – Иван Асен II. По време на управлението му Втората българска държава преживява най-големия си разцвет. След успешни преговори и династичен брак с унгарския кралски двор, към България са присъединени отново областите Белград и Браничево. През 1230 г. българите нанасят съкрушителна победа на войските на Тодор Комнин, владетеля на Епирското деспотство, устремил се към престола в Константинопол. Към България са присъединени почти без никаква съпротива земите на Албания, Македония, Тракия. Епирското деспоство и Солунското херцогство стават васално зависими. Страната става най-голямата сила в Югоизточна Европа.

След смъртта на Иван Асен страната изпада в тежка криза, която продължава почти до края на Второто българско царство. Великият цар е наследен от сина си Калиман Асен през 1241 година, когато е само на седем години. Младият цар е отровен и умира на 12-годишна възраст. Усетили слабостта на България, съседите ѝ се възползват и страната губи значителни територии. Тогава над Европа надвисва и най-страшната заплаха, която континентът е срещал от времето на хуните – монголските орди.

На власт идва Михаил Асен. Той се опитва да спре настъплението на наследниците на Византия – Епирското деспотство и Никейската империя. Убит е от братовчед си Калиман Асен II през 1256 година. Борбите за власт обаче продължават и самият Калиман е убит. Заместен е от Мицо Асен, който също не успява да се укрепи на престола и е принуден да избяга в Никейската империя, когато недоволните боляри издигат за цар Константин Асен (Тих). Той остава на престола за 20 години. Усилията му са свързани с опити да укрепи страната от непрестанните посегателства на съседите и постоянните набези на монголците. Поради проточилите се скъпи и неуспешни войни, постоянните монголо-татарски набези на Златната орда и икономическа нестабилност, през 1277 г. в царството назрява гражданска война. Ивайло става предводител на недоволните и окаяни (предимно селски) маси, получавайки власт над значителни части от страната. Константин Тих Асен се изправя с войска срещу метежника Ивайло, но претърпява поражение и е посечен в собствената си колесница.

За кратко на престола застава Иван Асен III. Поради продължаващите успехи на въстаническата армия на Ивайло, той бяга във вече възстановена Византия, като отнася със себе си цялата българска съкровищница. Това слага край на династията на Асеневците.

Междувременно Ивайло стига до Търново и е обявен за цар. Управлението му трае кратко. Принуден е да избяга в Златната орда от недоволните боляри, където е убит.

На престола се възкачва Георги Тертер и поставя началото на династията на Тертерите. Той се опитва да укрепи страната. Тогава в България нахлува 40 000-на войска на Златната орда – съюзници на Византия, които напълно опустошават държавата. След няколко години татарите се връщат. Георги Тертер приема да стане васал на Златната орда, а синът му Теодор Светослав отива заложник в монголския двор.

През 1292 г. дворцов заговор принуждава Георги I Тертер да абдикира и да избяга във Византия, където търси убежище при василевса Андроник II. След бягството на царя търновският престол е зает от Смилец – болярин с обширни владения в южна България. През управлението си той неуспешно се опитва да спре продължаващите нападения на татарите. Умира по неизвестни за историците причини през 1298 година.

Тогава в България пристига неуспелият да вземе престола на Златната орда Чака, син на хан Токтай. Той е женен за дъщерята на цар Георги Тертер - Елена. Придружен е от шурея си Теодор Светослав. Чака заема престола, но владичеството му е кратко. Владетелят на Златната орда Токтай изпраща огромна армия в България, която обсажда Търново. За да върне престола си и за да спаси България от монголците, Теодор Светослав организира заговор, убива Чака и изпраща главата му на монголския хан. България сключва мир с татарите, които дори отстъпват на страната териториите на южна Бесарабия.

Теодор Светослав е обявен за цар. Той успява да стабилизира страната, да разбие визнатийците и да върне много от загубените в предишните деситилетия територии. През 1321 година е наследен от сина си Теодор Светослав II, който обаче умира от болест само година по-късно. Това слага и край на династията на Тертерите.

На престола се възкачва мощният видински боляр Михаил Шишман, което слага начало и на последната династия, управлявала Втората българска държава – Шишмановците. Михаил мечтае за възстановяването на отминалото българско величие и предприема редица военни походи. На Балканите обаче е изгряла нова сила – Сърбия. Шишман претърпява тежко поражение край Велбъжд (Кюстендил), където губи и живота си.

Заменен е за кратко от сина си Иван Стефан, който обаче само след една година на престола е принуден да бяга в Сърбия, за да спаси живота си.

Заместен е от Иван Александър, чието родословие се свързва с това на Асеневците, Тертерите и Шишмановците. През неговото управление България преживява втори Златен век на културата. Страната има временен мир, като царят сключва различни съюзи със съседите си. По това време на Балканите се появяват османските турци, които започват да присъединяват все повече земи. Феодалното разлагане на страната продължава въпреки привидния мир. Редица български боляри се обявяват за независими. Преди смъртта си Иван Александър разделя страната между синовете си – Иван Срацимир властва във Видин, а Иван Шишман – в Търново.

През 1371 година Иван Александър умира. За цар на българите е обявен Иван Шишман. Иван Срацимир се обявява за незвисим владетел. Опасността, идваща от турците, достига своя пик през онези времена. Иван Шишман е принуден да се обяви за техен васал. През 1387 година сърбите и босненците нанасят тежко поражение на турците при Плочник. Иван Шишман се обявява за независим и отказва да изпрати войски в помощ на султана. Турците тръгват към България и скоро обсаждат Търново. Шишман бяга в Никопол, откъдето чува, че на 17 юли старопрестолният град е покорен. Страната е опустошена, а владенията на Шишман се ограничават до Никопол и още няколко дунавски крепости. Мъстта на турците не свършва с това, скоро те обсаждат Никопол и го превземат. Иван Шишман е екзекутиран.

Цар на българите става Иван Срацимир. Той обаче подкрепя унгарския кръстоносен поход срещу турците, организиран от крал Сигизмунд. Рицарите са разбити край Никопол. Тогава турците нахлуват във Видинското царство и превземат Видин. Иван Срацимир е пленен и заточен в Мала Азия през 1396 година. Това, според официалната трактовка, слага край на Второто българско царство, но според нови теории последният цар, упралявал средновековна България, е Константин II Асен. Той е единственият син на цар Иван Срацимир и царица Анна, дъщеря на влашкия княз Никола I Александър. Получава царска титла неизвестно кога преди 1396 г. и в известен период от време е съцар със своя баща във Видин. Носи титлата цар на българите до смъртта си през 1422 г.

Заедно с братовчед си Фружин се опитва да освободи покорените български земи. След като е победен, бяга в Унгария, където умира. Започва петвековното турско робство.

Българските царе: княз Борис lll

След възстановяването на България през 1878 година на престола от Великите сили е поставен княз Александър от дома Батенберг. Той управлява до 1885 година, когато след Съединението на България с Източна Румелия поради руски натиск е принуден да абдикира.

На престола идва династията на Сакскобурготите. Пръв неин представител е Фердинанд. През 1908 година той обявява пълната независимост на България от Османската империя и се провъзгласява за цар, титла, която вече означава крал и няма имперска тежест както през Средновековието. Неосъществимите амбиции и недалновидната политика на немския монарх водят до разорението на България, тежки поражения в две войни и загуба на ценни територии. Той е принуден да абдикира.

Престолът е зает от сина му княз Борис III. Той се опитва да стабилизира разорена България и да я опази неутрална в избухналата Втора световна война. Борис почива на 28 август 1943 по причини, които все още са обвити в мистерия. Престолът е зает от малолетния му син Симеон II. На власт в страната идват комунистите. Страната е окупирана от Русия. Организираният референдум на 15 септември 1946 обявява край на българската монархия и край на списъка на българските царе.

Facebook
Любими
Twitter
Pinterest

Рейтинг

5 0
4 0
3 1
2 0
1 0
Дай твоята оценка:

Коментари

Изпрати